Зелените котки в очите (му) шеметно дразнят копнежите. Мразя да се взирам в черните ядрени петна, загубили се в ливадните одежди на тази живо-мъртва, неграбваща от пръв поглед краска. Мразя ги. Защото тези взривоопасни петна залагат в гърдите ми експлозиви със закъснител, които се възпламеняват от усмивката му, олекотена от някаква смъртоносна пеперудена треска.

Но... обичам, когато ми причиняват болка. И неговото първично нежно и зверско проникване е най-седмонебесното, върховно стенание, което някой ми е подарявал. В това привидно примитивно сливане са се настанили няколко от най-чистите кристалчета сълзи и правят изтезанието ми още по-мъчително и божествено леко. Протягам изсъхналия си език, за да попие солеността им с най-неутолимото усещане за жажда (но по скоро за него) и всмуквам нажежения му изкуствен пръст.  В своята невъобразимо страстна, непоносима, но задоволителна болка, виждам в мен и него две мутирали хищни тении, които се целуват и пият една от друга соковете си, празнувайки собствения си хермафродитизъм. В този екстазен и предвзривно залитащ танц галя изпъкналата му като Голгота адамова ябълка, а тя, в конвулсни припадъци, сладко се е втренчила в мен и пулсира, крещейки “Подлудяваш ме!” А аз да не съм полудяла?!

   Истината е, че винаги съм била търсачка на силни усещания и въпросът дали не съм полудяла е изключително неестествен.  Желанието ми за надхвърляне изхвърля всякакви земни и космически граници и в такъв свръхизвънпределен момент зеленото в него сваля всички мои маски и плащове. В такъв свръхизвънпределен момент нечии силно възбудени ръце (навярно моите) ме завличат на дъното на една река, където раждам върхове.

В Такъв момент... Изключително много благодаря на сърцевините в надбъбречните ми жлези. Ако ги нямаше и  ако проклетият адреналин не съществуваше, би било действително пагубно. Като недъгава, неактивирана и неопасна бомба, която никога няма да се взриви. Ужасно. Страх ме е, че мога да бъда такава – безжизнена почва за паразитизъм.

Страх ме е. Страх ме е и от това, че зелените котки в очите му могат да ме обезопасят до същата степен, до която могат и да ме побъркат.

Все още треперя, спомняйки си за онази сомнамбулна нощ, в която просто го забих в себе си. Дори не беше пълнолуние. Само нощ, придружена със зелено, нереално дълбоко проникване на материя в дух, без странични ефекти на разврат и без излишни емоционални травми. Този зелен абокат ме превръща в трескава и някак нетукашна статичност. Хубаво е. Защото аз буквално се вцепенявам от  удоволствие при най-неуловимото му докосване. Острият му стоманен член дразни погледа ми, драска езика ми и аз не искам да целувам никой друг, не искам повече да виждам нищо. Мазохизмът и възбуждащата ми алчност са достигнали такава пикова точка, че дори собствената ми слепота е поносима цена, за да получа щастието си.

По дяволите всички зелени остри тревички, които успяха все пак да афектират крехката ми психика към това необратимо изкривяване.

Зеленият абокат е толкова спокоен, че понякога не усещам присъствието му. Но все пак се примирявам със стеснените си кръвоносни съдове, учестената сърдечна дейност и синкавия цвят на кожата, до които именно той ме пристрастява, присъствайки в мен.

Той все още е в мен. Забит в най-изпъкнала вена на ръката ми, някъде по средата на пътя между дланта и рамото. Усещам как кожата ми се съпротивлява, защото на нея никак не й харесва да усеща друго освен стъпките от дългата среднощна разходка на мъжки устни. Не отказва новото тяло, но се мръщи и мъчи, ту посивява, ту почервенява. Но тя е повърхностна и не разбира истинските неща, който са заседнали доста по-надълбоко от нея. Някъде, в хватката на няколко чифта ребра. Всъщност борбата с някои части от тялото ми винаги е била предизвикателство за мен до момента, в който не ги отхвърля тотално. Трудно бих смъкнала кожата си, но все пак не е невъзможно, особено ако продължи да упорства.

Интересно е как стоманеното острие на абоката се свързва с кръвта ми. Някъде там, където се заражда миокардния импулс, променя вкуса й до неузнаваемост. Стенейки, тя поема по пътя на едноминутната си екскурзия до всичките ми вътрешности и със своята приятна киселинност ги кара да пулсират в ритъма на валс. Чудя се не й ли е омръзнала тази толкова еднаква дестинация, не й ли е втръснало да гони себе си в този така неясен маршрут по 1440 пъти на ден за последните 15 години. Ако някой зорко следи тези изключително чуствени стъпки, би помислил, че се гърча. Но напротив, аз просто живея на пресекулки. Не ми се е случвало нещо по-красиво от епилептичен валс в прегръдките на мъгла, спускаща се от зелената абокатена пронизваща всеобхватност. Мамка му, тези ръждиви, хипнотични очи... Като че ли никога не съм била трезва. Като че ли никога не съм съществувала без него. Никой не е способен да причини на моето незнайно как появило се в земната реалност съществуване такава внедрена лунарна блаженост. Състояние почти еквивалентно на венерическа болест. В повечето случаи протича безсимптомно и безболезнено. После отслабва имунитета и те довършва в облика на някакво измършавяло домашно духче.

И като че ли вече започнах да се примирявам с ориста си да се влюбвам подкожно в остриета, които собственоръчно вграждам в себе си.

Поредното паспарту в колекцията ми от неръждаеми стоманени членове закачих на стената си. Вчера. Сталагмитеното сияние, което струи от рамките, ограждащи усещанията ми, се пръска по шевовете на роклите, задушаващи порцелановите ми кукли. Аз стоя с някакво вяло безразличие, седнала в скута на майка си и се любувам на зеления абокат, все така забит в най-изпъкналата вена на средата на пътя между дланта и рамото ми. Майка ми не ме укорява, затова, че съм болна, напротив. Гали ме и ми казва, че ще ми е много хубаво с него, но самото му изваждане след края ще боли. Тя знае най-добре, защото вече 17 години прави все това – забива и изтръгва абокати от вените на хората. Кожата ми изглежда вече се е примирила с тази моя почти удовлетворена страст. Търпи стоически костеливите целувки на новият си болезнен любовник, докато аз припадам от сладост. Нямам ни най малко намерение да вадя зеления абокат от бялата ми, чиста постеля. Неговото място е в мен.

 Болката му ме поддържа жива.