Безпътни часове
Безпътни часове
Градът се беше сгушил в мъглата и тихичко спеше, докато някои негови обитатели не можеха да затворят очи, разкъсвани от трескави мисли. Това бяха страхът, желанието за отмъщение и налудничавия стремеж да се сложи край – на някого или поне нещо. Това се случва в наречените в стари народни вярвания „безпътни часове”, когато тъмни сили изкривявали пътя на замръкнали хора. До днес аз не съм срещала по-тъмни сили от тези трите.
...
Един мъж пиеше на светлината на восъчна свещ, а тези стихии водеха ожесточена борба за надмощие в замъгления му от ярост и алкохол разум.
Първата, спечелила битката, беше мисълта за отмъщение. Всеки на негово място би празнувал – жена му беше родила сутринта. Той, обаче, искаше да си отмъсти на тази лъжлива утроба, която го мамеше с формата си, че носи мъжка рожба цели девет месеца. Ето, че снощи водите ù изтекоха и той закара ненаситницата, която ядеше хляба му като за двама в болница. Остана пред „Родилно отделение” до сутринта. Когато червендалестата акушерка раздруса ръката му и каза: „А, честито ти момè, татенце! Вади сливовицата и почвай да черпиш роднини и приятели!” , той си помисли, че сънува кошмар. „Как така момиче?” – закрещя съзнанието му. – „Не е възможно! В нашия род се раждат само момчета.” Тръгна си и щом се прибра, започна да пие – гроздова, той сливова не помирисваше. Пи, пи, докато мисълта за отмъщение не подейства като балсам за раненото му сърце.
Тъкмо започна да се отпуска, когато другата тъмна сила – тази, вещаеща края на нечий земен път – не използва отпускането и не се настани на полагащото ù се място. Той реши, че ще убие непрокопсаницата и жалкия червей, който беше родила. Започна да обмисля различни варианти и накрая се спря на най-доброто, според него. „Ше приготвим коритото за първото къпане и ше пуснем ток. Уруспията нйедна ше топне ръцете си със ‘се копелето ù и ше останат на место и двете. Докат’ дойде полиция, линейка, ше съм разтребил ‘сичко и никой нема да разбере. Ше жалим шест месеца, годин, па ше си намерим нова булка. Та’а у дома ше я държим под ключ – от мене само ше зачене. Мъжко, как си можем.” Усмихна се и си наля още една чаша.
В този миг усмивката му помръкна. Страхът съсипа всичко. „Ами ако ме фанат? Как ше лежим в затвора? Аз, силният, голям мъж да станем педал – гледал съм филми, не съм прост. Те това нема да преживеем!” Стана и с треперещи пръсти откачи ловната пушка от стената. Налапа дулото и дръпна спусъка.
...
Мъглата бавно се сбогуваше с града. Когато пурпурното зарево на изгрева разкъса тънката ù пелена, новият ден озари всичко със сгряващата си усмивка.
© Весислава Савова All rights reserved.
