Опит за продължение на "По жицата" на Йордан Йовков

     Все по жицата, все по жицата… Докато мина Преображение и черните броеници на телеграфните жици разпиляха зърната си. Оголяха и олекнаха. Не олекна в душата на Нонка. Сви се тежка буца в нея, изсуши я. Каруцата пое по обратния път към дома, кичук Ахмед, дето ги чакаше сивата хума. Смалена, старата жена беше овесила глава. Ръченикът й, отпуснат съвсем, се беше свлякъл така, че краищата му опираха жълтия възел на сплетените й ръце.
     Черната нишка на пътя се простираше до следващия хълм и се губеше от погледа. Когато стигнеха най-отдалечената точка на хълма, същата гледка влизаше в очите им: пътят изпъваше снага до хоризонта, прашна, изтъняваща и изчезваше. Встрани от него тревата вече жълтееше. Слънцето позлатяваше телеграфните жици, но Нонка не гледаше в тях. Лежеше в каруцата, притворила клепачи. Сякаш не дишаше. Склопените й мигли не скриваха дълбоките сенки, които болестта бе хвърлила под очите й.
     Подухна ветрец. Кончето потрепера. Дишаше трудно. Въздухът беше натежал. Наблизо някъде квакаха жаби. Гунчо извърна разтревожен поглед към небето и дръпна юздите. В този час издалече се чу силен гръм. Животното се сепна, изпъна тяло и се впусна в бяг. Колата изтрополи подире му, като прегази вкопчилия се в юздите селянин. Жените изпищяха безпомощни, невидели какво стана.
Пътят се впускаше надолу. Животното се поуспокои, но каруцата беше набрала сила и то не можеше да удържи тежестта й. Беше се уморило. Влагата изстиваше по тялото му, пълнеше ноздрите му. Дишеше едва и с трескав ужас в очите от безпомощността си се остави под натиска на каруцата. Тя беше стара и не удържа на силното тръскане. Откъм левия ъгъл нещо изпращя и колелото се изтъркули встрани от пътя. Колата задълба в пръстта. Спирането бе леко. Претръпнали, свити в уплашена прегръдка, двете жени не смееха да помръднат.
Нонка първа надигна глава. Уплахата я бе оживила. Озърна се назад. Бяха превалили чак другия склон на хълма, без да усетят колко бързо се отдалечават от мястото, където кончето се уплаши.
- Мамо, - момичето побутна примрялата жена – тети де остана?
     Жената се размърда, попипа голата си глава, разпери ръце – не знаеше де да ги дене, що да стори. Страхът бе направил очите й големи, ала тя ги скри от момичето.
- Ще ни застигне, чедо, ще ни застигне. - после приглади разрошените коси на щерка си, загърна я с одеалото и скочи от колата- Ти стой тук, аз ще видя за колелото.
Когато го дотъркаля, Нонка стоеше все така. Свита. Вцепенена. Вперила очи в най-далечната точка, където се губеше пътя. Без да помръдва, тя издума тихо:
- Мале, що не се види никакъв?
     Дочу се сойка и приглуши изтръгнатата й въздишка. Сгърбената жена приближи до каруцата, седна встрани от пътя, дето беше изтъркулила колелото и кръстоса безпомощно ръце. Що ли беше станало?
- Ще дойде, чедо. Далече е. Що бързаш толкоз... Нели стар е вече.
    Постоя така минута-две, пък после усети натежалия въздух. Идваше буря. Погледна назад, погледна към каруцата. Изплаши се за детето. Плашеше я чакането.
- Ще вървя да го посрещна - подвикна към Нонка, – пък ти да не мърдаш оттук! И се загърни, чуйш ли?
...
    Стори й се, че извървя повече път, отколкото предполагаше, че е изминала засилената каруца. Денят потъмняваше. Гунчо не се задаваше.
Забързваше със ситни приглушени стъпки, задъхваше се. Задухата тегнеше в гърдите й и те се свиваха като сърцето й, вече сетило тревогата. Поспираше за миг-два да поеме дъх и пак тръгваше. Препъваше се в дългите си поли. Пулсът й се ускоряваше.
    Съзря го отдалече, още преди да може да различи червената пръст от цвета на лекото му избеляло елече и се спря. Нещо затегна гърлото й. Бавно, като на сън, се приближи към него. Очите й – сухи, неми – се задържаха така, невиждащи. Отведнъж се свлече. Притихнала, неподвижна, свила пръстта в шепи – така остана.
     Над нея слънцето бързаше. Беше изтърколило повечето път и сега свиваше лъчите си между облаците. Само то дочу свирукането откъм полето. Бавно, тежко лягаха звуците. Трупаха се във въздуха и тегнеха като жегата. Срещнеха ли някой слънчев лъч, заглъхваха, после пак се плъзгаха тихо, трудно, правеха резки подскоци и продължаваха – дълги и тежки като мъката.
      Малин се прбираше от полето. Беше минал напреко праз синурите. Небето се бе свъсило. И слънцето се губеше. Смрачи се като в сирашкото му сърце и той сам не усети, как устните отначало зашептяха, а после вече гърлото се отпусна и подкара вече с глас:
„Бела съм бела, юначе...
Цела съм света огрела...”
      Като излезе на пътя, секна дъха си. На утъпканата пръст някакво петно привлече погледа му. Чак кога приближи, той различи двете фигури. Селянинът се бе свил така, че той не разбра отде иде тая кръв, дето беше разкаляла прахта около него. Лицето му, кално и сгърчено, беше извърнато настрана. Ризата се разкъсваше при врата, като разкриваше изпъкнала дебела жила. На земята, встрани от него, лежеше жена, гологлава, рошава, заровила полите си в прашното.
     Тозчас забрави своето и стомахът му се сви, като ги видя, окаяните! Устните му пресъхнаха и едва се чу, когато продума на жената:
- Лельо, стани, буря иде, стани!...
     Опита се да я надигне, но тя се беше отпуснала съвсем. Изправи се сама, пристъпи напред, погледна нацапаните си ръце, погледна ръждивата кал и извърна горещи очи към момчето, като че му думаше със заглушителен глас: „Що ще правя, сега?”
     Малин потръпна като срещна тия очи. Отстъпи неосъзнато назад, ала веднага се съвзе и, без да продума, коленичи до падналия. Попипа ръцете му – още топли. Плъзна поглед набързо по тялото и видя, че жилата на врата пулсира. Мушна леко ръка под червеното обозяло елече. Сърцето се чуваше. Обърна се към жената и я подкани с поглед: „Хайде!” и отново се приведе към човека. Подпъхна внимателно ръце – едната под гърба, а другата под коленете и – както се беше свил – така го надигна. Не беше лек. Едър, но състарен човек беше, с изпито лице, обрасло с гъста брада, прошарена с някой друг непосивял още косъм. Очите му бяха хлътнали дълбоко под клепачите, които потръпваха като криле на примряла пепруда. Този човек отдавна бе заприличал на мъртвец. Жената вървеше отстрани, отначало мълчаливо, после му разказа с премалял глас за подплашеното конче и счупената каруца, в която оставила болното си момиче. Отде бяха и що търсеха тук, не каза. И без това Малин виждаше как с мъка излизаха думите й. Не я запита. И те като него не бяха тукашни. Кой знае от каква беда бяха из чуждите пътища. По дрехите им личеше, че едва преживяват. И той бе израснал в нямане, но този обозял сукман и тези протрити окърпени потури, бяха видели повече носене.
     Отдалече съзря свитото в каруцата момиче, зачулено с избеляло тънко одеало. То не продума. Не вдигна очите си и когато наближиха, само протегна тъничка ръка към майка си и пръстите й се вкопчиха в изтънялата от носене риза на старата жена. Прегърнаха се и мълком стояха повече от минута. Така се стори нему, защото ръцете му бяха изтръпнали от тежестта на отпуснатото тяло. Сега чак забеляза колко бяха окъснели. На запад се бе свъсило и небето, черно като изпепелен синур, все още недогорял в дъното си, светеше. Вятър подухваше и разгаряше черевникавите пламъчета, които ту се потулваха, ту се показваха иззад тъмните облаци. Оправи колкото можа колата и тръгнаха към селото пеша, като подръпваха кончето. Жената настояваше момичето да не върви, но и селянинът беше достатъчен товар за счупеното колело. А небето отваряше грозно страшната си бездна над тях...

