Опит за продължение на "По жицата" на Йордан Йовков
Все по жицата, все по жицата… Докато мина Преображение и черните броеници на телеграфните жици разпиляха зърната си. Оголяха и олекнаха. Не олекна в душата на Нонка. Сви се тежка буца в нея, изсуши я. Каруцата пое по обратния път към дома, кичук Ахмед, дето ги чакаше сивата хума. Смалена, старата жена беше овесила глава. Ръченикът й, отпуснат съвсем, се беше свлякъл така, че краищата му опираха жълтия възел на сплетените й ръце.
Черната нишка на пътя се простираше до следващия хълм и се губеше от погледа. Когато стигнеха най-отдалечената точка на хълма, същата гледка влизаше в очите им: пътят изпъваше снага до хоризонта, прашна, изтъняваща и изчезваше. Встрани от него тревата вече жълтееше. Слънцето позлатяваше телеграфните жици, но Нонка не гледаше в тях. Лежеше в каруцата, притворила клепачи. Сякаш не дишаше. Склопените й мигли не скриваха дълбоките сенки, които болестта бе хвърлила под очите й.
Подухна ветрец. Кончето потрепера. Ди ...