Брод през живота 2

                       Двете жени се погледнаха малко недоврчиво.

- Госпожо Невена, не ви ли е страх

- От какво да ме е страх

- Ами , аз все пак съм нелегална, партизанка...

- Не, госпожо Вихра, вие сте майка - натъртено каза Невена - Ако ме беше страх от вас, нямаше да се съглася да идвате.

Двете все още стояха прави и се изучаваха.

- Бебето не ви ли тежи, оставете го на леглото, след малко ще дойдат мама и майка да ги изкъпят... За нас съм приготвила по два комплекта еднакво поли, блузи, елечета, трябва и двете да бъдем еднаво облечени, за да не ни разпознават по прозорците. Сега Иван ще ни остави сами, трябва да се изкъпите, преоблечете...Ако искате двете с децата може да сме заедно в една стая, ако искате всяка с детето си в различни  стаи.

- Както на вас ви е угодно, аз съм  гостенка - усмихна се Вихра.

Напуснах хола и преглеждах сметките си   в домашната канцелария.

- Иване, готови сме, каним те на вишновка, чай и курабийки - предложи с усмивка жена ми.

Погледнах децата, увити в пеленки, със зачервени бузки, кротичко да спят едно до друго.

Мама Елена шеташе около масата, отпивахме вишновка, а мама Елена нетърпеливо.

- Кажи някоя дума за себе си момиче, ако не е тайна де.

- Я, каква тайна... И моето семейство е заможно, банкови служители. Отидох да следвам в София, попаднах в Марксически  кръжок, отначало беше интересно, нови идеи, не пушехме, не пиехме, декламирахме стихотвения на Ботев, Смирненски, Лилиев...После дойдоха митингите, стачки, позиви... Някои се отказаха.  Там се запознахме с приятеля ми, бяхме ремсисти но бяхме за мирни протести и действия.

Зароди се и партзанското движение, по-активните имаха явки, където се срещахме с нелегалните. Но, сред нас имало и предатели, провокатори. Щяхме да ходим на студентска вечеринка и да се чакаме с моя приятел на трамвайната спирка за Подуене. Чуха се изтрели, профуча лека кола, после цивилни с мотори с кош, кавалерия,... нови изстрели.

После разбрахме, влстите инсценирали атентат и който се случи там...

Едни ги убили при престрелката, включително и моя приятел,  други арестували. Получихме нареждане да излизаме в нелегалност...

След месец-два започна да ми се гади, повръщах, все си мислех че е от  храната и по-трудния начин на живот, постоянно се местехме из гората за да не ни открият.

Тогава командирът бай Мирон ми рече '' Моме, ти ми изглеждаш бременна, къде е момчето ти'', разказах му , както сега и на вас.

- Лоша работа, но ще ти помагаме, не може да те оставим сама в гората - отсече той.

Докараха доктор и в една мандра ме изроди...Само го чух да казва '' Здраво момиче, дпбре че нямаше усложнения...''. Останалото вече го знаете.

                 Господата Пеньо-Иван Хаджипетров и Никола Димов, приеха  за нормално от човешка гледна точка помоща ни към Вихра и малката Свобода, но все им напомняха да не се въртят около прозорците.

А децата растяха. Невена и Вихра не се срамуваха и ги кърмиха една срещу друга, шепнеха си нещо за да не ги разбудят, кимаха с глави. А те така си приличаха в еднаквите си дрехи, все едно са сестри. Бабите проучили и дадоха команда да си раменят понякога бебетата при кърмене, за здрави детски коремчета. Слушах ги като коментираха нааканите пеленки, че нямали разстройство, подаваха им и краве мляко.

                Бай Мирон даде нареждане кога трябва  Вихра да се прибере в отряда.

Настана тягостна раздяла, сълзи, рев, прегръдки. А децата  гледаха с очички нищо неподозиращи, въртяха главички по посока на звука.

