Безсънни нощи ...
Странно е как човек сяда след полунощ пред празния бял лист, пали недоизпушена цигара и започва да излива това , което му тежи и гони съня от очите му. Сякаш мастилото е болката
в душата и се разлива върху хартията ,за да я освободи.
Хиляди мисли и тъжни ноти танцуват безспирно в главата ми. Мисля за нощта... Тази нощ...дали тя е била най-щастливата или пък най-тъжната за хиляди хора. Дали някои като мен в този момент не пише за своята болка , дали не може да спи, заради една натрапница, влязла в дома му - същата тази - наречена Тъгa.
А колко ли са хората , които в момента може би са весели , безгрижно усмихнати и искат времето да спре , за да запазят възможно най-дълго чувството на щастие , удовлетворение , любов може би ...
Спирам за малко ... мисълта спира да тече , поглеждам към луната и си мисля : " Колко е сама! Сред хиляди звезди , но съвсем сама." Хладният и цвят ме облива като морска вълна , потръпвам ...от това , че намирам прилика между мен и нея , далечната луна...
Чудя се другите какво ли изпитват , когато погледнат луната , а всъщност има ли нужда да знам , какво ли би се променило . Сама съм в тъгата си. Но какво пък , поне знам , че тя си е само моя !
Леко притварям очи и се опитвам да си спомня за хладния допир на твоето легло ; за топлите ръце , танцуващи по моето тяло ; за вкуса на твоята кожа , дори за възбуденият поглед , пълзящ по мен... Да , и с всеки пореден опит да си припомня , спомените избледняват все повече и повече. Изобщо за какво ми е да си спомням като ме боли ? ...Може би , защото ми е и приятно ... колко странно усещане - сладко-горчива наслада , оставяща безвкусие.
Очите ми са изморени , буквите бягат по редовете ... Е, хайде оставям част от себе си тук и се връщам в хладното легло , където компания
ще ми прави Тъгата , облечена в спомени , усмивки и с лек парфюм ,ухаещ на сълзи ...
М-м-м приспивно е ...
© Ан All rights reserved.
