Безсъние

        Красивата лилава лунна светлина се стичаше от прозореца ми и образуваше малки многоцветни локвички на дървения под. Тази вечер имаше пълнолуние, а аз лежах на няколко сантиметра от бълбукащата повърхност на леглото ми и отчаяно се опитвах да заспя. Из стаята шареха най-различни цветни сенки, които бясно танцуваха под ритмите на Уникалната музика, която се стичаше под формата на пулсираща дъга от Езерата в съседните измерения. Главата ми бръмчеше. Станах. Стъпвайки на пода, под краката ми поникваха няколко светлосини тревички, които веднага увяхваха и се стапяха в нищото. Доближих се до музиката и замислено, оглеждайки пулсиращите стени на стаята, отпих една глътка от нея. Имаше божествен вкус, който не може да се сравни с нищо друго. Усетих как тя се стече по гърлото ми и нежно ме обля с топлина и блаженство.
        Никога не мога да спя на пълнолуние. Погледнах с омраза към небето. Лилавата Луна се смееше нагло и подигравателно в лицето ми, а звездите приличаха на малки светещи зелени диаманти на фона на светло лилавото небе. Доста често през него се врязваха многоцветни пулсиращи резки, които просто преминаваха през това измерение в съседното. Викат им Кучета. Казват, че ако успееш да се качиш на едно от тях, ще попаднеш в съвършено различен свят, където мечта и реалност се сливаха и отблъскваха едновременно. Искаше ми се някой ден да успея да яхна някое Куче, но сега най-много ми се искаше да заспя. Усетих как си играя с лепкавата като разтопено олово лилава лунна светлина и отвратен тръснах ръката си. Няколко капки се посипаха по босите ми крака и се превърнаха в малки дяволити лилави парченца дим.
        Имах чувството, че нещо ще се случи тази вечер. Знам, че съм малко параноичен. Знам, че никой не вярва, че на тавана ми има огромно червеникаво-зелено око, което следи всяка моя крачка. Погледнах Го, а То се втренчи в мен. Усещах как целият настръхвам, а в кожата ми се забиха няколко парченца лед. Откъснах ги с мъка и болка, но вече отдавна им бях свикнал, така че не ми правеха впечатление. Просто се бях научил да не Го гледам, защото на Него това не му харесваше. Имаше и много други неща, които не му харесваха. Например, никак не обичаше, когато сядах да пиша. Всеки път, когато от слепоочията ми излизаха сребристи нишки мисловен поток, който хващаше писалката, усещах леко бодване зад врата си, което ставаше все по-силно, колкото повече упорствах.
        Откъснах се от прозореца. Изведнъж през него прелетя ято шарени птички, а аз се озовах в центъра им. В главата ми се забиваха като пирони крясъците им. Те ми говореха. Разказваха ми историята на Вселената, защото те бяха поробените Титани. Казаха ми, че имам среща и че трябва да бързам, защото от нея зависела тяхната свобода и повторното им поробване. В един миг усетих как пропадам. Погледнах назад. Наистина падах, разперил ръце към дървения под. Той ме погълна с плясък, разпилявайки хиляди малки червени капки из цялата стая и аз потънах в него.

        … първоначално не усещам нищо, не виждам нищо, не чувам нищо, не мога да вкуся нищо, дори не дишам… секундите са дни… Аз просто съществувам в Нищото. Пред очите ми минава историята на светове, които са някъде там; истории, които забравям веднага, след като ги видя… часовете са месеци… В един миг чувствам себе си разпилян из Всичкото, после се свивам обратно в Нищото. И този дразнещ червен цвят, който ме обгражда… Как е възможно да има цветове там, където няма светлина?... Забравям… Нямам тяло, нямам душа… дните са години, а месеците векове… не знам кой съм, нито какво правя тук… Има ли други… Няма значение… После като върховен потоп, спомените ми заливат разума ми и се потапям в многоцветното море… само за да забравя отново… годините са хилядолетия, а вековете  вечност… Умирам и се раждам…

