The work is not suitable for people under 18 years of age.
Да не се чете от лица под 18 години или с лабилна психика!
Петър Антонов очакваше поредния си гост. Той пиеше кафето си сдържано и равнодушно, като гледаше хронометъра пред себе си колко време остава до ефир. Гостът бе изкаран от затвора специално заради днешното предаване, като отзад седяха няколко полицая, които трябваше да пазят затворника да не хукне някъде. Гостът излежаваше дванадесетгодишна присъда в пазарджишкия затвор, от които бяха минали седем.
Оставаха няколко секунди до ефир. Петър оправи вратовръзката и косата си, стараейки се да изглежда делови. Камерите светнаха, аутокю-то се включи и опитният водещ започна предаването си:
- Здравейте, уважаеми зрители, вие сте отново с "Факти". Аз съм Петър Антонов и ще бъда с вас цели тридесет минути. И така, днес отново имаме интересен гост, който освободиха от затвора специално за нашето предаване и за Вас, зрителите на "Факти". Знаете, че тук винаги каним интересни личности, извършили нещо ужасно. Даваме им възможност да разкажат за деянията си, да споделят мислите и чувствата си с Вас. Но преди да представя официално този гост, трябва да прекъснем предаването за... рекламитееее!!
Петър Антонов винаги бе критикувал продуцентите за прекалено бързата рекламна пауза. Но те винаги се оправдаваха с изискванията на телевизията за две прекъсвания на това половинчасово предаване и че няма кога и как да вместят първото прекъсване. Но това беше моментът, в който водещият вижда за пръв път госта, в който се здрависва с него и в който се дават и на двамата инструкции за начина, по който ще бъде проведено интервюто.
Гостът бе типичен представител на бандитите и и мафиотите по време на прехода - бе пълен, около четиридесет годишен и леко мургав на вид, с черна коса, зализана назад в прическа тип "коза ностра". Устата му бе голяма, лицето - грубо, а в очите му се четеше някакво варварско презрение, съчетано с алчност и високомерие. Рекламната пауза отиваше към края си и когато отново светнаха прожекторите, Петър Антонов бе напълно готов да започне интервюто.
- Ето ни отново във "Факти", гостът е тук, срещу мен. Сигурно вече нямате търпение да го видите. Но нека преди това ви кажа някои неща за него. Той в момента излежава дванадесет годишна присъда за тарторство и сводничество. По-точно - бил е тартор на просещи деца, като им е намирал място къде да просят, а след това им е събирал парите.
- Част от парите! - поправи го гостът и в този момент камерите осветиха лицето му.
- Знаете, че бяха хванати много такива личности, които се занимаваха с такава дейност и бяха вкарани в затвора. Но с какво този човек е по-специален от другите и защо точно него избрахме да ни гостува, това ви предстои да разберете тази вечер.
След това журналистът се обърна към госта си:
- Добър ден! Първо да започнем с това как се казвате, откъде сте и с какво сте се занимавал, преди да станете тартор?
- Добър ден - започна с груб глас неприятният мъж - казвам се Борислав Митров, роден съм в едно монтанско село, което се нарича Ерден. Завърших медицина преди двадесет години и пет години работех като хирург в пета градска в София, като на четвъртата си купих апартамент тук.
- Какво стана след това?
- Уволниха ме дисциплинарно заради нарушения и вземане на рушвети. Осъдиха ме условно на три години.
- И след това решихте да станете тартор, така ли?
- Освен мен, уволниха и още трима. Аз бях спестил някой лев и с тях решихме да се занимаваме с неща извън закона. Точно тогава България навлизаше в прехода. Знаехме някои тънкости в системата, защото бях дочул това онова. С тези тримата решихме да осиновим по няколко деца от различни домове.
- На пръв поглед това изглежда благородно, нали? - попита саркастично Петър Антонов.
- Благородно е! - без грам притеснение отговори Борислав Митровски - знаете ли по това време в какви условия живееха децата по домовете?
Петър Антонов кимна, след което подкани госта да продължи нататък.
- Тримата осиновихме по седем деца, общо двадесет и едно. Всичките бяха на по шест, седем или осем години. И си разпределихме места в центъра или някой квартал на София. Аз заех мястото от халите, през ЦУМ, та чак до ресторант "Рубин", защото все още беше свободно.
- Свободно от какво?
- От други тартори.
Гостът говореше прекалено спокойно и уравновесено, не се запъваше като другите при произнасянето на думи или изрази, като "затвор", "тартори" или "дисциплинарно уволнение", което не съответстваше на грубия му външен вид. Все пак във въздуха витаеше някакви нотки на злост и омраза, които идваха от него.
