Телефонът изстреля познатата мелодия. Беше Мишо.

-Радев, осемнайсет в „Джепето“, да видим какво ще правим за събота.

-Е да, но аз едва ли ще имам достатъчно пари. Мога да взема някоя друга наденичка от запасите във фризера.

-Точно де, ако трябва вземи на заем, но шест да си там.

-Е, казал си. Хайде до по-късно.

В събота беше заплануван преход до езерото до с. Бов в Искърското дефиле с преспиване. Преди това бяхме ходили до живописния водопад Скакля, от където бях останал с много добри впечатления, при положение че и ни валя дъжд на връщане. Идеята беше да хванем по традиция електричката и после да се придвижим с един бус до селото.

Свързах се едно приятелче от квартала.

-Здрасти, Пламене, абе понеже още не са пуснали парите, да ти се намират десетина лева?

Познавахме се отдавана и беше свястно момче.

-Нямаш проблеми. Тъкмо след малко тръгвам на работа и ще мина през вас.

-Добре. Звънни като си долу.

Малко щях да закъснея за срещата в „Джепето“, но пък щях да имам пари за прехода. Нужни бяха пет лева за двете посоки и още пет за храна.

Към осемнайсет и двайсет Пламен звънна. Скочих в дънките и хайде надолу. Чакаше ме в колата. За мое учудване извади банкнота от двайсет лева.

-Ама..

-Не се притеснявай, нали наскоро имаш рожден ден.

-Е, казал си…

Свали ме с колата на спирката на автобус сто и единайсет, че аз бях към Люлин, а той в обратната посока. След около пет минути автобусът дойде. След около четиридесет минути бях на „Джепето“. Почнаха хапливите майтапи още от вратата.

-Радев, в колко беше уговорката, че забравих!? Радев, ама няма да те чакаме така нагоре…

И други подобни. Там на по бира обсъдихме нещата. В колко часа и къде да се чакаме, какво да вземем, да не вземем, какви дрехи, обувки, екипировка, кой ще идва и други походни неща.

„Джепето“ беше една от малкото хубави кръчмички в квартал Люлин и беше станало традиционно място за планинската ми компания. Тази компания се състоеше от запалени планинари, които прибавяха лек армейски привкус към планинските мероприятия. Хора, които обичаха природата и гледаха да бъдат повече време сред нея. Вече имах няколко ходения с тях и мога да кажа само добри отзиви за преживяното. Да не говорим за красивите места, където майката природа като скулптор беше изваяла живописни форми, пред които обикновеният човек онемяваше.

Мишо беше водачът. Той по принцип беше полицай и неговият живот беше „под пагон“. Много от нещата в живота му бяха свързани с армията и нейните странности, като например чалъмите за самооцеляване, екипировката, която беше повече тактическа, отколкото планинарска, психологията в планината и така нататък. От петнайсетина години вече обикалял по планините и имаше солиден опит, за който беше помогнала и армията. Човек, който беше идеалист и в червата си. Той лекуваше стреса от ежедневието по чукарите. Имаше и голяма уста. Беше доста гръмогласен, особено като се ядосваше (а тези моменти хич не бяха малко). Спомням си едни разправии преди купона на последната Нова година, когато двама екземпляра го бяха вбесили до крайност. Тогава така се разкрещя, че сигурно се е чувал в съседния квартал.

Ели беше приятелката му, с която бяха вече пет или шест години заедно и беше попила много от „странностите“ на Старшия, както обичах да го наричам. Лошото беше, че тя, както всички жени, които имаха досег с армейските неща, малко или много беше изгубила от онзи финес и грация, които ги имаха само жените и беше станала мъжкарана. Опитваше се да бъде мъж, държеше се като мъж и дори майтапите и закачките бяха мъжки. А когато двамата имаха разправия не отстъпваше на Мишо и бяха като два остри камъка. Беше доста взривоопасно покрай тях. Когато чакахме пред входа им със Сашко за уговорката на прехода и пак имаше караница, балконската врата беше отворена и няколко улични кучета се разлаяха, когато минаха до блока.