        … значи това било усещането…

         Дълбока глътка въздух. Отново бях себе си. Огледах се. Седях на ръба на летяща на стотици метри във въздуха оранжева скала. Погледнах надолу. От нея се стичаше красива кристално пурпурна вода, която изчезваше в небитието. Погледнах зад себе си и пред мен се разкри една невероятно красива зелено-сива гора, чиито дървета постоянно променяха положението си. Пред мен беше залезът. Не мога да си спомня колко време съм гледал красивият жълто-синкав оттенък на небето, който се получаваше от едновременното залязване на двете слънца. Станах и изтупах новите си дрехи. Бях облечен в дълъг син шлифер с качулка. Тогава видях и Нея. Тя лежеше гола до малкото пурпурно езерце, облегнала се на една кафява скала. Беше великолепна. Дългата й червена коса изгаряше тревичките, които докоснеше, с красив зелен пламък. Нежната й златиста кожа отразяваше безчувствено синята светлина, която идваше от едното слънце. Доближих се.
- Здравей.
- Здрасти – отвърна ми тя с усмивка. За Бога, никога не бях виждал по-красива жена.
- Какво правиш? – попитах аз.
- Чакам те.
- От къде знаеш, че ще дойда?
- Това няма значение.
- Защо?
- Защото е важна причината, заради която си тук.
- Каква е тя?
- Аз.
- Ти коя си?
- Твоята мечта.
- Искам те.
- Знам. Обладай ме!
        Без повече въпроси се доближих до нея. Няколко искри прехвърчаха между телата ни и се стопиха във въздуха с див смях. Тя докосна дрехата ми, която се свлече като водопад от тялото ми... сякаш ме поляха с топла утринна слънчева светлина. Възбуден, нежно докоснах врата й и се наведох напред, за да целуна гърдите й. Усетих как огнената й коса започна да гори по-силно, но пламъкът галеше игриво пръстите ми вместо да ги изгори. Водата в езерцето бълбукаше, защото няколко кичура бяха потопени в него. Тя дишаше все по-учестено, а аз прокарах език по корема й и между краката й. Усещах силното напрежение, което се събираше вътре в Нея. Изправих се и разтворих игриво краката й, а Тя отпусна глава назад. От очите й хвърчаха малки пламъчета, които нежно галеха кожата ми. Леко и бавно  влязох вътре в Нея, а Тя затвори превъзбудено очите си и ме притисна към себе си. Исках я цялата... исках я по-бързо и по-силно. С всеки мой тласък косата й се разпалваше все по-силно и по-силно, докато най-накрая силният огън не ме заслепи и аз не виждах нищо друго освен Нея. По-бързо... по-силно... По-бързо... по-силно. Стенех, а потта ми се изпаряваше веднага заради силната горещина, която ме обливаше. Но аз не се интересувах от това. Усещах как Тя трепереше като струна в ръцете ми. Пред очите ми, над гърдите й се появи малка многоцветна сфера, която събираше като вихрушка светлината около себе си и я превръщаше във всички цветове на дъгата. А в това измерение те бяха толкова ясни, толкова чисти, толкова кристални! Колкото повече се приближавахме до блаженство, толкова по-концентрирана ставаше сферата, докато... Господи! Кълбото се взриви като супернова, разпръсвайки огнените езици, обливайки ме с топлината на милиардите цветове. Тя се отпусна назад, а аз задъхан се измъкнах от Нея и се потопих изморен в езерото. Не знам колко дълго съм лежал така. Но когато отворих отново очи, Тя стоеше права на ръба на скалата и гледаше замечтано оранжевото небе. Милиони малки звездички, пулсиращи в тъмносиньо, ни се смееха и танцуваха на небето. Тя се обърна към мен с усмивка и ме повика. Надигнах се, зареден с нови сили от водата, която остана полепнала по мен и образува нови пурпурни дрехи. Доближих се с бодра крачка до Нея. Поисках да я целуна, но Тя допря пръсти до устните ми и поклати отрицателно глава. С един кратък жест с ръка повика при себе си малка дъга.
- Какво е това? – попитах аз.
- Вие го наричате Куче – отвърна тя – То ще те отведе обратно в твоя свят.
- А какво ще стане с теб?
- Ще родя нашето творение.
- Не те разбирам.
- Всеки път, когато мечтаеш, се ражда нова Вселена. А сега тръгвай!
- Но Окото...
- Шшшт – каза Тя, слагайки пръсти на устните ми – Вече си силен!
        Кимнах с разбиране и яхнах дъгата.
- Сбогом, моя любов!
- Сбогом, любими!
