„Ей, змийо летяща и зла,

страшна болест люта,

иди ти,

полети ти

в бялото тяло,

в туптящото сърце,

в черния дроб,

в цялата снага човешка

тялото му яж,

костите му гризи,

мозъка му късай.

тялото бий,

кръвта пий,

здравето вземи!

Небето - ключ,

земята - ключалка!

Да бъде така!”

Още помня тези думи. Щяхме да ги изречем същата вечер на гробището. Уговорих се да се видя с останалите в осем пред къщи. Никак не ми се искаше да се забърквам в странните им ритуали, трябваше да избягаме от нас, да се пазим от страшните чичковци, които обикаляха след вечерния час, а и да преодолеем страха от това място. Но нямах друг избор, не исках да се деля от тях и мисълта, че другите ще се присмеят на страха ми ме караше да се откажа от страховитата идея. Времето мина бързо, като цял следобед в училище си мислех редно ли е да се ходи на гробището така късно, и още повече, правилно ли е да се събуждат мъртви?

   Дойде уговореният час и бавно закрачих към гробището, където трябваше да се чакаме. Всички вече бяха там и ме чакаха, даже някой подхвърли бърза шега, че съм била по-бавна от мисълта на училищния двойкаджия. Не ми беше смешно, затова и подминах шегата с отегчен поглед и тръгнах навътре с другите. Имаше шест момичета и шест момчета. Влязохме навътре и не мога да ти опиша ужаса си, когато видях дванадесетте прясно изкопани гроба. Сетих се за едно старо предание, в което се разказваше как този, който събужда мъртвите, ще бъде пренесен в тяхното царство. Изпитах ужас и усетих студена пот по челото ми. Въпреки злокобното послание, реших да направя това, за което бяхме тук. Избрахме един гроб, който ни се стори по-интересен от другите и започнахме да произнасяме отново заклинанието :

„Ей, змийо летяща и зла,

страшна болест люта,

иди ти,

полети ти

в бялото тяло… и спряхме дотук. Чухме ужасяващи шумове, които ни изплашиха доста. Вече не ни беше интересно и искахме да си тръгваме, затова решихме да се махаме. Уви, тъкмо тръгнахме към изхода, когато пред нас се яви черна сянка, която оприличих на смеска между старо дърво и измършавял старец. От сянката обаче светнаха две огромни червени очи. Гледаше ни както изгладнял вълк. От нищото започна да вали ужасяващ дъжд, който направи нощта по-мрачна от Ада. Страхът взе контрол над ума ми и хукнах да бягам в панически страх. Другите почнаха да бягат също, няколко секунди след мен. Тичах с пълна сили, защото може би животът ми зависеше от това. Точно минах средата на пътя към изхода, когато  зад мен падна едно огромно дърво. Аз нямах сили да продължа, затова се скрих зад него и загледах назад, разплакана от страх.

Другите нямаха моя късмет и останаха от другата страна на дървото. Сянката ги настигна и започна да говори нещо, но вятърът в ушите ми и уплахата не ми позволяваха да го чуя. Замахна с ръка и земята се разтресе още повече. Той призова енергията на ветровете към приятелите ми,  а очите му издаваха състоянието на транс, в което беше изпаднал. Изведнъж яростно насочи ръката си към приятелите ми и ги запрати в изкопаните гробове, за които ти казах. Единадесет от гробовете бяха запълнени, само моят зееше празен. Но за това можех само да съм благодарна. Дъждът спря, сякаш никога не бе почвал, ветровете също изчезнаха в мрака. Земята изсъхна. А сянката повдигна ръка и от нищото там се явиха единадесет запалени черни свещи. Той сложи по една на всеки гроб. След което замислено изгледа дванадесетия гроб и почна да се оглежда. Осъзнавах, че той бе отреден за мен. Нямах време за губене, трябваше да се прибирам.

-          И така петдесет години сте живяла в страх?

