Алиса седеше на ръба на пианото, ръцете скриваха лицето й, това не беше тя... Не, това не беше тя, това беше Другата Алиса... Защото тази Алиса, която всички знаят, е винаги усмихната, ентусиазирана, жизнена, готова да поведе армията на хлебарките подир себе си... Но тази Алиса?! Каква е тази измамница... Някоя, която се представя за Нея... Толкова е унила, крехка, сякаш счупена... Не, това не е Алиса, която всички познават, Алиса, която всички ОЧАКВАТ да бъде такава, каквато на тях им се иска. Тя няма право да бъде нищо друго освен това, което те искат от нея, те няма да й го позволят. Няма да й позволят дори да помечтае да бъде Другата Алиса.

- Здравей – промърморвам, докато затварям входната врата. Влизам в хола и я виждам на пианото – ръцете скриват лицето й, това не е тя... Някоя Друга Алиса е... – Не ми изглеждаш добре, какво е станало?

- Какво може да стане?

Усещам как сълзите й се изкачват по вътрешната част на лицето, усещам как се трупат... Нещо не е наред... Не, всъщност нищо не е наред... Поглеждам в краката й... Жълтата чаша...

- О, Алиса, много съжалявам!

Прегръщам я и я чувам как плаче. Чувам я как се ражда в сълзите си. Тя отново става Себе Си. Никога няма да я пусна, мисля си. За нищо на света, защото ако я пусна, тя ще падне от пианото... А е толкова малка... Толкова е малка, че е достатъчно само едно погрешно движение и ще се счупи... Като жълтата чаша в краката й...

- Наистина съжалявам...

Повтарям. Сякаш има някакво значение. Сякаш каквото и да е било друго има значение. Опитвам да намеря подходящите думи. Опитвам да намеря каквито е да било думи, но това няма никакъв смисъл... Те просто дезертират от устата ми...

- Алиса...

Не мога да кажа каквото и да е било. Мога само да повтарям името й... Да го повтарям като напев, като заклинание, като песен, с която да я излекувам...

- Аз ще те пазя.

- Ще ме пазиш ли? – тя ме поглежда с големите си манга очи.

- Да, ще те пазя.

- Обещаваш ли?

- Обещавам...

Усещам сълзите й в себе си, как попиват в гърдите ми, усещат ме и те от своя страна... Тя не може да спре да плаче... Любимата й Жълта Чаша, подарена и от онзи толкова Специален Човек... Пренасям я на ръце на дивана в хола... Палмите нежно галят лицето й...

- Алиса, красива си, дори когато плачеш.

- А ти си много добър лъжец... Мисля да те наема като придворен лъжец. Всяка сутрин като ставам, ще ми казваш, че съм красива и накрая ще взема да ти повярвам, би било чудесно, не мислиш ли?

Тя се усмихва. Тя се ражда от сълзите си. Започва да се протяга като малко коте. Толкова е красива, наистина... Русите й коси и огромните очи, с които ми причинява щастие... Да, причинява ми щастие...

- Алиса?

- Да.

- Нали знаеш колко те обичам?

- Да, казвал си ми го поне триста двадесет и осем пъти.

- Ами тогава смени го това кафяво, изобщо не ти отива...!

... И се родихме от плача...