        Потеглихме с невероятно висока скорост и скоро единственото, което виждах, беше един размазан свят. Когато Кучето спря, аз се огледах. Летяхме точно до моя прозорец на моята кръжаща във въздуха стая. Прокарах крак през стъклото и се промуших вътре. Погледнах Кучето с усмивка и ми се стори, че То ми отвърна със същото преди да се изпари в нищото, безкрайно шарейки между безбройните светове на въображението.
        На Окото това въобще не му хареса. То ме погледна, а аз усетих как в кожата ми се впиват малки кристалчета лед. Болката се забиваше в главата ми. Първоначално си помислих, че ще се предам на жестокостта й, но после Тя изникна в главата ми. Затворих очи. Образът й беше толкова реален, че спрях да усещам друго освен блаженство. Когато отново погледнах тялото си, то беше цялото покрито в горящи рани. Стиснах юмруците си и си поех дълбоко въздух. Около мен се образува наелектризирана сфера и от всичките стени на стаята бликна силен поток от невидима вода. Тя загаси пламъците по кожата ми, а раните зараснаха мигновено. Погледнах предизвикателно Окото. То отвърна на погледа ми. Изглеждаше изненадано. Няколко нишки мисъл изскочиха от слепоочията ми и се протегнаха към писалката на бюрото. То реагира остро, изливайки отгоре ми огромно количество киселина. Сферата, която бях построил около себе си обаче отклони потока, разтапяйки се и прогаряйки пода. За няколко секунди летях във въздуха, докато дървото се регенерира. Хванах здраво писалката. Потопих я в мастилницата. Окото следеше трескаво всяко мое движение и предусещаше своя край. В последен отчаян опит да се защити, от зеницата Му изтече черна блестяща нишка съзнание, което се устреми към мен. Не очаквах този удар и той ме повали на земята. Нишките бъркаха в мозъка ми. Усетих как разумът ми и егото ми започват да се разпадат на хиляди нищожни парченца. Чувствах се като купчина малки кубчета, които се разпиляват по пода. Първо поддаде егото ми. Бях горила, която скачаше от дърво на дърво... орел, който искаше да лети в небесата... риба, която копнееше за огромния океан... насекомо, жадно за кръв... амеба, която трябваше да се раздели на две... Все пак разсъдъкът ми не беше засегнат и все още можех да контролирам нишките съзнание. С болезнен напън запратих писалката към Окото. Уцелих точно в центъра. Черните нишки изтръпнаха, а в главата си чух проницателен писък. За миг разбрах Неговата болка... всичката мъка на Вселената се скупчи в мен и се взриви на хиляди частици, но без да ме наранява. Погледнах към тавана. В зеницата му, където го уцелих с писалката, се образуваше голяма вихрушка, която започна да смуче всичко наоколо. Него. Съвсем скоро остана само един огромен ураган, който започна да се смалява докато не изчезна в облаче черна светлина. Таванът спокойно пулсираше в същия ритъм като стените на стаята. Отвътре ликувах. Съблякох дрехите си и ги оставих да висят във въздуха. Уморен се насочих към леглото си. Нямаше го предишното напрежение, което винаги беше неразделна част от мен. Остана само спокойствие.  Легнах над бълбукащото си легло и погледнах замислено прозореца. Разбрах,че причината за моето безсъние не беше пълнолунието. За пръв път оцених красотата на лунната светлина. Самата Луна ми се усмихваше мило. Отвърнах й със същото, а тя кимна в знак на одобрение. Обърнах се на другата страна и заспах...

... събуждам се в пулсираща стая. Лежа на няколко сантиметра от леглото си. Поглеждам към прозореца и виждам как лилавата лунна светлина се стича като малко поточе през него и образува красиви многоцветни локви. Искам да заспя, но не мога. Никога не можех да спя на пълнолуние. Ставам и отпивам замислено няколко глътки от Уникалната музика. После поглеждам през прозореца с презрение към Луната, а тя ми се смее подигравателно. С погнуса осъзнавам, че си играя със светлината й и тръсвам ръката си, за да разкарам гнусната течност. После се обръщам и поглеждам към тавана, от където ме гледа Окото. То не обича да го гледам и ме наказва, забивайки няколко ледени кристалчета в тялото ми. Отдавна бях свикнал с него. Но най-странното е, че имам чувството, че тази вечер ще се случи нещо...