 Ели отговаряше за логистиката, иначе казано хранителното и медицинското осигуряване. Работеше като готвач и всеки който им беше ходил на гости разправяше за легендарните воденички в масло, от които наистина човек можеше да си оближе пръстите. Обичах да казвам, че Мишо е много лош човек, защото покрай него хората ставаха пияници и чревоугодници. Той пък ни черпеше с една офицерска ракийка, ама блажна, от онези табиетлийските. Не зная какво имаше в нея, но си имаше аромат и вкус, даже лек дъбов аромат, като някое отлежало уиски.

Сашо, с прякор Руснака имаше руски корени беше шофьорът на групата заради една УАЗ-ка, като онези армейските джипове, само дето беше бяла и с твърд покрив. Беше на възраст и много капризна, но пък доста издръжлива. Сашко с гордост разправяше за разни постижения, като например еди колко си километра без капка масло, как продължила да се движи със стопени лагери и други подобни. Той имаше проблеми с навиците си, дипломатично казано и ги лекуваше в планината. Сам казваше, че тези мероприятия заменили много от глупостите, които е правил и от самия му начин на живот. Познавахме се от една компания металисти, с които вече избягваме да ходим, защото мен лично повече ме натоварваха психически с техните глупости, пиянски изпълнения с интриги. Преди време ми беше кеф да ходя там. Готина компания, която не те ангажираше с нищо, но като видях, че хората имаха тежко пиянство и ставаха проблеми, реших да се отдръпна. Нямам нищо против тях, но проблемите и интригите зачестиха, а и аз вече не съм по шумните компании и купони. Ходя от време на време за една бира, но не повече.

Още когато се запознах със Сашо да си призная бях резервиран, защото имам неприятни истории в миналото с хора от руско потекло, заемащи челно място в черния ми списък. Но се оказа свястно момче. Беше сдържан и тих веселяк, но ако се наложеше, спокойно можеше да те смлати, въпреки относително компактните си размери.

Уговорката беше в седем без петнайсет да се чакаме на спирката пред блока на Мишо. Помислих си значи шест и половина. Вечерта се прибрах и стегнах багажа. Даваха го да вали, но ни беше писнало от застой и теглихме една майна на времето. Бяхме решили да ходим, независимо от прогнозата. Затова взех и зимни дрехи, както и голям найлон, който да замести дъждобрана, че нямах такъв. Наскоро си купих от приятел от страйкбол средите армейска модулна жилетка, по която доста време се суетих да реша как да си подредя нещата, понеже този тип жилетки даваха индивидуален избор на боеца да си подреди нещата по негово усмотрение според мястото и задачите му в отряда и спецификата на мисията. При модулният тип екипировка, било то паласка, жилетка или раница джобовете не са фиксирани, а се добавят допълнително, чрез взаимно оплитане на ремъците на жилетката и джобовете, като се получава много здрава сглобка. И понеже джобовете могат да се слагат отделно, изборът на подредба е много голям. Идеята е малките и повече необходими неща да бъдат леснодостъпни, а в раницата да има само дрехи и храна.

Подредих багажа, изгледах един филм и си легнах. Обаче не ми се спеше. Въртях се като свредел. Не зная дали от това, че бях напрегнат, заради призраците от миналото, които си бяха показали грозните лица или заради кафето, което бях пил преди около час, просто лежах и зяпах тавана бодър, като след два дни сън. Пуснах още един филм, току виж съм се уморил, ама нейсе… Чак към пет и нещо успях да подремна докато не ме събуди телефона към шест без петнайсет. С това недоспиване щеше да бъде много весел преход.

Хапнах по пътя една кашкавалка и се паркирах на спирката. Улиците бяха празни. Нямаше и много хора по това време. От време на време минаваше някой тир, някой от нощна смяна, обикалящ патрул… Беше пустош, която беше нормална за шест сутринта в събота. И заради тази пустош бях едва в шест и петнайсет на уговореното място. Звъннах на звънеца, че по традиция като подранявах пийвахме кафенце. Този път, обаче се чуваше споменатата кавга. Оказа се че важно нещо е било подредено не там където трябва, а в такива ситуации, особено когато бърза човек нещата се изнервят… Не след дълго се появи и Сашо. Той се появи с новата раница. Наскоро ходихме до един магазин за тактическа екипировка, от където си беше взел модулна раница и багажна система. Оплакваше се, че била много малка. И докато Мишо и сие дойдат се разприказвахме за екипировка. Аз му показах жилетката, която имаше доста място за джобове, пълнители, нож и дори за противогазна торба, а един от вътрешните джобове беше кобур. Чудесна жилетка за никакви пари, макар че предпочитах модулните бронежилетки, че бяха по-компактни, а имаха също толкова място за багаж. Обличаха се като тениска, имаха омекотяване при раменете, обаче не бяха по джоба.

