Бъди с мен

                  Ако се съдеше по красотата на човек за неговата душевна доброта, то Франсоаз Оливие бе едно от най-добрите същества на този свят. Разкошните тоалети, с които всекидневно се обличаше, бяха така наречената й „отличителна марка". Всеки, дори случайните минувачи по „Ла Мартин" още отдалеч познаваха красивата французойка, щом се появяваше зад ъгъла. Облечена винаги със стил, мярка и финес, Франсоаз бе „дамата сред дамите". Още неангажирана и в разцвета на младостта си, едва на 19 години, г-ца Оливие привличаше погледите на всички мъже, независимо от възрастта им. Но всичко това бе само привидно.

                Зад маската на млада, богата, красива и ухажвана, с вътрешно задоволство жена, тя все още се бореше с раните на юношеството си. Едва на 13, Франсоаз Оливие бе преживяла драма, бе видяла всичко и същевременно нищо от живота. Бе се влюбила. Да, и тази любов не беше от най-обикновените, защото Хектор Гонзалез бе превъплъщение на всичко, което малката Франсоаз бе очаквала от любовта. Красив, строен, възпитан и интелигентен, Хектор бе съвършен. Е, почти съвършен. Защото  г-н Гонзалез бе на 20 години по онова време. А разлика от 7 години все още не се приемаше добре в обществото. Пропуснахме да кажем, че Франсоаз имаше по-голям брат на име Жерар. Той бе симпатичен и силен, а най-важното-бе безумно смел, дори дързък и безкрайно много държеше на честта на своята по-малка сестра. Именно затова, когато Жерар разбра за любовта на сестра си към Хектор Гонзалез, бе ужасен, обезумял от ярост и жесток в думите си. Скоро и делата му доказаха пенливия като буйно вино и застрашителен като изригващ вулкан характер на младия човек.

                  Денят бе светъл, небето бе изпълнено с онези меки и пухкави облачета, които на човек му се иска да прегърне или поне докосне с пръсти. Слънцето се виждаше тук-там от време на време, природата се бе съживила. Повечето парижани се разхождаха свободно и весело, непринудени разговори изпъстряха въздуха наоколо. Красив ден, но не и спокоен за г-ца Франсоаз Оливие. Днес, 26 август, тя, младата, красивата, невинната, аристократично-гордата и фалшиво-щастливата за пред обществото жена щеше да последва един пример, да замести една фигура, да осмисли бъдещето си.

                   Както казахме, Жерар бе напълно полудял. Яростен, гневен и решен на всичко за каузата си, той се зарече, че ще отмъсти на Хектор Гонзалез, каквото и да му струва. И наистина, не след дълго в местния вестник бе съобщено за смъртта на „испанския преселник Хектор Г., жестоко умъртвен по време на съня си". Е, явно Жерар не беше достатъчно смел да се изправи лице в лице с жертвата си, та я е причакал да заспи. Смел или не, убийството все пак беше факт. Малката Франсоаз страдаше жестоко. Обичта й към любимия не можеше да се изпари току-тъй. И тя никога не го забрави. Никога и не научи самоличността на убиеца, отнел й правото да обича и да се наслаждава на обичта си.

                   Вървейки бързо в определена посока, Франсоаз Оливие най-после стигна до апартамента си. Денят, както казахме, бе прекрасен. Дори и най-мрачната душа не би могла да е тъжна или сърдита в такъв идеален ден. Франсоаз се качи до скромното, но все пак луксозно обзаведено жилище, отключи и след като влезе и се настани удобно в едно кресло, започна да размишлява...

                   Да се върнем пак към миналото на сем.Оливие, по-точно на братчето и сестричето Оливие. След жестокото убийство и скръбта на сестра си, Жерар не се спря. Веднъж убил и усетил тръпката на това злодеяние, почувствал се силен и всемогъщ, повече от когато и да е било, той уби пак, и пак, и пак, и пак.... От еднократен убиец той се превърна в сериен. И най-ужасяващото бе, че това му правеше изключително голямо удоволствие...

