В зеления юнски ден, ухаещ на липи, вървях забързана по улицата. Имах среща с приятелка, която не бях виждала отдавна. Седнах на терасата и зачаках. Следобедното слънце закачливо ми се усмихваше през листата на дърветата. Изпращаше ми закачливите си милувки. Приятният ветрец се опитваше много нежно да ми направи някаква странна прическа.
- Здравей!
Погледнах жената, която ме поздрави. Стори ми се позната.
- Не ме ли позна?
Наистина бе неузнаваема. Невзрачната, свитата и дори незабележимата преди време моя приятелка, сега сияеше. Всичко в нея - очи, лице и тяло излъчваше радост и щастие. Тя просто грееше.
- В първия момент не те познах. Какво е станало с теб? - попитах.
- Нищо...
- Е, как нищо? Ти сияеш.
- Щастлива съм! - бе отговорът ù.
- Е, и аз не съм нещастна - ù казах шеговито.
Сервираха ни ароматно кафе. Заприказвахме се. На видеостената се въртеше клип на песента на Крис Риа "В очакване на лятото".
- Е, разквай! - подканих я аз.
А тя мълчеше и слушаше Крис Риа като омагьосана! Очите ù сияеха.
- Е, какво да ти кажа, освен че съм много, много щастлива. Срещнах чаровен и приятен мъж. Кара ме да се чувствам прекрасно.
- Е, къде го срещна и какво толкова прави за теб? - полюбопитствах.
- В един сайт. Всички ми пишеха обичайните глупости. Само той: "Здравейте! И имате ли време за няколко разменени думи тук''?
Така започна връзката ни! Нищо особено, ако питаш другите жени. За мен обаче е нещо невероятно хубаво. Всяка среща с него един малък екшън. Частица щастие, което ми подарява.
Събуди женското ми любопитсвто. Стана ми интересно.
- Е, разкажи какво толкова ти дава? - полюбопитствах.
- Е, за теб може да е нищо или да е лудо или откачено, но за мен е прекрасно. Обажда се и ме пита имам ли половин свободен час. Насред забързания работен ден и ми подарява едно малко пътуване извън града. Показва ми зеленото по полето. Разцъфтелите дървета. В тишината и спокойствието на гората се чувстваме добре.
Говорим си за нас, за хората, за чувствата, за живота, за работата... Слушаме музика. Разказва ми какво му се случва и аз на него... Показва ми красиви кътчета от невероятната ни природа. Спираме за по кафе в крайпътно кафе. Връща ме в задъхания, забързан, работен град. Правим невероятен секс. В трудните ми дни, когато от болка и мъка не мога за заплача... Когато съм забравена и наранена, някак си ме усеща... Звъни ми: "Как си? Какво става с теб? Мога ли да помогна?''
В дългите и самотни нощи, когато тъгата ми е на гости, праща в нета музика, която е невероятна. Щастливка съм с този мил и чаровен мъж. Кара ме да се чувствам прекрасно, подарява ми щастливи мигове.Те са безценното ми богатство.Те ме правят богата и щастлива. Много щастлива. Щастието не е в материалните неща, които ни съпътстват. Щастието е в малките неща... Малките неща, от които дъхът ти спира... Нежен поглед, добра дума, мил жест, та дори и малкото нежно цвете растящо край пътя...
Слушах я и мълчах... Беше права.
Допихме си кафето. Станахме. Вървяхме заедно и си приказвахме за работа, за ежедневието, за проблемите... Пожелахме си всичко добро. Тя си тръгна. Гледах я... Толкова красиво усмихната тя се носеше на крилете на щастието. Благородно ù завидях. Прииска ми се и на мен някои да ми се обади и каже: "Здравей! Да попътуваме малко заедно''?
Телефонът ми звънна.
- Ало, скъпа, ще се прибера по-късно. Не ме чакай за вечеря!
- Добре - казах и затворих.
Как ми се иска и аз да съм богата и щастлива...
Вятърът беше спрял. Слънцето си отиваше бавно и сънливо. Нощта, ухаеща на липи, прегърна нежно града.
© Линна-Виделина All rights reserved.