Битките

БИТКИТЕ

      На тази тема има велики разкази, романи, даже стихове. Не очаквайте от мен да ви предложа нов вариант на Троянската война, защото в моя разказ липсва Елена (Ленчето лятото си ходеше на село), за Олимп не става обезлесеният ни баир, а пък местните богове се събираха чак след залез слънце в кръчмата и хич не им беше до нашите битки.

*

Преди Карибската криза, битките бяха между стражари и апаши, след кризата биехме фашистите от турлашката махала, ама и ние се връщахме с пукнати глави. Модерното въоръжение тогава беше прашките, но не тези дето сега изненадващо ги намирам сутрин на нощното си шкафче, а вързани за чатал две тесни изрезки от автомобилна гума, завършващи с кожена (мешинова) торба за камък, гайка, болт или каквото там е под ръка. 

Имахме си тартор (нещо като командир), наблюдателница на върха на бай Ганчовия орех и скривалище за снаряжението, което няма да посоча, защото неутрални майки, баби и лели се стремяха ежедневно да ни обезоръжат и да ни вкарат в един скучен, мирен процес.

Обичайно, битките се организираха в петък вечер и/или събота, когато боговете бяха в кръчмата, а миротворците на дернек (клюкарско заседание на местния женски парламент). Ама след есента на 1968, когато на връщане от Прага танковете се разходиха по нашия площад решихме да „бием мръсните империалисти” всяка вечер, след залез слънце.

Точно през тази есен в махалата събориха първите къщи, изкопаха основи за първия панелен блок и ни обявиха за градски квартал. При наличието на такива нови свободни пространства, фортификации и увеличения диапазон на дядо Ганчовата наблюдателница, нашата махала получи стратегическо предимство и взехме да призоваваме на бой обединените сили на „турлаците с джамбазята”. Веднага минахме в 24-часова бойна готовност и си носехме камъните по джобовете, а прашките наместо колани.

Много ми се иска да се похваля, че ги спуквахме от бой, но двете места, където все още не ми расте коса на главата, ще издадат че не винаги е било така. При липсата на телевизия и ИНТЕРНЕТ, забавлението си струваше и раните, и боя вкъщи. Абе беше си екшън на живо, без зевзеклъци и карък, ама до онзи паметен ден...

Него ден щяха да събарят къщата на Витко Политиката, защото била незаконна. Не ми беше ясно защо е незаконна, помнех я от пеленак, а преди седмица откраднах две яйца от техния кокошарник, ама на дали ще да е затова? Такова едно събитие бързо се разчува и всички си удължихме голямото междучасие, за да не пропуснем тоз сеир. Имаше милиция, една машина с топка на синджир и сеирджии от нашата, турлашката и джамбазката махали. Пищеше майката на Политиката, сополивото му братче я дърпаше за изсулената пола, стискаше юмруци Политиката, но нали баща му е в затвора, що да стори... и топуза към къщата се залюля.

Не бях аз първи, не съм го и видял, но като под команда прашките измъкнахме и ние, и турлаците, и джамбазите. То от тук нататък било е сигурно кат' при Термопилите, като при Ватерло, кат' Ахелой, питайте Семето, той живее на отсрещната страна, но искам да ви кажа, че след тази битка настъпи примирие и до днес сме си приятели в целия квартал.

*

*    *

Една мисъл само че ме гложди и не ми дава да сложа на този разказ щастлив край: ще ли днес отново застанем всички заедно, в защита на един от нас!