Буря в корона – Глава 10: Луда

– Това не се случва за първи път – разнесе се гласът на Герпера. Смесица от умиление към брат й и неприязън към Плесентия. И все така хаплив – Има повече вяра в просяци от улицата отколкото в теб, братко. Тя пристъпва твоята дума. Думата на императора. Крайно време е да се направи нещо по-въпроса. Ясно е, че горката ни императрица вече не е с разсъдъка си…
– Разбрахме притесненията ти, сестро – прекъсна я император Каспиан.
Плесентия стоеше присвита в центъра на стаята. Погледът й потънал в килима под краката й. Струваше й се като бурно море, в което затъваше повече и повече. Неспокойните вълни я удряха и удряха с цяла мощ, подмятаха я из океан от надежда и безпомощност. Едва се държеше на място. Трепереше. Всички мълчаха. Искаха от нея да каже нещо, но тя мислеше само за Едрин. За това, което му бе причинила. Това ли й бе отредено? Да бъде чудовище, което погубва тези, които най-много обича…
– Плесентия… – повика я топлият глас на Каспиан, нейният Каспиан. Морето под краката й се укроти. Сякаш се събуди от сън. Плахо надигна глава. Погледите на присъстващите се насочиха към нея. Грижливите очи на Каспиан, студените очи на Плесентия, уплашените очи на Джиана. Старите, но все така любопитни очи на доктор Кателан и осъдителните очи на придворния свещеник Теофал. Сякаш пред себе си виждаше вещица.
– Аз… – не знаеше какво да отвърне.
– Погледни я, братко – възмути се Герпера – Това не може да е императрицата на най-голямата империя. Осъзнава ли изобщо къде се намира?
Каспиан не обърна внимание на сестра си.
– Плесентия, погледни ме – в думите му долавяше горчивина – Кажи ми, че това не е истина.
– Не мога… – гърлото й се сви. А вълните се отново заизвиваха около нея.
– Не може, защото това е истината! – прекъсна ги Герпера – Кажи на императора – обърна се към наплашената Джиана – Кажи това, което каза и на мен. Поиска ли от теб императрицата да доведеш този просяк?
Придворната дама кимна утвърдително с неохота.
– Повикала го е. И за какво?
– За да го спаси… – Плесентия чу собствения си глас.
– За да спаси принца? Така ли? Всички се молим всеки ден за неговото здраве. Лично му осигурих най-добрите лекари оттук та чак до Анакони. Какво би могъл да направи един вмирисан слепец, което те да не могат?
– Той е спасил граф Нортип – обади се плахо Джиана в опит да я защити. Очите на Герпера само станаха по-студени, а под тях се надигна едва доловима ехидна усмивка.
– Граф Нортип почина – изсъска тя – Тази нощ. Толкова с магията на слепеца… А ти – насочи гневен поглед към Джиана – Ще говориш само когато ти се каже.
– Не… – промълви Плесентия – Той знаеше… знаеше за… той ми разказа…
– Разказал е история се овце! – изписка Герпера – Нарича императрицата овца в очите, а тя решава, че е пратеник на самите Всевишни!
Плесентия не можеше да повярва. Нима всичко е било лъжа? Но как? Той наистина знаеше за Едрин, знаеше… Или някой му е казал. Възможно ли бе това да е било един добре скроен капан? Капан, в който тя падна. Капан, в който я вкара вълка. И примката се свиваше все повече и повече около нея. Може би все пак Плесентия наистина бе черна овца. Изглежда това бяха единствените верни думи на пророка на Нортип.
– Триархид Теофал, моля ви – Герпера се обърна към свещеника – Влейте разум в това недоразумение.
Триархидът подръпна замислено сивата си брада и се прокашля.
– Както всички знаем – започна да изрежда той – преди повече от хиляда години Всевишните се явяват на единствения пророк Емен, който да възвести Великото Пробуждане, слагайки край на годината на мрака и разкривайки на нас, простосмъртните, посланието си. Казано е също, че Всевишните лично слизат на тази земя, за да дадат живот на Последния герой, който да сложи край на Страшните времена като посече Заличителя. А преди това помагат на древните, за да спечелят вековната война срещу тези отвъд. Общо три пъти… И е речено, че не ще се явят повече измежду смъртните. Поне не и до настъпването на нов катаклизъм… Но тези хора – поклати глава с отвращение – те няма как да чуват техния зов. Те са самозванци, лунатици, а… а дори и по-лошо. Демони от Страшните времена още бродят сред нас. Опитват се да ни отдалечат от истинската воля на Създателя и от напътствията на Закрилника, за да ни вкарат в прегръдките на Смъртта. Тези хора са обсебени, Ваше Величество. А сега подозирам, че демоните се опитват да обсебят дори и… дори и самата императрица – спря се за момент и отново поклати глава, може би за да прогони демоните с брадата си – И боя се, че ако не се направи нещо… биха могли да я погубят.
Свещеникът поклати глава за последен път и я сведе почтително. Бе ред на Герпера да продължи.