-          Какво можех да направя, синко? Да кажа на някого ли, та нали щеше да ме вземе за луда… 

-          Предполагам е така…

-          На вас, младите, не ви се вярва, но времето е способно да промени много неща. Просто нямаше смисъл да живея така. Знаех, че ако Той ме поискаше, щеше да ме вкара в празния гроб. Да, първите години ме беше страх да излизам от вкъщи, но с времето спрях да бъда подвластна на тези си емоции… Дария, не си ли готова вече?! Дария?!? Това момиче ще ме умори...

-          Ето ме, бабо!

II

Дария бе моята приятелка. Момичето, което ми вдъхна смисъл за живот. Тя сякаш имаше две страни – за тези, които не я познаваха и я пронизваха със своите ледени очи, тя бе студена и проницателна, а за тези, малцина, които я познаваха и ценяха за това което е – очарователна и неповторима – тя беше мила и добра. Не мога обаче в никакъв случай да я нарека обикновена, тъй като тя имаше доста странности. Обичаше да се усамотява на гробището и да размишлява или просто да седи там сред тишината. Силно вярваше в свръхестественото и обичаше да чете за необикновени явления от този тип. Ходеше изцяло в черно, обикновено, с дълги поли и черни блузи. Често ми се струваше прекалено зловеща, за да идва от този свят.

   Някои странни неща се случиха, докато бях с нея, като оня път, когато видяхме смътна бяла фигура да изчезва в нищото. Друг път, пък, забелязахме как асансьорите в блока ù често засядаха, все на дванайсетия етаж, където живееше тя. Една от странностите беше още по-зловеща, затова сметнах за нужно да ви я разкажа по-подробно. Едно утро, когато отивах към блока на Дария, минах през гробището, където тя често обичаше да ходи, и забелязах, че очите на една статуя до един стар гроб, сякаш ме гледаха. Чувството беше много зловещо. Отидох до нея, за да видя дали усетът ми ме е подвел или наистина мраморната статуя ме гледаше. Отидох до нея и я докоснах, тогава забелязах, че до този паметник има още единадесет подобни, които също бяха вперили очи в мен. В този момент пред мен се яви нещо като видение, сън. Видях Дария, тя беше в някаква черна земя, където всичко около нея беше студено, стоеше неподвижна, а над нея един гарван грачеше зловещо, сякаш ù напомняше за ужаса, в който се намира. До него едва се виждаше пламъка на черна свещ. Успях да махна ръката си от статуята и този мираж изчезна.

-          Нима съм полудял?! – рекох аз на себе си в недоумение от видяното.

  Аз съм Димитър, ако името ми ви интересува. Принадлежа към хората, които не вярват много в неща, които не са сигурни, че съществуват. Как да ви кажа – нито вярвам прекалено силно в свръхестественото, нито го отричах напълно. Родителите ми починаха, когато бях на десет години и с времето свикнах да се справям сам с живота - едно от общите ни неща с моята мъничка Дари. Нейната майка беше безследно изчезнала, а за баща си така и не могла да научи нищо. Е, ако не беше тя, щеше да ми е трудно да имам сили и вяра, че мога да продължа. С нея се запознахме преди около година и веднага си допаднахме. В началото бяхме приятели, но с времето се сближихме и обикнахме. Често си мисля, че тя е моят ангел-спасител, защото дойде при мен, точно когато имах нужда от някого, който да ме разбере и да ми протегне ръка. Още помня как се запознахме един късноесенен следобед на най-необичайното място – погребението на мой приятел, който, оказа се, е бил и неин. Съдбата играе странни игри с хората, така е. Още при първия ни разговор, аз незнайно защо я почувствах страшно близка, сякаш бе приятел, който познавам от ранно детство. Но така е явно със сродните души.

  След време се поопознахме вследствие на СМС-ите, които си разменяхме и решихме да излезем заедно, да се видим. По времето, когато излязохме за първи път, аз вече бях влюбен в нея, а и имах лека надежда, че тя също има такива чувства към мен. Тя ме заведе до любимото ù място – гробищата и на мен ми се стори странно уютно там. За пръв път отивах и разглеждах с интерес. Беше късна зима и времето не бе никак благосклонно. Аз измръзвах, а малката ми Дари ме гушна да ме стопли малко. Тогава почувствах такава топлина, каквато досега не бях усещал през живота си. Чувството беше неописуемо – сякаш се намирах в Рая и някой ангел нежно ме галеше с крилата си. Тогава ù прошепнах тихо:

-          Обичам те!