- Къде живееха тези деца?
- В моето мазе.
- Седем деца в едно мазе!?
- Винаги оставаха трима, които спяха на улицата. Бях намерил един безистен до халите, където ги настанявах.
- Безистен?! А през зимата?
- Давах им шуби!
- А у вас не ги ли настанявахте?
- Как ще ги настанявам! Да ми омажат тапицериите и килимите ли? Да не съм луд?
- Това са деца все пак!!!
- НЕ МИ ДРЕМЕ КВИ СА!!! ВАЖНОТО БЕШЕ ДА МИ НОСЯТ ПАРИ!!! - това Борислав Митров го каза троснато и на висок глас! Равновесието у него започна да се разклаща.
- Значи за вас парите са по-важни от всичко, така ли?
- Парите са НАЙ-ВАЖНОТО нещо на света!!
- Достатъчно пари ли ви носеха децата от просията?
- Да, но не всички. Някои се опитваха да мързелуват, но ги хващах.
- Как така "мързелуват"?
- Разкарват се някъде и после ми казват, че не им дават пари.
- И какво правехте с тях?
- Как какво, изхвърлях ги на улицата!
- На улицата ли?
- Като нямам сметка от тях? Някои после сами идваха при мен или заемаха места в моя район, но аз или ги гонех, или им вземах парите.
- Но те са деца? Как може така да постъпвате с шестгодишни деца?
- Аз постъпвах както си искам и както трябва. Ако са с мен, ще ме слушат, ако не - да се връщат по домовете!
- Сменяхте ли ги?
- Броят им трябваше да е седем, защото имах седем възлови места. Когато махна някое, после ходех до дома да търся други. А и някои порастваха...
- Нямаше ли други просяци във вашия район?
- Имаше някои самодейци, но аз ги гонех или им взимах парите. Ако някой ми предложи процент, му разрешавах да остане.
- Колко процента вземахте от едно дете?
Тук Борислав Митров не отговори веднага, а помисли няколко секунди.
- Деветдесет процента - отговори той - а ако някое хлапе ми донесе по-малко от тридесет лева, му ги вземам всичките!
- Но дойде момент, около 2000-2001 година, когато "вашите" деца започнаха да ви носят малко пари!
- Да. Щото София се напълни с всякакви твари, всякаква сган, освен това хората разбраха за просешката мафия - Борислав Митров все още бе относително спокоен, макар че вече доближаваха до кулминацията на разговора.
- И какво се случи по-нататък?
Затворникът протърка двете си ръце, сега се чувстваше някакво притеснение в него.
- Просто вече никой не хвърляше пари по такива деца. Знаеха, че това са деца, на които не им се работи, или са част от мафията. А и все още беше криза, хората нямаха и пари.
- И вие какво направихте тогава?
Борислав отпи от водата пред себе си. След това се отпусна и продължи:
- Аз бях хирург и си разбирах от професията. Трябваше да се сдобия с кръвоспиращи препарати, марли, скалп, ножове, хирургически конци и... едно зеге.
- За какво ви бяха нужни тези приспособления?
- Първото дете, което легна под ножа, се казваше Пенчо. Няколко дена преди това го осинових.
- Господин Митров, ако обичате, не увъртайте, а отговорете пряко какво направихте с детето? - Петър Антонов бе повишил тон, като целта му бе да стресне и провокира госта си. Епилогът наближаваше! Борислав Митров го погледна с вледеняващ поглед, но след това спокойно изрече:
- ОТРЯЗАХ МУ КРАКАТА!!!!!!!
Петър Антонов едва си пое дъх след това признание. Представи си плачещо сакато дете, молещо за някоя стотинка. Стомахът му се "обърна".
- Уважаеми зрители, пред мен седи самият Борислав Митров - човекът, който преди седем години бе хванат как взема пари от сакати деца, просещи по улиците. В последствие се установи, че самият той ги е осакатил! - обърна се към камерите Петър Антонов. После попита събеседника си:
- Господин Митров, вие сте отрязали краката на детето! Как можахте да извършите подобно нечовешко дело?
- Щом става дума за пари, човек е готов на всичко! - без свян или разкаяние отвърна Борислав Митров.
- Как реагира Пенчо?
- Как може да реагира някой, който е разбрал, че сте му отрязали краката. Но аз го поставих пред свършен факт! Казах му: "Така или иначе, стореното е СТОРЕНО, каквото и да правиш, краката няма да се върнат, по-добре е да ме слушаш, така ще е най-добре и за двамата"!
- Купихте ли му инвалидна количка?