Не след дълго Мишо и сие се появиха леко изнервени. Мишо задъхан се заоплаква:

-Много лошо почва прехода. Прощавайте, че почва така, ама непредвидени ситуации в последния момент скапаха настроението.

Нямахме време за кафе. Дойде автобуса, от който слязохме преди „Била“. От там метрото ни закара за двайсет минути на Централна гара. Билети, цигара и хайде на влака. А той беше пълен. Софиянци си отиваха по родните места. А мислихме да дремнем. С целия този багаж беше малко неудобно, че по едно време беше пълно като в пиковия час в градския транспорт. Бяхме си взели една двулитровка и си я въртяхме по пътя. А аз исках кафе, а не бира… След около час клатене с ръждясалата електричка слязохме на познатото място гара Бов. На бегом хванахме бусчето, че следващото не се знае кога щеше да дойде в събота, бяха на рядко, а пътят от гарата до езерото беше много. Дори с буса пътят беше доста, да не говорим ако трябваше да вървим. Слязохме на нещо като мегдан, където имаше една хижичка с кръчмичка. За място като това беше доста приятна и уютна. Вътре беше широко, имаше камина, а по стените бяха накачени ловни трофеи. Беше и добре заредена. На бара имаше доста вина, ракии, водки и уискита, а в двора имаше място за барбекю. Мястото си беше находка. Свалихме раниците и седнахме на по кафе. Ура! Най-после кафе. И беше доста добро. Навън беше много тихо, а гледката още отсега беше красива. В далечината, на десетина километра се виждаха скалите, където бяхме ходили предния път с водопада. Редуваха се горички и обширни полета, където спокойно си пасеше стадо овце, а в небето се рееше ястреб. Идилия…

След кафето почнахме да се екипираме. Багажни системи, колани, ножове, води и храна. Мишо си носеше служебния пистолет, на който провери боекомплекта и го окачи на колана. Никога не отиваше в планината без него. Сашо се суетеше с ремъците на багажната система и му трябваше малко помощ, че от опит знам, това е малък пъзел…

Тръгнахме по един черен път. Още от сега ми тежеше раницата, в която освен дрехи, вода и спален чувал беше прибавена и храна. Учудващо много коли имаше в посока на езерото, което предаде малко горчив вкус на разходката. Не обичахме да има много хора, защото целта беше да се откъснем от града и да прекараме два дни сред дивото, а то какво излезе? Сякаш беше междуселски път. Джипове, москвичи, дори пълни микробуси. Дано поне са за хотела, а не на езерото, че Мишо разправяше за миналата година, че имало дискотека на брега.

След известно време решихме да хапнем. Седнахме до едно дърво и извадихме хлебец, малко пастет, кашкавалче и вода. Големите тлъсти скакалци бяха доста голяма атракция, даже по-гладните се престрашаваха да скачат на шалтетата. Ама хем гладни, хем като ги гониш хапят. Наскоро открих от самонаблюдения, че съм гнуслив към насекоми и когато един скакалец кацна на ръката ми, малко се гипсирах и с радост го изстрелях в тревата. Не че нещо щеше да ми направи, но самото чувство, че нещо лази по тебе не е много приятно. Някой сигурно ще попита ами ако трябва да го ям? Ами като трябва да го ям ще си го запека на огън.

Стояхме там около половин час и пак запълзяхме нагоре. За разлика от предния път тук ландшафтът беше по-скоро равнинен, отколкото планински. Имаше хълмове, но те бяха ниски. От време на време минавахме през горички и населени места с постройки отпреди Дойранската епопея, в които трудно би си представил човек, че там живее някой.