-          Но и аз те обичам – с усмивка отвърна ми тя.

След това се целунахме и устните сляха душите ни в едно. За обичта ми към нея няма достатъчно силна поема, нито достатъчно достойна дума.

С всеки ден ставахме все по-близки и след време се чувствах у дома, когато ходех при нея. Така е със сродните души, нали?...

III

Задушница наближаваше, а с нея и моята параноя се увеличи. Знаех, че Дария ще поиска да отиде там сама, а това пораждаше в мен смут и нечувано притеснение. Мислех, че е наследила занаята на баба си - некромантиката. Разяждан от тревога и притеснение, реших да поговоря с нея. Тръгнах към блока ù, и съвсем ненадейно я заварих, седнала на една пейка на гробищата.

-          Дари, може ли да поговоря с теб за нещо? – рекох ù аз сериозно.

-          Кажи, съкровище, какво ти е на ума? – спокойно ми отвърна.

-          Ами виж, знам че идва задушница, знам, че ще отидеш на гробищата, но не искам да ходиш там. Притеснявам се за теб, разбери, не искам да ходиш там!

-          Сега ти ме разбери! Обичам да ходя там и нищо не се е случвало досега, така че ще отида! Не разбирам, защо се косиш?! Доверие ли ми нямаш…

-          Не, не че ти нямам, просто…

-          Просто мислиш, че не мога да се справя сама… - отсече тя твърдо и тръгна към дома си.

Тръгнах след нея и се развиках. Бях ужасно нервен...

-          Ти си  като баба ти, нали? Ходиш там, за да призоваваш призраци! Знаеш ли колко опасно е? Не си ли чула вече историята с гробаря?

Тя се обърна, като продължаваше да ходи. Изгледа ме и се разплака, след което се затича. Не исках да я гоня повече, само щях да усложня нещата. Лек дъжд закапа по улиците, но аз седнах на пейката, на която беше тя, и потънах в размисли. Стана ми още по-притеснено, защото сега, освен предното ми притеснение, трябваше да смеля и факта, че Дари ми се разсърди. Знаех, че тя ще отиде на това проклето място и аз не можех да я спра…

 Отидох на мястото, където почиват мъртвите, скрих се в един храст към началото и зачаках. След около час или малко повече наближи една бабка към седемдесетте. Беше прегърбена, цялата в черно. Помагаше си да ходи с бастун. Въпреки че отдалече изглеждаше зловещо и дори помислих дали да не избягам, щом тя приближи, в очите ù видях много топлина.

-          Хей, момче, кого търсиш? Да не си изгубил нещо?

-          Да, загубих... - казах аз почти през сълзи.

-          Да не би да търсиш гроб на някой роднина? Да те упътя, ако искаш...

-          Защо? Вие да не познавате цялото гробище ?

-          Да, волно, неволно, наложи се да го опозная цялото. Все пак мъжът ми работеше тук...

Старата жена се усмихна и погледна към гроба, до който бях се скрил. Видях гравираното име Асен Велчев и нещо в стомаха ми сякаш се обърна. Това беше гробарят, преследвачът на бабата на Дария!

-          Хей, момче, какво се загледа? Да не ти е лошо?... Ето, ето, вземи! Днес се дават череши за Бог да прости...

Бабата ми подаде торбичка с череши, и с нея една свещ:

-          Не ми отговори имаш ли тук роднина или не. Ако все пак имаш, върви запали една свещичка. Две минутки отдели, за уважение. Така се прави.

