Зелените котки в очите (му) шеметно дразнят копнежите. Мразя да се взирам в черните ядрени петна, загубили се в ливадните одежди на тази живо-мъртва, неграбваща от пръв поглед краска. Мразя ги. Защото тези взривоопасни петна залагат в гърдите ми експлозиви със закъснител, които се възпламеняват от усмивката му, олекотена от някаква смъртоносна пеперудена треска.
Но... обичам, когато ми причиняват болка. И неговото първично нежно и зверско проникване е най-седмонебесното, върховно стенание, което някой ми е подарявал. В това привидно примитивно сливане са се настанили няколко от най-чистите кристалчета сълзи и правят изтезанието ми още по-мъчително и божествено леко. Протягам изсъхналия си език, за да попие солеността им с най-неутолимото усещане за жажда (но по скоро за него) и всмуквам нажежения му изкуствен пръст. В своята невъобразимо страстна, непоносима, но задоволителна болка, виждам в мен и него две мутирали хищни тении, които се целуват и пият една от друга соковете си, празнув ...