- Не! Ако хората видят инвалидната количка, ще си помислят, че се разиграва фарс. Защото в тези времена те не бяха евтини! Все едно някои родители решили да използват състоянието на детето и да правят пари. Най-много се печели от бедно дете-инвалид.
- И какво се случи после? - Петър Антонов преглътна неприятните емоции, породени от това изказване.
- След като минаха два дена от операцията, го поставих срещу църквата "Света Неделя". И парите ЗАВАЛЯХА! За един ден от него събирах средно по двеста и петдесет лева!!! Имайки предвид факта, че другите шест деца изкарваха най-много по петнадесет-двадесет лева.
- И вие какво направихте?
- ЗАПОЧНАХ ДА ГИ ОСАКАТЯВАМ ЕДНО ПО ЕДНО!
- Като им режете краката, така ли? - с нескрита ярост в гласа попита Петър Антонов.
- Не, ако всички бяха без крака, хората ще се усетят. НА НЯКОИ ИМ ОТРЯЗВАХ РЪЦЕТЕ, ДРУГИ ИМ ЧУПЕХ И КОСТИТЕ И ГИ ИЗКРИВЯХ НА ОБРАТНО, ЗА ДА ПРИЛИЧАТ НА ИНВАЛИДИ, НА ЕДНИ ИМ НАНАСЯХ ДЪЛБОКИ БЕЛЕЗИ С НОЖА И СКАЛПЕЛА, ГОРЕХ ГИ С НАГОРЕЩЕНО ЖЕЛЯЗО ПО ЛИЦАТА!
Борислав Митров отново отпи от чашата пред смълчания и застинал водещ. После продължи:
- И парите идваха! Идваха при мен в големи количества! Хората, виждайки деца инвалиди пред себе си, разтваряха широко джобовете си!
Затворникът спря, гледайки напред с гнусната си и отвратителна физиономия. Очите му изразяваха безгранична арогантност, сатанинска гордост и чутовна злоба. Това не беше човек, а звяр, чудовище! Петър Антонов се поизправи, отново оправи вратовръзката си, макар че нямаше нужда от това и зададе следващия въпрос:
- Вие, господин Митров, не съзнавахте ли, че разбивате живота на тези деца? Вие им отнемате бъдещето, обричате ги цял живот на ходене по мъките! Вие сте един безскрупулен човек с нито грам съвест! - тази остра критика се изля като вулкан от устата на Петър Антонов, но той отново остана безмълвен, когато чу безкомпромисния отговор на събеседника си:
- НЕ МИ ПУКА ЗА КИРЛИВОТО ИМ БЪДЕЩЕ! ВАЖНОТО БЕШЕ, ЧЕ АЗ ИЗКАРВАХ МНОГО ПАРИ ОТ ТЯХ, А И ТЕ БЯХА "ВЪРЗАНИ" ЗА МЕН ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ!!!!!
Петър Антонов отново помълча за миг. Изгубил дар словото си след тази изповед, той зададе следния въпрос:
- Не са ли прекалено брутални тези ваши действия? - каза го с тих глас, без сила и звучност, характерна за такъв тип въпроси.
- Брутални са! Но такива бяха времената. За да имаш пари, трябва да си лош и брутален. А за да имаш много пари, трябва да си много лош и много брутален! - тази "мъдрост", характерна за някои богати слоеве на обществото по време на прехода, явно не се нравеше на Петър Антонов, който смръщи лице.
Минутите за реклама отново помогнаха на водещия да събере мислите си. Въпреки че нерядко са му гостували такива хора, той все още не можеше да се отърве от погнусата, която предизвикваха те у него. Той изразяваше открито пред камерите всички чувства, които изпитваше. Може би този начин на действие се харесва повече на зрителите, отколкото например ако водещият беше някакъв студен и непробиваем франт.
Отново бяха в ефир и Петър Антонов седеше срещу събеседника си.
- Ще продължите ли дейността си?
- В момента съм в затвора и ми остават още пет години, но при добро поведение ще станат три.
- Знаете ли какво се случва с осакатените деца?
- Не ме интересува. Май са ги дали в някакъв дом.
- Попитах ви дали ще продължите това, което се занимавахте?
- Когато изляза от тук, ще продължа с тази дейност. Няма друг начин. Имам хора за всичко!
- Не ви ли е страх да го казвате тук, пред камерата?
- Не ме е страх. А и кой знае какво ще стане след три години. В тая държава всичко е пунта-мара, така че не ми дреме особено!
Гонгът прозвуча, което означаваше край на предаването. Петър Антонов отново бе обзет от неприятни чувства и мисли, които няма да го напуснат скоро. Или поне до другото предаване!
© Донко Найденов All rights reserved.