– Боя се, че не само демони безпокоят императрицата напоследък. Доктор Кателан, разкажете ни как е здравето на Нейно Величество напоследък.
– Далеч не добре, за жалост. У императрицата наблюдавам все повече умора, тревожност, отпадналост. Често отказва да яде… Не може да заспи въпреки отварите за сън. А душевното й състояние… нервните пристъпи стават все по-сериозни. След тях Нейно Величество понякога с часове не е на себе си – очите му зашариха из стаята. Плесентия долови как Герпера го приканва с поглед – Безпокоя се, че малко по малко започва да губи разсъдъка си…
– Луда… – прекъсна го Плесентия – Кажете го, докторе – всички искаха да чуят това. Най-вече Герпера. Плесентия бе като самотен остров насред безкрайна синя бездна. Дори Каспиан вече не я гледаше по същия начин. В погледа му се четеше страх. От кого се страхуваше? От нея? „Вече дори и аз се страхувам от себе си“, помисли Плесентия с въздишка – Нищо от това, което казахте не е лъжа, докторе. Тревожа се. Всеки ден се тревожа за моя Едрин, вашия принц. Не напускам палата, защото ме е страх да го оставя сам. Не говоря с никого, защото не мога да мисля за друго освен за него. Не ям, защото храната става горчива пепел в устата ми… Та как бих могла да ям, когато той не може сам? И не спя, защото когато затворя очи виждам само кошмари. Кошмари, които вече ме преследват дори когато съм будна. Страдам. Страдам, защото и той страда, а аз не мога да направя нищо. Всеки ден се моля на Всевишните, триархид Теофал. Но те не откликват на молбите им. Толкова пъти съм се молила да вземат мен вместо него, но те все така мълчат. Защо? Нима според тях това е справедливо? Затова страдам и ще страдам докато продължава… И ако мъката е вероломно престъпление… то вземете главата ми още сега – Огромна вълна се стовари с бясна сила връз Плесентия и се разби в краката й. Коленете й омекнаха. Очите й се напълниха с морска вода и тя се строполи като ронещи се скали. Право надолу. Към дъното. Каспиан се затича към нея и я хвана в ръцете си. Същите ръце, с които я бе повел към брачното ложе преди толкова години. Силни, но и внимателни, за да опазят това, което носеха.
– Моля те, не говори така – зашепна й той докато бършеше сълзите от очите й – Страдаш, знам. Но мислиш ли, че не страдам и аз?
– Всички страдаме, братко – обади се Герпера – Но това не значи…
– Моля те замълчи, сестро – прекъсна я императорът – поне този път. Доктор Кателан, кажете виждате ли поне малка капчица лудост у Нейно Величество?
Смаяният лекар преглътна тежко.
– Мъка – отвърна, опитвайки се да звучи жалостиво – Виждам много тежка мъка.
– Триархид Теофал – обърна се императорът към свещеника – Виждате ли демони вселили се в Нейно Величество?
– В-Ваше Величество… – триархидът се прокашля толкова дълго и силно, че едва не се задави. – Демоните винаги протягат злите си ръце от сенките и… и от нас зависи дали ще отблъснем поривите им… Но императрицата… ги е удържала. Всевишните са на наша страна.
– Джиана – обърна се към придворната дама – Кажете с каква цел бе повикан пророка на Нортип.
– За да помогне на принца, Ваше Величество – поклони се тя – Умоляваше ме да го намеря, въпреки че знаеше, че е забранено. Но ме помоли да го направя за принца, само за него и за нищо друго.
– Разбира се, че е за него – промълви Каспиан – Знам, че е било за него. И знам колко страдаш. Но не мога да те гледам така. Просто не мога. Не мога да понеса мисълта, че мога… да загубя и двама ви – В очите му напираха сълзи, Плесентия го виждаше добре. Но императорът не можеше да си позволи моменти на слабост. Той трябваше да е силата, която крепи всичко, но страдаше не по-малко от самата нея – Искам да ти помогна. Искам го ужасно… – гласът му секна от горчивина. Изправи се и стисна юмруци – Ще трябва да заминеш.
– Не ме ли искаш вече при теб? – пророни Плесентия.
– Искам те – побърза да я успокои той – Но тук само ще страдаш. Не можеш да помогнеш на Едрин. А аз не мога да ти помогна, ако си тук. Това място е пропито с мъка.
– Ами Едрин? Какво ще прави без мен? А… а ако…
– Няма да се случи – отвърна й Каспиан – Аз вярвам, Плесентия. Вярвам, че ще се излекува, че всичко ще се оправи. Повярвай го и ти. Заради него и заради мен. Моля те…

Имперската процесия тържествено се спря пред палата. Стотината гвардейци с черни куртки и стоманени лица застинаха като един пред нея. Шлемовете им лъщяха на фона на прокрадващото се утринно слънце.
– Имперската резиденция в Кабург е готова за пристигането ви, Ваше Величество – докладва командирът.
– Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме повикате – каза угоднически доктор Кателан – Ще яздя близо до каретата ви.
