БИТКАТА

Огънят пукаше, искрите се разбягваха във всички посоки, наподобявайки миниатюрни фойерверки. Момчето захласнато гледаше играта на пламъците му, те ту се прегръщаха, ставайки едно цяло, ту се разделяха, съскайки един срещу друг. Превръщаха се в огнени мечове и влизаха в смъртоносна схватка. Рисуваха във въображението му картини на славни битки и бляскави победи. А момчето така обичаше да слуша тези истории за безстрашните воини, които с усмивка предизвикваха смъртта.

От другата страна на огъня, старецът се суетеше около дисагите. Беше изморен от дългия преход, а им оставаха още три дни, докато стигнат портите на града. В котлето яхнийката вече клокаше, а импровизираният им лагер все още не беше готов.

•  
  •  
    •  
      •  

        • Дядо,      разкажи ми историята за последната битка на крал Своболюб – примоли се момчето.

Беше я слушало стотици пъти, но сърцето му се изпълваше с плам всеки път, когато я чуеше.

- От теб ще излезе смел воин – през усмивка каза старецът и погали малката руса главица. Прокашля се и започна – Това се случило, когато моят дядо навършил деветнайстата си година. Били тежки и трудни времена. Сушата пет години поред не напускала земята ни. Сякаш зла прокоба разгонвала дъждовните капки и изсмуквала водите на реките. Не стигало това, ами и черни облаци от скакалци нахлули от запад и прегризали и малкото пробило сухата твърд. Нещастията следвали едно след друго, превръщайки душите на хората в пресушени кладенци. Но най-голямото зло тепърва предстояло. Едно черно сърце се хранило с мъката и болката на хората. То биело в гърдите на свиреп крал и жадувало за хорската кръв. Това чудовище имало човешки образ и наричало себе си Азазел. Опустошил той цялата земя, след себе си оставял пепелища и реки от кръв. Жестокостта му нямала равна, избивал мъжете и жените, живи оставял само невръстните деца, за да няма кой да вдигне меч срещу него. Един ден конете му забили копитата си пред стените на нашето кралство. По него време Своболюб бил наш крал. Храбростта му била ненадмината, ръстът - исполински, а сърцето му - създадено само за добрини. Колкото висок бил, толкова била голяма и милостта му.

Изпратил Азазел пратеник до нашия крал. „Своболюбе, отвори портите на кралството си без бой и владетелят на земята ще пощади жените и децата на народа ти. Бъди благоразумен и се вслушай в милостта на господаря ми, преди да дадеш отговора си.“ Подал на пратеника нашият крал една кожена торбичка и писмо, затворено с печати „Това предай на господаря си, там е отговорът ми.“ казал Своболюб и го съпроводил до портите.

Отворил Азазел торбичката, а в нея имало шепа суха пръст. Гневен разкъсал печатите на писмото и зачел на глас. “Баща ми казваше, че във всеки от нас живеят два вълка, единият закърмен с любов, другият - с жажда за кръв. Как ще протече живота ти зависи от това кой от двата ще нахраниш. Изпращам ти тази пръст, за да свикнеш с миризмата ù.“

Обезумял от ярост, Азазел строил войските си пред крепостните стени. В това време Своболюб събрал под знамената си всички, които можели да носят оръжие. Отвън кралството земята била почерняла, толкова многолюдна била войската на Азазел. Атаката му била така мълниеносна и яростна, че съпротивата при стените била сломена за минути. Черна лавина заляла кралството. Въпреки чудесата от храброст, краят наближавал. Само за няколко дни  войската на Азазел приклещила нашия крал до Вълчи хълм, а зад него се синеели вълните на океана.

В нощта преди решителната битка Своболюб се взирал в ярката луна. Само на няколко километра се виждали огньовете на азазеловата войска. Храбрият крал четял в очите на воините си не страх, а примирение и сърцето му се свивало, защото не можел да промени това. Затворил очите си и потънал в непробуден сън. Сънувал Своболюб умрелия си баща,  изправен до трона. Затичал се към него да го прегърне, а старият крал го спрял с думите „Изчакай до утре, сине, тогава ще те посрещна както подобава. Мисията ти още не е свършила, трябва да поведеш воините си към победа славна и величествена. И помни, сине, време е да поднесеш десерта на вълка, който храни от самото начало.“

Когато слънцето изгряло, Своболюб строил войската си и държейки в едната си ръка знамето на кралството си, а в другата юздите на белия си кон, минал пред нея, взирайки се в лицата на воините. Само на стотина метра от тях, удряйки мечовете си в щитовете, пехотата на Азазел очаквала команда за атака. А той, предвкусвайки сладката победа, се отправил към близкото възвишение, за да наблюдава от там краха на съперника си.

Своболюб забил знамето пред един млад воин, извадил меча си казал: “Днес ще ви поведа към една сладка смърт, тази на свободния човек. Много от нас няма да изпратят днешния залез, но ще посрещнат утрото на вечната славата.“ Вдигнал високо меча си и се втурнал напред.

Само миг след това настанала зловеща гледка. Звън на мечове, писъци на ранени, цвиленето на конете и стоновете на умиращите се вкопчили в един общ тътен, който разтърсил земята. Кръвта била толкова много, че сухата пръст не можела да поеме повече от нея и тя се стичала в огромни локви. Небето почерняло от стрели и било трудно да се разбере ден ли е, или нощ.

Азазеловата войска не била срещала досега такъв отпор, не била виждала други, така безразсъдно да търсят смъртта. А Своболюб смело водил воините си към вечната слава. Тогава една стрела се забила в сърцето му, после още една до нея, а той продължавал да съсича враговете си и да търси с погледа си Азазел. Всички спрели, в очакване да видят първите несигурни крачки, а те не идвали и не идвали. Така настанал преломът в битката. Задъхвало се сърцето на Своболюб, ту биело, ту спирало. А мечът му продължавал устремено към своята цел и я достигнал. Спрял, забит в черното сърце на Азазел. Прокървил господарят на мъката човешка, и с невиждащ поглед се строполил в краката на Своболюб. А той забил колената си в напоената с кръв земя и прошепнал „Води ме, татко.“

Момчето избърса лицето си в мръсния ръкав,  обръщайки глава, за да не види старецът сълзите му. После натопи сухия къшей в яхнийката и мълчаливо го задъвка. “Кой ли вълк ще нахраня?“ мислеше си то.