Мразех го, повече го мразех и от водната напаст. Повече го мразех и от шанса си
и от сенките които видях преди осем години, и от пламъчето което блесна преди
баща ми да падне облян в кръв и да осъзная част от това което никога не осъзнах
напълно. Мразех този празнодумец до себе си от както се познавахме, имах
чувството, че е от милиард години, а беше само от една. Не спираше да ме залива
със сантименталности, със стерилно еклектично бръщолевене и космически
превземки. Че не живееше в този свят не живееше. Много пъти исках да му кресне
да млъкне, но не успявах, той ме заливаше, загръщаше, отнасяше. В един момент
преставах да следя смисъла, носех се по мелодията, а той говореше ли, говореше
ли, говореше, за сетивното и извънсетивното, за себе си и нея, за любовта и
безумието и стигаше до заклещените кучета под прозореца и марсианските канали.
Нищо съществено не беше направил през живота си, книгите му не се издаваха, ...