Feb 18, 2004, 11:04 PM

Червен дъжд над Малката планина 

  Prose
2417 0 2
34 мин reading

Червен дъжд над Малката планина

   Кога ще духнеш, ветре западен,

  та да запръска ситен дъжд?

     -   Дъжд. . .

     -   Хайде, миличка, време е да влезеш вътре.

     Сиси погледна сестрата някак вяло, присви устни съжалително, сетне бавно и неохотно се изправи. Сестрата я подхвана за ръката, но само докато се изправя. Постояха така миг-два - Сиси не откъсваше очи от хоризонта.

     -   Хайде, мила, да вървим. Вече ни чакат.

     Двете тръгнаха по алеята - тътрейки се, безволево - към санаториума долу в подножието. Все още не го виждаха - ще трябва да изкачат леката височинка и чак тогава на спускането ще съзрат покрива му. Сиси обичаше тази гледка, като от птичи поглед. Като дете, тя летеше във всяка своя фантазия. В началото беше летящо момиченце, но после се превърна в птичка. Птичката със сините очи. Мимолетна усмивка мина по лицето й. От пристигането си в санаториума преди два месеца, голямата височина бе любимото й място. Не и отне много време да го открие, то просто изпъкна - стръмното възвишение - Малката планина (както по-късно започна да го нарича) - набраздено от виещата се алея с малките беседки накацали по него като изплетени от бръшлян  гнезда. Но първоначално обиколи целият парк на санаториума - бавно и методично - колкото да си докаже, че не ще намери по добро място. Имаше още две-три хълмчета, но те не успяха да я привлекат, камо ли да спечелят сърцето й. Не предлагаха, така допадащия й птичият поглед, нейното вътрешна око.

     Превалиха билото - видя се сивият, кован покрив на санаториума - и на спускането Сиси започна да изостава. Тежестта на корема й (бременна в шестият месец) пречеше повече на слизане, от колкото на изкачване. Болките в коленете чувствително се засилваха, ходилата й се набиваха под натиска на наедрялото й тяло. Тя спря да почине до една от беседките, подпирайки се с ръка на нея. Миг преди да я подкани сестрата - винаги много внимателна и търпелива с нея - Сиси наново пое на долу по алеята. Двете се заклатиха бавно и не спряха повече, преди да стигнат до сградата. Гледката на китния парк, със сновящите насам-натам хора - повечето от които, на групи или поединично, движещи се по посока на главната сграда - вече се бе запечатала в съзнанието й като видео картичка, от онези, които многократно бе гледала преди да последва комуната на онзи остров. Същата измамна идилия, но когато погледнеш отблизо лицата на тези мъже и жени, белязани от празните им погледи, разбираш - ако все още можеш - че животът ти е обречен, а понякога дори отминал.

     Сиси видя тези лица, минавайки покрай тях на влизане в страдата. Лица носещи друга идентичност, мъже и жени, които днес реагираха единствено и само на името си, в чието съзнание не можеше да се ориентира дори малкото дете, което някога е проправяло пътя, стъпка по стъпка в жестоката джунгла на човешки взаимоотношения.

     -   Настояще - тихо промърмори тя.

     Влизаха като богомолци в предверието на храм. Някои се ориентираха сами, други с помоща на придружители; всички се отправяха към стаите си - светли бели пространства, където и призраци биха се изплашили от способността им да заличават гласовете, звуците, дори тиктакането на часовника. Пространство, което се храни с времето; търбухът на забравата. 

     Сестрата, която я извика от Малката планина, се отдели от нея и влезе в рецепцията. Сиси продължи сама по коридора, водещ към сектора, където се намираше стаята й. За нейно щастие, тя бе обърната към Малката планина и през прозореца се виждаха накацалите по нея беседки - там Сиси,  въображаемо прекарваше часовете затворена в нея. Безстрастно й отдаваше тялото си, без да затваря очи от срам.

     Вътре, освен леглото с малкото шкафче и масичката срещу им - редовно декорирана със свежи цветя от персонала - нямаше нищо друго, само малкато столче без облегалка и картината на стената. В началото тя изобразяваше новозаветна библейска сцена, но бързо я замениха, съобразявайки се с душевното състояние на Сиси, макар че тя не й бе обърнала внимание. Бяха я заменили в нейно отсъствие със снимка на слънчев океански остров с лагуната на мечтите ви. Клетите глупаци не знаеха, колко този остров приличаше на онзи, на който я бе отвела комуната.

     Сиси влезе в стаята, спря за миг и промълви:

     -   Настояще.

