Пустош... Дърветата, някога тежки от плод, сега са сухи и вкочанени, а голите им клонки се мятат във въздуха, подобно на костеливите ръце на старица, просеща милостиня. Земята, преди осеяна с треви и цветя, копнее за дъжд, твърда и напукана като омърлушено гардже, чакащо майчината милувка.

Мъка... Колко много мъка има по тоя къс земя, някога плодовита и изпълнена с живот...

Ето ги, задават се! Лешояди. Бавно и настървено приближават плячката си: лястовичка, неволно отделила се от другарките си. Трескаво търси укритие. Късно е вече, разбрала е, че никога повече няма да ги настигне. Кацва на първата клонка, която се мерва пред погледа ѝ. Вижда изгладнелите хищници и сгушва главица под крилото си, очакваща трагичната си участ. Знае... Не отнема много време. Лешоядите, грозни и страшни са обградили дребната птичка и като че ли по команда дружно ѝ се нахвърлят. От клетото животно се процежда едно едвам доловимо "пиу". Хвърчи перушина. Тишина. Чува се единствено тракането на човки. Изцапани с кръв, временно задоволили глада си, грозните хищници излитат обратно в търсене на следващата си плячка. 

Въздухът, пропит с отчаяние и смърт, трепти под величественото, но безжизнено огнено кълбо, наречено слънце. "Къде е владетелят на тая нещастна земя?" ще попитате. Дълбоко заровен в земните недра, лежи той в адски окови, направени от покорство и страх. Около него... клетка. Прогнила и зловеща, като че ли самият дявол я бе правил. Изтощен е Българският лъв, отслабили го бяха тия окови. Караха го да чувства, че силата му го бе напуснала. Но дълбоко в себе си я усещаше, знаеше че могъществото му никога не беше изчезвало, ами тъкмо обратното - тая свещена сила движеше кръвта в голямото му и пламенно Българско сърце. Именно тая велика мощ го караше да живее. А мършоядите, смъртно уплашени от тежката лъвска лапа, го бяха хвърлили на заточение. Страх ги беше от мощта му. 
Спеше Българският звяр... Сънуваше своя царски сън. Ах. каква правда, каква сила щеше да отприщи неговият гняв! Чака, жив е! Надеждата изпълва цялото му същество, вдъхва му живот. Да, той пак ще пречупи оковите и ще се освободи от зловещата гниеща клетка! Ангелите Божии ще го понесат на златните си криле и изкарат от тая проклета бездна, в която подлите мършояди го бяха захвърлили. Ах, как гордо би тоз лъв стъпил на земята си, какъв рев би надал той до небесата, та би зарадвал Господа, който пак ще го поведе по праведния път! Как би той разкъсал жалките птици, задето тъй сквернят земите му!

Небесата мрачно са надвиснали над земята, като че ли ще паднат. Грохотът на гръмотевици оглася всичко наоколо. Задава се буря. И ето, цял потоп се изсипва от небосвода. Не вода, а кърви валят! Напояват дълго чакащата ги земя, която жадно поемо тоя сладък благослов.
Падат безсилни мършоядите, давейки се в кървавата мъка на майката, която не може да излекува болното си дете, сълзите на престарял дедо, броящ последните си жълти стотинки за кофичка кисело мляко, риданията на човечец, мечтаещ да се завърне в родината... Хапи, дери, троши, разкъсвай, УБИВАЙ в тоя славен час, Български лъве! Един да не остане! Облян в кървавите страдания на народа си, изреви пак, славни юнако, всеки враг да чуе и узнае, че Българският лъв отново седи на славния си трон и носи златна корона, но този път остава! И изрови от пепелта туй забравено Българско име, избърши го от калта и позора, и озари го с мощта си!

Спирай вече, мъко дъждовна, възнеси се горе на небето. Разцъфтете житни поля и тежкоплодни дървета! И ти, слънце, изгрей величествено и увенчай с изгрева свободата на българския народ! Запейте птици, волни, свободни славния български химн и флага гордо нека развеем, ний дружно, народ несломим !