‘Cause I Fell On Black Days.

Пропадам спирално. Заедно със себе си и малките си очаквания. Чувствам се малка и незначителна - противно егоистична. Уж ценя малките жестове и обещания, а мечтая за големи балони... пълни с въздух.

Каза ми, че ме обича...

Е, как беше?

Безвкусно. Не усетих нищо – нито ми горчеше, нито беше сладко. Безвкусно.

И дописваш... и изтриваш... и се оплиташ все повече в жалкия си смисъл.

„Няма незаменими хора”, казваш.

„Аз съм заменима”, ти клатиш глава в несъгласие.

„Защо?”, питаш.

„Защо ли?... Защото си недостижим.”

Когато ми поставят задача, винаги искам да съм най-добрата. Да съм по-напред от другите. Да съм различна, уникална. Това е като на ледената парзалка. За момент да си помислиш, че владееш положението и си долу.

Shit. Shit happens as long as you’re alive.

Защо, когато намерим нещо интересно и различно сме способни да го опропастим с нещастните си опити да го разберем.

Аз съм жалка. И знаеш ли защо? Защото си вярвам.

...

„За какво мечтаеш?”

„За какво може да мечтае едно наивно дете?”

За бога, някой да вземе нещо тежко и да я удари тая по главата.

Какво има малкият човек? Себе си, химикал, лист хартия и публика, която да му се радва. Но да е отбрана, защото той обича само аплодисменти. За какво пише? За себе си, скучното си ежедневие и фантазии, по-загнили и от самия него. Защо другите го харесват... защото успява да заблуди дори и себе си, че става за нещо повече освен изтривалка.

Поклон.

 Къде са ми аплодисментите?