Чу се съскане и аз се уплаших. Погледнах назад, откъдето се чу. Когато се обърнах назад, нея я нямаше. Достраша ме и като че ли инстинктът за самосъхранение ми каза "Махай се оттук!", тръгнах напосоки, вече не помнещ дори откъде се излиза. Минавах през най-затънтените места на гробището, когато в далечината мярнах черна фигура. Дария се бе появила, можех да я позная от километри. Изведнъж притеснението ми за нея засенчи уплахата ми и аз внимателно започнах да я следвам, като правих всичко възможно тя да не ме забележи – това би я ядосало, и то много! Тя също носеше със себе си малко череши. Сложи по малко на единайсетте гроба, на които почиваха злочесто загиналите приятели на баба ù. Видимо, обаче, беше тъжна и седна на една пейка, след което сложи ръце на главата си и заплака. На няколко пъти идеята да отида при нея и да я прегърна се вселяваше в мен, но не направих това, тъй като нямаше да има желания от мен ефект. След минути, обаче, потънал в собствената си тъга и отчаяние, взех решение да отида при нея. Тъкмо се готвех да се покажа, когато Дари неочаквано стана от пейката. От гробовете на единайсетте започнаха да се чуват зловещи, тънки писъци, подобни на свистене, които пронизаха тишината на това свято място. Мъничето ми почна да се оглежда, а след секунди от нищото заваля дъжд. Небето почерня, сякаш някой го бе оскърбил. Излязох бързо от храста, в който бях и извиках :

-          Дари, тук съм!!!

Тя явно не ме чу, а започна да тича. Тичаше като обезумяла, сякаш бе видяла призрак. Зад нея се появи една тъмна, черна сянка, която започна да я следва с огромна ярост. Аз стоях като скован, защото всичко се случи толкова бързо, че нямаше как да реагирам. Дари тичаше с все сили, ала се препъна в една малка пукнатина на земята. Сянката бързо я застигна и само чрез повдигането на едната си ръка от всички страни се вдигнаха огньове, а разяреният пазител на нощта гледаше малкото ми съкровище с такъв свиреп поглед, както вълкът гледа крехко агне, преди да го погълне. Дария беше паднала на колене, сложила ръцете си над главата, за да се предпази от яркия пламък на Адския огън. След малко Сянката погледна Дари право в очите и я превърна в статуя от камък и печал…

IV

Отворих очите си, а пред мен бяха белите стени на старата болница. Миризмата на спирт ме задави и аз набързо станах от леглото, отидох до чешмата и се наплисках.

-          Какво, по дяволите, стана?! Напълно ли съм обезумял? Това беше само сън, нали така!?

Погледнах още веднъж болничната стая и това, което видях на едната стена, ме хвърли в див ужас. Там имаше нарисувано в черно, сякаш от въглен, цифрата „12“. Още неосъзнаващ нито какво е станало, нито дали е станало нещо въобще, нито как съм се озовал в болницата, аз хукнах към гробището. Веднага щом влязох вътре, видях старицата, облечена в черно. Тя беше паднала на колене до гроба на съпруга си и гледаше задълбочено.

-          Какво гледате?! – попитах я обезумял от неяснотата, която ме спохождаше.

-          Той се е събудил… о, колко, чудно! Но, къде е той? Ти, виждал ли си го? Навярно си…

Не можех да разбера какви ги говоря, тая стара откачалка, затова просто продължих припряно навътре в гробището. Отидох до единайсетте гроба, но, О! Те вече бяха дванайсет – гробът, предназначен за бабата на Дария, навярно се бе превърнал в гроб на самата нея. Отказах да повярвам, но видях, че и на този, както на другите единайсет, имаше статуя. На нея имаше момиче, паднало на колене, с ръце над главата си и поглед, навяващ на сърцето ми скръб и жал.

-          О, Дари! – извиках аз и ледени сълзи се стекоха по лицето ми.

На този паметник имаше надпис, вместо цифра както на другите, а той гласеше:

„Някога беше пеперуда - свободна и срамежлива ти летеше в тези градини, при теб дойдох Аз!

Сега си душа – горчива и изгубена – в капана на собствената си тъмнина; нека безкраен е мракът ти!“