Историята, с която започвам е една от малкото, на която не съм свидетел лично. Ще я преразкажа по думите на очевидците. Избрах нея като начало на серията разкази, тъй като ми се струва апотеоз на усилията на моите приятели в изкачването на върхове. А какви точно върхове ... прочетете нататък.

Участници в историята са пълничкото момче, Дойчин, Стоян и брат му – Фильо. По това време Фильо, най-малкият от тримата беше единственият хванал живота в ръцете си. Работеше в един от троянските заводи и имаше редовен месечен доход. Брат му, по-голям с 3-4 години, лятото посещаваше археологическите разкопки и изкарваше някой лев, а в студените месеци се отдаваше предимно на алкохолно опиянение и туризъм когато имаше компания в която да се включи.

Дойчин пък беше студент в един много сериозен и труден ВУЗ, който по това време се наричаше ПЖИ, но определено се изживяваше като интелигента на компанията при липса на други студенти или висшисти.

Та един четвъртък Стоян и Дойчин си грабват раниците, натоварени порядъчно с домашна троянска сливова и след 2 часа преход се озовават на хижа Васильов, намираща се между Шипково и Васильово.

Качват се горе, хижарят го няма, но те като стари кримки и най-вече често посещаващи хижата знаят къде е скрит ключа и няма нужда даже да разбият прозореца за да влязат. Настаняват се в самотната постройка и се отдават на това, което разбират живот в планината. Имат заръки от майките си за боровинки за сладко и затова набират няколко буркана, но скоро ентусиазмът им свършва и идва ред на ракията. И тогава разбират грешката си, че са взели недостатъчно. В петък на обяд запасите се изчерпват напълно и те изтрезняват, чакайки с нетърпение да се качи при тях Фильо. Действието се развива преди зората на масовото разпространение на джиесеми и подобни затова не могат да го предупредят, че алкохолът е свършил. Надяват се да се сети сам и да качи 2-3 кила за да има за събота и неделя.

Наистина, Фильо е съобразителен и пълни раницата с ракия след края на работната седмица и още преди стъмване е в хижата при брат си и Дойчин. Те вече са озверели за алкохол. Посрещат го с широка усмивка, естествено има и сланина (от тая твърдата за незапознатите, които не мезят сланина с ракия) и се почва юнашкото пиене. Гърлата жадни, устите сухи – и начеват новодонесените шишета ракия.

И както ги начеват скоро и свършват. Ами сега. Стоян и Дойчин са озверели вече за пиене. А то така скоропостижно да свърши. Сещат се, че в Шипково има кръчма, която работи до късно. Оттам могат да си набавят алкохол. Бързо слагат туристическите обувки и излизат в тъмнината. Фильо е уморен от работната седмица и ляга да се наспи. Оставя лудите да се налудуват.

Двамата герои тръгват по осветената само от луната пътека. Стигат половината път, до папратливата поляна. За тези, които не са ходили много-много из планините ще обясня. Папратлива поляна обикновено е голо от дървета място, обрасло с папрат. Не знам каква е причината, сигурно биолозите и еколозите могат да кажат, но тия поляни са гъсто обрасли папрати, стеблата на които са доста високи и е доминиращ вид. Като съм минавал през такива поляни лятото винаги ме е било страх дали няма да настъпя някоя скрита змия – толкова са гъсти стеблата и толкова няма видимост. А за по-рядко използваните пътеки през папратливи поляни може да се каже, че самите пътеки се изгубват в буйния растеж на местната флора.

И така, стигайки до папратливата поляна, дали от ходенето пеша, дали от чистия въздух, дали от поетото количество алкохол, никой не знае, но на Дойчин му идва в повече и решава да се откаже от по-нататъшен алкохолен туризъм и полягва на полянката. Стоян е твърд в намерението си и оставя свой приятел на милостта на съдбата и продължава към селската кръчма сам. Дойчин, преди да заспи сладко на поляната прави нещо изключително проницателно. Намества се така, че главата му да е на тясната просичащата папрата пътека – да не би да бъде подминат от приятеля си на връщане.

Какво точно се е случило в село Шипково не знам, освен че е купен доволно количество алкохол. Имало е малък риск от ритната глава, лежаща на пътека през папратлива поляна, но както се знае, пияният и Господ го пази. На сантиметри една глава се е разминала с грайферите на туристическите обувки. А Дойчин е бил събуден и вече свеж, с бодра крачка и песни на уста прибран (всъщност и затова историята мълчи – кой кого е прибрал) в хижата. Вече имайки шише алкохол двамата приятели доволно си допиват, допиват, допиват. Докато и това шише свършва.Вече утрото настъпва. Зората се сипва. А им се пие, пие. И тогава им идва гениалната идея. Имат набрани боровинки за сладко. Боровинки по поляните наоколо - колкото искаш. А сега ще използват тези от кутиите и бурканите вместо за сладко, за да си направят алкохол. Как какъв?! Ами вино, боровинково вино.

Речено-сторено. Сипват ги в един буркан. Какво е първото, което трябва да се направи? Да се смачкат за да се подпомогне ферментацията. Намачкват ги добре според разбиранията на алкохолизираните си глави. Второто? Да се добави захар. Добавят. А сега? Трябва да се чака. Чакат... но май ще трябва да чакат дълго. Как да ускорят процеса? Идва им отново гениална идея. Добавят оцет. Сега вече трябва да стане. Сипват си, чукват си чашките и пият.

Някъде по това време се събужда Фильо. Надига се изпод завивките и като вижда че е сам в спалното слиза в трапезарията да види какво правят другите двама. Влиза и още от вратата му казват наздраве.

- Какво пиете? – пита изненадан от цвета на алкохола в чашите.

- Опитай – приятелски му предлагат.

Фильо е толкова дружелюбно настроен, че рядко отказва на хората. Още повече пък сега, като му предлагат алкохол. Взима подадената му чаша. Надига я. Представям си изражението му. Най-често усмихнато, доверчиво. Отпива. Преглъща.

И тогава адът влиза в гърлото и стомаха му. Изплюва, изчервява се, опитва се да повърне. Върти се като пумпал, очите му се насълзяват и както ми го разказа: „Щях да умра, да си изплюя червата”.

А двамата юнаци седят на масата и го гледат усмихнати, занесени и леко изненадани, че така реагира на новопроизведеното боровинково вино.