Високо над скалите, по левия бряг на реката, пълзеше коларският път. Провираше се през поляните, покрай опустелите овощни градини и дерета. Люляковата гора разпъваше гроздовидни, тъмновиолетови съцветия. Слънцето се вмъкваше между тях и се губеше под скалните венци на пещерите.
Между камъните на старата керемидарница, в Поилището дремеха Белчовите кози. Там дето пиеше добитък и сърни...
Безветреното време потреперваше. Маранята пречупваше далечината и за простото човешко око дърветата и драките се раздвижваха и запристъпяха, еднокраки, болезнено протегнали клони. Унесеният звън на хлопка току понадигаше някоя от рогатите. Дърветата се сепваха и поспираха, натежали от жегата.
С вдигната над гъстите вежди дясна ръка, все едно козируваше, Белчо сънено оглеждаше Вълчия друм. Скалите му се зъбеха като единаци. Лявата му ръка попипваше за сопата. Че от човеци и от вълци, струваше му се, че трябва да се пази. По здрач заприиждат, настръхнали, прегърбени, умълчани от глад. Полуокуцяло, старото ...