Борбата с Вас и заради Вас

                Ще говоря за реалността и мечтите ни, които грубо се сблъскват ден след ден и рушат детското в детето, ограбват красивото в света и прекършват слабите души. Защото борбата не е само сила на ръцете и на ума, не е сражение с противник, не е битка на честта. Тя е израстване, помъдряване, вечното падане и ставане, преходът между човек и нищожество. Да, глупав е онзи, който се бие заради самия бой, заради вниманието, заради „феновете”. Той няма цел, няма причина, няма си своя пътека, по която да върви. Животно е, уви! Не възход, а падение, не герой, а урод… В биологията урод се нарича всяко същество, различно от нормалното. А как определя обществото различните? Пак уроди! Като че ли физиологията напълно властва над психиката, а етиката утвърдително губи срещу цинизма, расизма, нечовечността. Къде е Дон Кихот, за да се бори за справедливост и така ли аргонавтите не откриха златното руно, което да донесе мир и изобилие на Земята? Вече завършвам гимназията, а все още очаквам литературните герои да вдъхновят и други хора, с които рамо до рамо ще прескочим стените на предразсъдъците, ще свалим маските на измамниците и ще накараме държавната система да заработи. Да чакам ли още? Има ли някой? Чувате ли ме? Защо забравихте детските си мечти и заменихте приказките с електронни игри? Никой не чува, никого не го е грижа! Но аз ще питам, няма да спра, защото ако няма кой да се бори, поне да го има гласът  в пустиня, който все някога ще бъде чут.

                А борбата сама по себе си е цяло изкуство – изящно, емоционално, опияняващо. То ръководи някои сетива, а други притъпява, но винаги е в центъра, обградено от душа, сърце и два здрави юмрука. При всички положения поне ни доближава до истината – горчивата, достойната, кървавата, човешката. Доколко всеки от нас е готов да се бори за и срещу себе си (според случая) не е ясно, докато не опитаме. Но е важен не самият бой, а човекът (уродът), който се изправя пред нас. Дали той е наш враг, или някой друг ни е заключил в тази клетка и очаква с настървение нашия двубой? Нека огледаме внимателно хората, които ни убеждават да удряме със всичка сила. Кои са те? Какво ще спечелят от цялата случка? Защо изобщо ни оставиха сами на ринга да размахваме нелепо треперещи ръце и да се чудим какво искаме да постигнем? Ако ще се борим, нека сме заедно! Ако сте дошли да се насладите на гледката, съжалявам, шоу няма да има. Пак поглеждам противника си и започвам да се съмнявам, да се отказвам, несъзнателно, все едно не съм в тялото си, наблюдавам от някакъв страничен ъгъл как слизам от сцената и се отдалечавам от шумотевицата. Да, вчера сразих безчестието, доброто победи (ако аз мога да се нарека някаква форма на добро), отмъстих за чуждата болка, но днес нещата са по-различни. Срещу мен стои човек на моята възраст, който също се бори със злото и иска реванш заради нанесена нему вреда. Аз не съм върховен съдник, нито нечий разгневен баща, за да раздавам справедливост навред. Нека се срещнем по друго време и на друго място! Нека участваме в дебат, за да проверим за една кауза ли се борим или един от двама ни е глупак и просто търси популярност. Нека проверим!

                Борбата не е междуличностна разправа и не отчита имената, датите и пролятата кръв. Тя има цел, стратегия и една посока. Ако уловиш битката, няма връщане назад, ако искаш да спреш, се превръщаш в жертва. Затова нека помислим срещу кого се бием, за какво се бием и готови ли сме наистина за бой. Пътят е само един и ще бъде все така! Който няма воля, стремежи и сетива да усети живота, то по-добре да си стои вкъщи и оттам да наблюдава сблъсъка между мечти, реалност и бъдеще благодарение на своя кабелен оператор. От тази позиция ще остане жив и здрав, но за какво всъщност ще живее?