Аз съм едно малко късче земя, която е попила от омразата, властта, силата и кръвта на хората. Замърсена и отровена, жадуваща за мъничко милост в този тленен свят, аз нямам избор...
Нямам нито очи, за да плача, а отвътре кървави сълзи напират да излязат, нямам даже уши, но чувам оглушителните ридания на моите деца. Без дробове съм, а усещам как се задушавам.
Вие, хора, дойдохте неканени и със сила забихте вашето знаме, пък даже и име ми дадохте. Име, което опетнихте с кръвта на безброи хора. Толкова много ли искахте власт над мен, че чак и моите деца взехте да убивате? Не се ли замислихте, че и мен ме боли?
С цялата си тежест вие стъпвате върху мен, а дори нямате очи, за да видите в какво чудовище съм се превърнала. С ледени сърца, вие опустошавате всичко мое, което някога ми принадлежеше.
Къде са сега онези буйни потоци, на които някога се радвахте? Къде изчезна онази зеленина, от която вие вдишвахте с пълна сила призори. Къде изчезнаха онези нешлифовани скали, на които бях разказвала ...