***

    Стопанинът се беше смилил над гурбетчиите и ги бе пуснал в плевника. Добър човек беше. Когато въведоха Гунчо дори се разтича да донесе топла вода и чисто платно да почистят и превържат раната му. Двете жени отказаха да ги безпокоят в къщата, затова той изхпрати по сина си завивка за болния. Отстъпиха на Гунчо най-топлото място, сложиха го да легне, а после се отдръпнаха встрани. Всеки се спотаи в ъгълчето си, все едно, че го няма. И без това много им се бе стоварило на клетите!
    На два пъти болният отвори очи, докато Нонка оправяше раната му. Още щом дойдоха, момичето се промени. Из целия път нито продума, нито вдигна очи от нозете си, но щом наредиха леглото и сложиха баща й да легне, тя затича край него. Тънките й стопени пръсти възвърнаха пъргавината си. Пипаше чевръсто. Превърза раните, изми калта от дрехите и лицето на стария си баща, подреди косите му.
    Малин гледаше сведената й глава. Косите й, скрити досега под забрадката, се бяха разпилели. Разплетени по раменете й, обгръщаха тъничката й снага. Широките дрехи прикриваха мършавостта, но там, където ръцете се подаваха голи из ръкавите - в острите лакти и издължени пръсти, се криеше нещо – болест или глад? В каруцата му се стори, че това тяло няма сили да помръдне. После се учуди как, без нищичко да продума, без да забави крачка, без да спре за миг, вървя до селото. Неволята разбуди живота в това същество.
    Като свърши с баща си, Нонка бръкна в торбата от каруцата, която майката беше донесла и оставила в краката на болния. Развърза внимателно възелчето на изтънялата кърпа и, като я разгъна в полите си, разчупи комата хляб. Подеде на майка си, баща й беше заспал – неговия дял загъна отново в кърпата с единственото парченце сирене, което родителите й бяха кътали за нея. На себе си остави малка коричка, а най-големия къс посоли и подаде на Малин. Той я гледаше в ръцете и попиваше с поглед топлината им. Не пожела да вземе от залъка им. Сви се в ъгълчето си и въпреки студения въздух, който нахлуваше през една дупка над главата му, се почувства стоплен.

***

    Кончето едва прекара нощта. Един от селяните го беше разтъркал силно и дълго, за да го загрее, а после завил с една стара, изтъняла черга.
    Гунчо се събуди на няколко пъти, но едва сутринта позна жена си и дъщеря си. Нямаше дълго да трае. Той беше вече на оня свят. Малин разбра и затова сам предложи на двете жени да пътува с тях до Кичук Ахмед, за да легне Гунчо в своя земя. Времето застудяваше. Денят се смаляваше. Беше време гурбетчиите да се прибират кой откъдето е. В Райково Малин не го чакаше дом, а по пътя до село всичко можеше да се случи.
/следва/