Плесентия се обърна за последен път към палата. Мястото, което я изпълваше с нещастие толкова време. Мястото, което се бе превърнало в неин затвор. Затвор, който сам си бе изградила. Тогава защо й бе мъчно, че го напуска?
– За дълго ли заминаваш? – запита я познат глас. Тиана.
„Ах, момичето ми“ идеше й да проплаче. „Порасна пред очите ми, но аз не можех да видя през всичките сълзи.“ Тя не заслужаваше това. Да остане без майка. Нито да отрасне с майка погълната от мъка. Каспиан бе предложил тя да я придружи, но Плесентия едвам събра сили да откаже. Годините бяха минали и нямаше да се върнат, а малкото момиченце бе останало в миналото. Пред нея сега стоеше жена, която тепърва щеше да извърви своя път. Щеше да познае любовта, да има свое собствено семейство. Това бе нейният шанс за щастлив живот, а Плесентия не искаше да й го отнеме, колкото и да я болеше.
– Скоро ще се върна – успокои я тя, макар че едвам се държеше на крака – обещавам ти.
– Императрице моя – простена жално Герпера зад нея – Боли ни, че се налага да ни напуснете. Силно се надяваме, че е за добро – хвана я утешително за ръката с жалостива гримаса. Придворните й дами въздъхнаха тежко – А дотогава можем само да очакваме завръщането ви… което дано е най-скоро!
– Дано, дано – съгласиха се в синхрон останалите дами. Последва кратко мълчание. Герпера й стисна ръката по-силно и се загледа в далечината.
– Позволете да ви придружа до каретата! – каза и рязко задърпа напред. Плесентия едва не се спъна по стълбите. Обърна се назад към Тиана, за да се сбогуват, но придворните дами вече я отвеждаха обратно в палата. Дали не я виждаше за последен път? Преди дъщеря й да замине далеч, навярно омъжена за някой чуждестранен принц… Докато се усети вече я бяха вкарали в каретата.
– Огледайте се добре наоколо – обърна се Герпера с жест към имперския палат. Престорената тъга вече я нямаше – всичко това… – наведе се към нея с ледена усмивка – …го виждате за последен път.
Затръшна вратата и даде команда на гвардейците.
– Потегляме! – изрева някой. Последва удар с камшик. Конско пръхтене. Въртене на колела. Земята под нея се разтресе докато конски копита танцуваха по калдъръма. Плесентия остана сама в полумрака. Слънчевите лъчи се мъчеха да преминат през кадифените завеси на прозорците. В китката си още усещаше ледената хватка на Герпера. В ухото си сякаш чуваше шепота на Каспиан. Затвореше ли очи, виждаше Едрин. Но никой от тях не бе тук. Конски копита, въртене на колела. Само това бе сега. Конски копита, въртене на колела. Конски копита… Колелата вече не се чуваха. Гневни викове.
– Отдръпнете се от пътя – ревеше някой – Дайте път за императрицата!
– Заблудената овца напуска кошарата! – провикна се някой в отговор – Навън няма да намери нищо! А агнето й ще остане само!
Плесентия потръпна цялата. Дъхът й секна. Отвори вратата веднага и скочи навън. Светлината я заслепи.
– Императрице – обърна се към нея гвардеец с мъгляво лице – Няма за какво да се тревожите, може да се връщате…
– Какво се случва там? – прекъсна го тя.
– Някакъв просяк е препречил пътя. Веднага ще го махнем и ще продължим…
– Вълкът още дебне! – продължиха виковете.
Плесентия се втурна напред към началото на конвоя.
– Императрице, моля ви – чу зад себе си доктор Кателан. Плесентия затича по-бързо. Нямаше да го остави да я спре. Той просто не разбираше. Макар че понякога и на нея й бе трудно да разбере. Най-отпред съзря трима гвардейци слезли от конете си. С извадени саби.
– Спрете! – викна им Плесентия – Спрете веднага! – ревеше тя с цяло гърло.
Мъжете се стъписаха и замръзнаха на място. Плесентия дотича задъхана, гърлото й бе пресъхнало. От устата й сякаш щеше да забълва пяна. Стоя така докато не й се просветли погледът. Тримата гвардейци бяха застинали на място с погледи забити в земята, а пред нея мъж в опърпани дрехи беше паднал на колене. Надигна глава и слепите му очи се впериха в нея.
– Агнето спа дълго – зашепна той – Но вече се събуди. Търси майка си, но тя не е там. Тя е заблудена овца.
– Какво…
– Ваше Величество – чу се някой зад нея – задъхан ездач от дворцовата гвардия. Плесентия не бе усетила кога е дошъл тук – Нося съобщение от императора. Иска да се върнете незабавно.
– Значи е истина? – Плесентия се обърна към просяка. Сълзи напираха в очите й, сълзи на надеждата. Но на земята пред нея нямаше никой. Бе останала само прокъсана дрипа. „Агнето спа дълго“, ехтеше в ушите й. „Но вече се събуди. Търси майка си.“