'Cause I Fell On Black Days
‘Cause I Fell On Black Days.
Пропадам спирално. Заедно със себе си и малките си очаквания. Чувствам се малка и незначителна - противно егоистична. Уж ценя малките жестове и обещания, а мечтая за големи балони... пълни с въздух.
Каза ми, че ме обича...
Е, как беше?
Безвкусно. Не усетих нищо – нито ми горчеше, нито беше сладко. Безвкусно.
И дописваш... и изтриваш... и се оплиташ все повече в жалкия си смисъл.
„Няма незаменими хора”, казваш.
„Аз съм заменима”, ти клатиш глава в несъгласие.
„Защо?”, питаш.
„Защо ли?... Защото си недостижим.”
Когато ми поставят задача, винаги искам да съм най-добрата. Да съм по-напред от другите. Да съм различна, уникална. Това е като на ледената парзалка. За момент да си помислиш, че владееш положението и си долу.
Shit. Shit happens as long as you’re alive.
Защо, когато намерим нещо интересно и различно сме способни да го опропастим с нещастните си опити да го разберем.
Аз съм жалка. И знаеш ли защо? Защото си вярвам.
...
„За какво мечтаеш?”
„За какво може да мечтае едно наивно дете?”
За бога, някой да вземе нещо тежко и да я удари тая по главата.
Какво има малкият човек? Себе си, химикал, лист хартия и публика, която да му се радва. Но да е отбрана, защото той обича само аплодисменти. За какво пише? За себе си, скучното си ежедневие и фантазии, по-загнили и от самия него. Защо другите го харесват... защото успява да заблуди дори и себе си, че става за нещо повече освен изтривалка.
Поклон.
Къде са ми аплодисментите?
© Ив All rights reserved.