                     Франсоаз стана от удобното кресло и се насочи към леко запрашен скрин от дърво с три чекмеджета. Отвори средното. В най- далечния ъгъл на широката вътрешност на шкафа имаше малка купчина изрезки от вестник. Някои, и то повечето, бяха пожълтели, макар да бяха с дата само отпреди 6-7 години. Грижливо съхранявани, те съобщаваха за безбройните убийства на Жерар Оливие. Макар името му да бе обявено официално в пресата едва след 25-тото убийство, полицията отдавна го подозираше. Но тъй като той бе изкусен в прикриването на следите си, а престъпление, неподкрепено от доказателство, не може да бъде докрай обявено и разследвано, преди поне малка улика да насочи силите на властта към по-скорошното залавяне на убиеца... И така,  Жерар се беше разполагал както желае с времето и мястото, убивал наред хора от различни пол, възраст, вероизповедание и социален статус - той не ги различаваше. Те бяха просто неговите поредни жертви. Единствената оцеляла, успяла може би със силата на Божието провидение да се измъкне от ръцете му, разказваше пред репортерите на вестника за своето ужасяващо преживяване. Последните думи на убиеца, готов да забие кръвожадното си острие на големия касапски нож, били:"Бъди с мен." Сякаш Жерар подготвял жертвата си за пътуването към дебрите на Ада, в което той въвеждал „избраните" от него. Сигурно и останалите 46 жертви на жестокия убиец щяха да потвърдят думите на оцелялата, ако имаха нейния късмет.
                      След този обрат на съдбата Жерар Оливие изчезна от лицето на земята. Сякаш потъна вдън земя. Някои твърдяха, че се е уплашил и самоубил, други -  че е избягал надалеч, но всъщност никой нямаше право. Последна бе го видяла сестричката му Франсоаз, тогава навършила вече 15 години... Тя споделила пред близки, че единственото, което Жерар й бе казал, е, че я обича и я помолил в мислите си, в диханията си и „във всичко въобще да „бъде с него""...

                     Франсоаз неволно се усмихна... Не можа да сдържи този искрен изблик на емоции, който предизвикваха препрочетените от нея може би за стотен път статии.

„Бъди с мен, бъди с мен..." Колко прекрасни думи, колко смислена, а същевременно кратка повеля...

                    На следващата година през май Франсоаз Оливие реши да отбележи  20-я си рожден ден с нещо специално. "Щом ще е юбилей, то нека бъде юбилей!" - мислеше си тя. Около десет часа вечерта, след като бе обядвала в най-шикозния ресторант „Маре мио" с неколцина приятелки, г-ца Оливие реши да отдели вечерта само за себе си. Излезе от дома си, след като предварително бе изключила осветлението, слезна по стълбището и се озова на улицата, романтично осветена от няколко фенера. Зави към „Сент Мари", после сви към градинката с множеството пейки и като навлезе възможно най-навътре в горичката от старовековни дървета, се приближи до един заспал просяк. Вонящ и неприятен, уличният мъж бе се изпружил най-мечтателно върху пейката, необезпокояван от никого в съня си, освен от невидимия за него поглед на наблюдаващата го Франсоаз. Тя стоя дълго в сенките на дърветата, предвкусвайки нещо ново, жадувано, очаквано. Най-после реши да прекрати това съзерцание и да действа. Вдигна лявата си ръка, премахна така противната перука, остана със своята естествена коса и прическа, изтри с ярост грима, червилото и всички останали белези на женственост, извади изкуствените подплънки, служещи й вече 4 години за гърди, съблече полата, махна обувките с токчета и въздъхна... Най-после свобода!... Най-после беше С Е Б Е  С И!... Толкова дълго чакане... Заслужаваше си!... После вдигна дясната си ръка и с точен, прецизен жест се подготви да атакува нищо неподозиращия заспал просяк...

                    - Бъди с мен... -  бяха последните думи.
                   Жерар се усмихна...