Уж го даваха да вали, а на небето нямаше и облаче. Слънцето напичаше, но жега почти не се усещаше заради вятъра. Комбинация, от която вечерта спиш на закачалката. Човек не усеща кога е изгорял. Може би трябваше да вземем някакви кремове за слънце, но все пак не бяхме тръгнали да се лигавим на плажа. Докато стигнем езерото се бяхме зачервили по откритите места. Тоя зачервил врат, оня ръце, трети лице… Станахме като раци.

Отбихме се до едно място, където имало преди уранова мина. Бяха го кръстили Босна, но постройките напомняха повече на Припят заради една сграда, която може би някога е била почивна станция или нещо подобно, но сега беше руина. Мазилката беше олющена, на места тухленият зид беше изкъртен. Наистина много напомняше на сграда в покрайнините на Сараево и същевременно соцархитектурата напомняше на Припят, особено с буйната растителност. Мишо разказваше как по тези места се говорило за разни странни лъчения и нищо чудно радиационният фон да е завишен. На мястото на мината, пред която имаха снимка той и още едно момче, сега имаше руини. Личеше си че е била взривявана. Нямаше следи от къртачи. Имаше камъни с доста интересен цвят, но не ги взехме, защото можеха да са радиоактивни. Не знам какъв цвят има урана, но скалите и камъните бяха доста тъмни, почти като оксидиран метал. В далечината, насред гората се чуваше моторна резачка. Дървената мафия не почиваше.

След няколко километра стигнахме една чешмичка, от която преди са се дозапасявали Мишо и компания, но този път някой доброжелател беше развалил чешмичката и то не да беше сложена тапа, а направо тръбата беше изкъртена. Лошо. Трябваше да пестим водата, че на езерото единствените водоизточници бяха хотелът и хижата, а те не бяха много близо.

Стигнахме едни римски пътища, след които следваше едно поле и чак след него беше езерото. Аз изнемощявах. Краката не ме слушаха, а ключиците ме боляха зверски. Бях забавил темпо, а Ели пердашеше напред. Ядосах се, че тя носеше малко багаж, а не гледаше другите. Мишо няколко пъти спираше и ме питаше как съм. Още малко оставало. Да, ако ходиш от гара Бов може би, но за мен и малкото беше много. Исках да хвърля багаж и всичко и да легна някъде. А Ели не спираше. И като пусна поредния хаплив майтап, а тя имаше навика да взема на подбив когато не трябва, се вбесих. Адреналина ми се качи и не само, че ускорих темпо, ами изпреварих и Ели, та даже ми казваха да намаля. Идеше ми да се разпсувам като хамалин, но си замълчах, че едва ми стигаха силите. Радев това, онова… Майната ви! Радев беше бесен и си го изкарваше на пътя.

На полето видяхме голям паркинг, отрупан с коли. Беше на хотела. За щастие нямаше почти никой на брега. Малка група рибари и един овчар. Когато пристигнахме имах сили само да сваля раницата и да постеля спалния чувал, след което се срутих. Не ми достигаше въздух. Дишах много учестено, пулсът ми беше като картечница, краката и раменете ме боляха зверски, да не говорим че жилата или каквото е там в гърба, която ме болеше от години пак се обади.

След като отдъхнахме извадихме храната и другите неща. Мишо веднага се захвана с неговият риболов при екстремни ситуации. Неговите пособия включваха макара с корда и няколко кукички с тежести, за които упорито ни врънкаше да си ги набавим. Нямаше нито телескопи, нито обикновени въдици. Само тези няколко неща. Но според наръчниците за оцеляване тези няколко неща бяха от голямо значение.

Мястото беше красиво. Малко езерце насред платото, около което имаше рехави горички, от където излитаха я патици, я свраки, я друг подобен дивеч. Брегът беше равен и позволяваше лагеруване, за което свидетелстваха множеството огнища, а по пътеките имаше много гилзи от ловни патрони. В далечината, от другата страна на езерото, на около километър беше въпросният хотел, който беше една по-голяма къща от швейцарски тип. Там имаше пътека, по която се разхождаха доста хора. По начина на обличане личеше, че бяха млади, а тези дни било организирано някакво електронно парти, на което както ни казаха по-късно момче и момиче, щели да присъстват над двеста души. Тези двамата им личеше, че не бяха много в кондиция. Нищо чудно да бяха употребили някакви субстанции, което не беше никак чудно, имайки предвид какво ставаше на подобни партита.