- Хайде време е, да не те чакат в отряда, аз ще се грижа за децата - я успокояваше Невена - А и ти може да идваш да ги виждаш, или не, по-добре ние с Иван ще ти ги показваме, а ти скрито ще им се радваш... И да се пазиш.

Вихра се преоблече в ловния костюм на Невена, нахлупи на главата си шапка с прибрана в нея коса.

Размяната, така да се каже, стана отново зад саите. Вихра ми помаха с ръка със сълзи на очи и пое в гората, без да се обръща назад.

                 Добре, че всеки е зает с грижите си, та не любопитстваха за детето ни.

Невена успокояваше нагло любопитните

- Ами добре е, къде да го водим из града и фабриките, да ни го урочасат ли. Нали го водим на разходка  с автомобила на чист въздух из боровата горичка и полянките там.

Тя им беше ушила еднакви по цвят панталонки, блузки, подстригани еднотипно,  и не можеш  да разбереш кой-кой е.

Пропълзяха и проходиха. А бабите бяха особено горди, като изговорили ''баба''.

                   А новините от източния фронт бяха противоречиви. Тайно слушахме в къщи съобщенията на Юрий Левитан, после радио Люксембург...

Зачестиха саботажите, унищожаване на продоволствени стоки за фронта.

- Бай Мироне - рекох му веднъж - За да не будим съмнения, запалете нещо и от нашите складове, в тютюневия склад има 30-40 бали тютюн, в друг има пет денка гащи, топове плат...

Той се усмихна. След няколко дни споменатите обекти пламнаха .

Едни коментираха '' Еех, добри хора, ама не  им се размина и на тях  '',... други '' Не ги подминаха и тези изедници , така им се пада...''

                      И  дойде Девети  Септември 1944 година.

                      На градския площад тумби от посрещачи, кой с цветя, кой само да зяпа.

Партизаните прииждаха, препасани с патрондаши, на коланите им висяха ръчни гранати, някои с автомати на гърдите или с Манлихери на рамо.

Градския духов оркестър свиреше непрекъснато '' Тих бял Дунав'', после обърнаха на Дунавско хоро.

Глъчка и сълзи. Хората се прегръщаха от умиление. По някои сгради се вееха червени знамена

Пред кметството бяха строени някои от първенците на града, началника на полицията, тук-там се виждаха полицаи, но без оръжие  и фурашки.

Настъпи кратко мълчание. Пет-шест човека от партизанския отряд стояха пред кмета.

- Господа, моя чест е  да ви връча символичните ключове на града, управлявайте го с достойнство...

Околийския полицейски началник, измуши през рамо сабята си.

- Ето, предавам ви и сигурността на града във ваши ръце, не давайте ухо на разни клевети и не отмъщавайте на хора, които са ви наказвали...

Тълпата скандиташе '' Бравооо'' или дюдюкаше '' Ууу,... долууу...''.

Оркестъра подхвана отново'' Тих бял Дунав''...

Семейните ни гостилници обявиха безплатно ядене и пиене в чест на Девети септември.

Еуфорията се пренесе и у нас. Вихра стройна и изпъната се появи в къщи в пълно бойно снаражение. Огледа се за децата. Милите те, се бяха хванали в полата на Невена.

- Свобода, миличка, това е мама, мама Вихра,... тичкай да я прегърнеш, хайде миличката ми

Детенцето още по-силно се притисна към Невена.

- Николай, хайде със Свобода да идете и гушнете леля Вихра.

Детето пристъпи крачка -две несигурно, врътна се и се залепи на полата на Невена.

- Не са свинали да те гледат така, свали автомата, бомби, патрондаж, махни и каскета - продума тихичко жена ми - Ей там в твоята стая ги сложи. В гардиероба са полите, ризите ти, червило

След минута Вихра се  върна коренно променена, с усмивка на лице, начервени устни.

- Яя деца, вижте кой е дошъл на гости, ...Свобода, мама Вихра,... Николай, леля Вихра... я да видим кой ще гушне мама Вихра.

