Винаги когато излезна извън града наблюдавам небето. Летя в него с широко разперени ръце, като поглъщам всяка гледка под мен, напред, навсякъде около мен. Свободата там горе може да се каже, че е задушаваща. Сегашният ден не е изключение от правилото.
Бяхме с нашите извън града за разнообразие от сивото и костюмирано ежедневие. По време на тяхното скитосване през горите, аз се отделих безмълвно и си намерих една полянка. Беше идеална – съвсем мъничка, с наситено зелена трева, а дърветата, макар и да бяха високи, вековни борове, сякаш само до това късче земя допускаха слънчева светлина. Някъде горе, много високо и далече от мен, се виждаше кръпка небе с препускащи бели облаци по него.
„Прекрасно!” казах си и с едно просто движение се хвърлих на тревата и отправих поглед нагоре. Подухдваше лекичък ветрец и разсейваше лятната мараня наоколо, която се извиваше като тънки водни струйки по повърхността на полянката ми. Аз кръстосах ръце под главата си и се усмихнах на нещо, което дори не зна ...