Мишо и Ели тръгнаха на разходка на някъде, а ние с Руснака останахме да пазим багажа и да наглеждаме такъмите. На около петдесетина метра от нас имаше група рибари и един овчар, които бяха големи зевзеци. Скъсахме се да се смеем със Сашо от майтапите им. То не бяха приказки за чевермета, за курбан, за козелът дето се отварял и подобни, а отсреща се бяха паркирали две момичета на припек. Жалко че нямахме бинокъл…

Тъкмо бях решил да подремна, когато другите пак тръгнаха на някъде. Мишо ми поръча да наглеждам, но аз пак задрямах. Събуди ме неговото изсвирване и гръмогласен вик, а групичката беше вече на стотина метра.

-Хей! Стига спал!...

Аз не спах, само дремех. Или както казва Мишо, размишлявах… Все пак се излегнах на спалния чувал и се насладих на тишината. Толкова беше тихо, че се чуваха досадните мухи. А времето си беше все така горещо. Никакъв стрес, никакъв шум, никаква мръсотия, никакъв бетон и никакви проблеми. Това бяха нещата, които хората търсеха, а тук ги имаше в изобилие. Колкото по-често ходех по такива места, толкова повече бягах от морето. А хората даваха луди пари да ходят натам. Защо? Заради купона? И в София има дискотеки. Заради плажовете? И в София има басейни. Да правят слънчеви бани? А нима слънцето не грее навсякъде?...

И докато размишлявах по тези фундаментални въпроси групичката се върна. Бяха ходили до хижата, от където бяха взели цигари, семки и половин бутилка малинова ракия. Още си спомням наситения аромат, като от прясно отворен компот от малини. И беше колкото ароматна, толкова и силна. И учудващо пивка…

До края на деня излетът премина в майтапи, снимки, хапване, пийване и мъкнене на дърва от близката горичка. Аз си отпочинах (донякъде) от големия зор. Все още ме наболяваха раменете, но то май беше от слънцето, а не от раницата. Мишо се беше сдобил с балистичен нож за хвърляне и не пропуснахме възможността да замеряме един по-голям клон, който незнайно как успяхме да задържим изправен. Сашо също имаше два подобни, на единия от които върхът даде фира, понеже нямаше кой да се сети, че зад клона имаше огнище, а на огнището имаше камъни…

След залез слънце извадихме и скарата. Ели наниза наденичките на един по-дълъг шиш. Вечерята си беше доста обилна като за лагер. Наденички и кремвирши, кашкавал, лютеничка, салатка и пастет. И всичко това сме мъкнали петнайсет километра… А ракийката беше добре дошла. Хем сгряваше, хем поляхме приятното до този момент прекарване.

С напредването на вечерта температурите падаха и се наложи да се облека за зимата. Отделно от това спалният чувал беше влажен, тъй като беше доста влажно около езерото. Все пак не беше прогизнал, а и успя да ме стопли докато спях. Имаше стойки. Да, точно така, караул с оръжие. Кой с пистолет, кой с нож се изреждахме през около час и половина да пазим лагера и да поддържаме огъня. Трудно беше да се спи навън при само шест градуса над нулата. Всеки понасяше различно студа. Аз се бях осигурил със спалния чувал, но Сашо обаче, трябваше да му услужа с него, че той беше много леко облечен, а Мишо и Ели се топлеха взаимно. И тримата носеха шалтета и дори одеала нямаха. Аз нямах кой знае какви проблеми със съня. Може би заради безсънната нощ срещу съботата и преумората на отиване.

Очакваше се някой заблуден и надрусан младеж да приближи лагера, но единственото нещо, което идваше от хотела беше еднотипният непрекъснато повтарящ се диско ритъм, който не спря дори и на сутринта. По време на стойката ми Мишо се събуди и оказа съдействие за огъня, а аз само обикалях.