Момиченцето се засуети объркано, пусна ръката на Невена и не смееше да крачне .

Вихра приклекна, разтвори ръце към нея

- Ела при мама, хубавицата ми тя, вече няма да сме разделени.

Повдигна я и притисна до гърдите си. Едри   щастливи майчини сълзи потекоха по лицето й.

Радостно се разрида.

А ние стояхме  мълчаливи и не мърдахме. Маките ни деликатно попиваха сълзите си с кърпичка. Бащите ни мълчешком се споглеждаха и въздъхнаха.

- Мили хора - хлипайки рече Вихра - Благодаря ви за всичко, просто нямам думи...Благодаря ви от все сърце, никога няма да забравя добрината ви.

Нахраниха децата и ги сложиха в креватчетата си. Вихра ставаше през 20-30 минути, дали да ги види как сладко спят, или да провери дали са там оръжията й.

След вечеря оставих двете жени, все пак има какво да си кажат.

Вихра остана още три дни у нас. Обадиха й се по телефона, изглежда получи някакви указания, целуна децата, препаса партизанската униформа, оръжието.

- Ще се върна отново след месец, най-много два, просто дългът ме зове.

И двете жени-майки се прегърнаха.

                    Септември се изтърколи. Никоя фабрика не работеше, мъжете киснеха денонощно из гостилниците, жените събрани по 3-4 шушукаха нещо.

Как се казваше, еуфорията отстъпи място на апатията.

Новите не предприемаха нищо, старите не казваха нищо и  всички чакаха нареждания.

Всеки се беше свил в черупката си.

А войната продължаваше през Сърбия, Унгария, Австрия...

Дойде човек ''от горе'' и събра всички  може би бивши индустриалци или собственици на фабрики, работилници

- Другари, гласуваме ви доверие да работите във фабриките си, като ще има наш представител, един вид да управлявате заедно и да произвеждате за населението и за фронта.

Намери ме един ден бай Мирон.

- Иване, аз се издигнах така да се каже, сега съм другарят Мирон Миронов, Първи секретар на Оръжния комитет на БКП, ще можеш ли отново да доставяш месо, гащи, фланели за фронта, ззнам неблагодарна работа, но при теб няма да има наш наблюдател, ако имаш за нещо спънка, просто ми се обади лично, не по телефона.

Споделих с татковците, запретнахме ръкави и започнахме. Подбирахме по-внимателно хората, не искахме лентяи или двулиници да говорят против новите, и да те докладват, че си против тях, един вид отново враг на народа.

Вихра и Свобода се бяха преместили в София, обаждаше се на Невена по телефона. Завършила Университета, на добра работа, Свобода ходила на детска градина, интересуваше се за цялото ни семейство.

                    Войната най-накрая свърши. Егоров и Кантария развяха  червеното знаме над Райхстага, всички очаквахме един по-добър  живот.

Внезапно Вихра и малкта ни дойдоха за една седмица на гости.

- Искам да ви кажа, че ЦК на БКП ме изпраща на обучение в Москва, а може би и на работа в Посолството там, заедно със Свобода ще сме...Знаете ли, говори се, че индустриализацията ще бъде постепенно национализирана, селското стопанство уедрено, но кога ще е това и ще го има ли, не е решено, но го имайте в предвид.

Спогледахме се с Невена. Очакваше се, поне така било  в СССР.

- Вихра, да дойдем да ви изпратим на летището,... заради децата - тихичко предложи Невена

- Едва ли ще е възможно, полетът на ТАБСО, с който ще пътуваме и ние, не е с точно определена дата, просто заключваме апартамента и летим, ще ви се обаждаме с картички, писма, ако получите колетче, от нас е. Дано един ден децата ни живеят по-добре от нас.

Гледахме с умиение към децата. А те съсредоточено нареждаха дървените кубчета с картинки, куклата на Свобода настанена в камиончето на Николай, дали се връщат от някъде или се готвят за пътешествие...

следва...