Това съм аз – твоето дете. Нима не ме позна? Аз съм... Защо се държиш така? Нараних ли те...? Душите са раними, да... съжалявам. И ти ме нарани... Боли ме. Боли, защото съм сама. Къде си ти в този миг?  Къде е любовта ти и защо аз чакам да я получа, но не я виждам... не я усещам. Седя на спирката и чакам като пътник без билет. И тръгвам пеша... И по пътя си виждам толкова неща... вървейки сама по този път, аз израствам. Научавам толкова неща, получавам толкова рани... но ти не виждаш това. Защо? Аз съм пред очите ти, но ти не ме познаваш... може би няма да ме харесаш като човек. Може би. Но защо не се пробваш? Аз съм тук, пред теб, викам те, чакам те, искам твоето одобрение, твоите думи... които да са мили и да ми покажат колко много ме обичаш. А този път... продължавам го сама... Падам. Ставам. Боли... И пак падам... и няма кой да ми подаде ръка... И аз плача... и искам твоята ръка... Ти ме гледаш, но не ме виждаш... Защо?? Не зная. Ще кажеш, че не е така. Че греша. Знам... Едно дете не бива да говори така на родителя си, нали? Но аз винаги мълча и не казвам, каквото искам да знаеш. Искам да знаеш как се чувствам, но ти не ми даваш да ти кажа... имам толкова неща да кажа... но трябва да мълча. Знам, че е грешка да пиша това... не бива да го казвам... но аз наистина го мисля! Написано или не... то е факт... моят факт. Не ми се карай за това, съжалявам, че го пиша, но искам да го имаш. Не ми говори за него, моля те. Зная какво ще ми кажеш. Зная, че греша, че не съм права. Зная. Боли ме като ми го казваш, знам, че е така, така че, моля те, недей. Смили се над мен... този път премълчи. Не казвай нищо... Ти поне можеш винаги всичко да кажеш. Казано е вече... Знам го. Тишина... искам само малко тишина... защото мисля, че ще полудея. Ще кажеш, че се вживявам, че прекалявам... Но наистина е така. Може би имам нужда от помощ.... твоята или чуждата. Но... нека малко помълчим... искам само малко тишина... Чуваш ли това? Това е звукът от острата кънка, забиваща се в полирания лед... Да... За този звук умирам... А това чуваш ли? То е едва доловимият звук от една сълза, падаща върху леда... А това там, в далечината, съм аз. Звукът от кънката, стържеща безмилостно леда... Звукът от пируета. Въртя се, въртя се... по-бързо и по-бързо... красиво е. За части от секундата осъзнавам, че не мога да спра... скоростта е твърде голяма. Знам, че някой ме гледа... ти ме гледаш, може би. И падам аз с всичка сила на леда... Боли ме. Но беше красиво... И сега какво? Ще ми подадеш ли ръка да стана...?

Зима 2008-2009                                                                                              

                                                                                                                        Санди