'Cause I Fell On Black Days
‘Cause I Fell On Black Days.
Пропадам спирално. Заедно със себе си и малките си очаквания. Чувствам се малка и незначителна - противно егоистична. Уж ценя малките жестове и обещания, а мечтая за големи балони... пълни с въздух.
Каза ми, че ме обича...
Е, как беше?
Безвкусно. Не усетих нищо – нито ми горчеше, нито беше сладко. Безвкусно.
И дописваш... и изтриваш... и се оплиташ все повече в жалкия си смисъл.
„Няма незаменими хора”, казваш.
„Аз съм заменима”, ти клатиш глава в несъгласие.
„Защо?”, питаш.
„Защо ли?... Защото си недостижим.”
Когато ми поставят задача, винаги искам да съм най-добрата. Да съм по-напред от другите. Да съм различна, уникална. Това е като на ледената парзалка. За момент да си помислиш, че владееш положението и си долу.
Shit. Shit happens as long as you’re alive.
Защо, когато намерим нещо интересно и различно сме способни да го опропастим с нещастните си опити да го разберем.
Аз съм жалка. И знаеш ли защо? Защото си вярвам.
...
„За какво мечтаеш?”
„За какво може да мечтае едно наивно дете?”
За бога, някой да вземе нещо тежко и да я удари тая по главата.
Какво има малкият човек? Себе си, химикал, лист хартия и публика, която да му се радва. Но да е отбрана, защото той обича само аплодисменти. За какво пише? За себе си, скучното си ежедневие и фантазии, по-загнили и от самия него. Защо другите го харесват... защото успява да заблуди дори и себе си, че става за нещо повече освен изтривалка.
Поклон.
Къде са ми аплодисментите?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