Нощта мина бързо и без проблеми. Даже аз си спах след стойката, която беше преди изгрев. Лошото беше, че спането трая само три часа докато почнем да се оправяме за тръгване. Ели нещо беше яхнала метлата и мърмореше за щяло и нещяло, незнайно дали на майтап или на истина. И то към мене. Радев това, Радев онова… Обаче не случи на подходящ момент. Точно когато бях недоспал, в отвратително настроение, с чувство за хумор на мъртвец и както се изказаха, мразя целия свят. Така че си разменихме по някоя друга любезност рано сутринта. След закуска изгасихме огъня и тръгнахме обратно. Този път тръгнахме по друг път, който ни заведе до както я наричаха Долината на смъртта. Наричаха я така, защото покрай пътеката имаше стръмно дере в което нямаше начин да не се пребие човек ако случайно попаднеше. Пътеката навлизаше в гъста борова гора, в която вилнееха резачки. Мишо много се ядоса. Никак не ги понасяше тези неща. А и като човек на закона добре знаеше, че нещата не опират само до циганина с резачката, ами имаше и нагоре по веригата виновни. Ядосваше се, че нищо не можеше да направи, а мястото беше превърнато в сечище. Огромни вековни борове бяха повалени и нарязани като фиде за супа. Гледката не беше никак приятна, а чувството беше сякаш гледаш болното си куче. Мишо се опита за набере няколко номера, но пък нямаше обхват. Не искаше да остави така нещата. Починахме до един окоп от времената може би на Първата световна война, а може би и по-отдавна. Поредната порция снимки. Ако продължаваха Мишо и Сашо да снимат по една фотосесия на всяка почивка, щеше да ми трябва допълнителна памет да побера всичкия този материал.

Пътят, по който вървяхме беше по течението на рекичка, която може би се вливаше в Искър. По пътя към гарата горите като че ли ставаха по-гъсти и приличаха на джунгла. По рекичката имаше доста прагове и даже починахме на едно такова място. От задуха, влагата и гъстата растителност човек имаше усещането, че се намира насред тропиците. Водоемите гъмжаха от разни насекоми, а на пътя имахме среща с усойница. Мишо се беше захласнал в приказки с Руснака и добре че беше Ели, която извика, иначе щяхме да минем точно през змията, която с камуфлажните си цветове се сливаше идеално с каменистата пътека и се печеше на слънце. Заобиколихме внимателно змията, която явно се смути от цялото това внимание и пропълзя в шубрака.

След около километър-два достигнахме къщите до гарата. Бяхме ускорили крачка, че не искахме да изпуснем влака, а да чакаме следващ нямахме сили. Обстановката пак се беше изнервила дали от бързане или от умората. Като стигнахме на гарата всички бяхме смазани. Във влака имахме късмет, че намерихме места иначе аз бях решил да седна на пода. Мишо нямаше сили дори да ми прехвърли снимките и заспа по едно време.

След около час пристигнахме в София. Изкушавах се да взема такси, че никак не ми се разправяше с градски транспорт. Разделих се с компанията на метрото, че бяха към Люлин, а аз към Овча купел. Не ми пукаше хората как ме гледат с камуфлажите и раницата. Исках само душ и легло. Прибрах се към пет и нещо, свалих всичко и имах сили само да си взема един горещ душ. Спах повече от шестнайсет часа.

Това беше прецедент. И в казармата не бях мъкнал толкова багаж на такова разстояние. По груби изчисления ходенето в двете посоки беше надхвърлило трийсет и пет километра. Около петнайсет на отиване и двайсет и кусур на връщане.  Още ме наболяват рамената от тежестта. Беше наистина голямо изпитание за издръжливост, което можеше да се сравнява с изпитанията на Специалната въздушна служба (S.A.S. Бел. авт.), които бяха британските специални части и селекцията им включваше подобни километрични преходи с тежък товар. Хората като им разказвам мърморят, че не ги викам по тези места, но това не е за всеки. Не всеки може да мъкне двайсет килограмова раница повече от трийсет километра. Защо го правя, ще попита някой… Освен армейският афинитет, приятната компания и красивите места, влагам и личен аспект. Знам ли до къде ще стигна? Колко мога да нося? Как понасям жега, студ, глад? На тези въпроси никой друг не може да отговори освен аз самия. Но тъй като мразя да говоря наизуст, единственият начин е просто да се изпитат тези неща. Не случайно подборът при спецчастите включва тежки и непосилни изпитания, които имат за цел да отговорят на въпроси, като горните и да елиминират тези, които не могат да продължат. Олицетворение на естествения подбор.