     После придърпа столчето към прозореца и се загледа навън. Трябваше да им поиска стол с облегалка, защото в сегашнато й положение това бе живо мъчение за нея. Отбеляза си да не забрави да го направи и се остави на въображението си.

     Слънцето залязваше над Малката планина. За пореден път каза сбогом на света преди да го предаде на мрака. За пореден път изпрати въздушна целувка - може би последна - никога не се знае, ще го видим ли отново.

     Малко по малко нощта настъпи. В коридорите стана тихо. Луната се появи със закъснение повече от час - похитена от тихите облаците - но за това пък цяла. Малката планина нарисува сенките по склона си. Беседките разкриха вътрешността си и тогава Сиси съзря една фигура сгушена в една от тях. Не можеше да е сигурна, но и се струваше, че е мъжка. На лунната светлина белите му дрехи блестяха. Да сега вече бе сигурна, защото той обърна лицето си към нея. Тя не можа да реагира и за това си каза, че не я вижда - че най-вероятно не гледа към нея. Застана изправена до прозореца, с прилепени към стъклото ръце на височината на главата й. Той вече бе извърнал глава. Все така стоеше с присвити колене към гърдите, които бе обрамчил с ръце. Беше прегърнал себе си. Силно, сякаш го беше страх да се пусне. А тя продължаваше да стои залепена о стъклото. Усещаше коремът си опрян в перваза на прозореца. Сведе глава към него -доста бе наедрял - и нежно го погали: Малката планина. Това я накара да се усмихне. Когато отново потърси с поглед мъжа в беседката, той бе изчезнал. Не се виждаше никъде по Малката планина. Погледна и пред сградата, до колкото й позволяваше периферната видимост на прозореца, но не го видя. Беше изчезнал. Появи се от лунната светлина и изчезна само с едно мигане на очите й. Каква нощ само - помисли си тя. После бавно се приближи до леглото и се мушна под завивката.

     -   Настояще - каза почти шепнешком. . .  

 

     Утринната светлина ласкаво я изтръгна от лепкавите лапи на съня. Не спа добре - цяла нощ се въртя и сънува глупости. Последно преди са се събуди беше беседката - самотна и пръскаща светлина сякаш бе фенер.

     Сиси стана и се доближи до прозореца. Столчето си стоеше там. Седна върху му. Слънцето се криеше зад облаци. Лъчите му се виждаха в даличината, пробили купестата облачност - като картина от ренесансовата епоха.

     Отиде до банята и се зае със сутрешният си тоалет. Скоро щяха да я извикат за закуска. Имаше ли начин да разпознае мъжът от беседката. Едва ли. За пръв път видя живо същество сред заобикалящите я бездушни, объркани физиономии. Значи не е сама. Спомни си комуната. Емил, който я бе приобщил. Островът, лагуната, градината в която отглеждаха зеленчуци. Семейството рибари, техни братя, които бяха дошли с децата си. . . Селекторът в стаята изписка и нечий глас учтиво напомни, че закуската започва. Тя нямаше придружител, не бяха много такива като нея. Облече си блуза и излезе от стаята. Косата й бе все още влажна и приятно я гъделичкаше по врата. Коремът все повече я затрудняваше. Ще се справя. Не съм сигурна. . . защо ми е. . . По коридора се тътреха призраци и придружители. Сякаш ги водеха на заколение. Докторът пак ще каже, че не мога да изхвърля комуната от мислите си. Как го наричаше . . . пост-едикакъв-си ефект. Че ментално съм била здрава, но проблемът бил в психическата ми идентификация, която все още се лутала в травмираната ми душа. Май използва его, не съм сигурна. Глупости на търкалета. Мислят си, че са ме спасили, изтръгвайки ме от лапите на смъртта, но не знаят нищо. Защото не могат да го разберат; и няма как - никога не биха могли.

     -   Настояще - тихо прошепна тя. Слезе по стъпалата и влезе в просторната светла столова. Огромно помещение с френски прозорци; палми растящи от огромни дървени съндъци, стояха като стражи пред тях. Все още бе почти празно, защото останалите не се бяха дотътрили. Масите бяха сервирани и Сиси зае мястото си в редицата до прозорците. Тя не приемаше медикаменти всяка сутрин, не и преди срещата си с доктор Лу - младия префърцунен французин. Разчупи една кифла от панера и я поднесе към носа си. Ябълков мармалад. Хареса й. Отпи от млякото с какао. Беше приятно топло и с малко канела. Е, поне закуската си я бива. Тогава се сети за мъжът от беседкатата и се заоглежда. Уви. Столовата се пълнеше; не можа да открие някой с дори бегла прилика. . . Може би е облечен по друг начин, макар и това да бе твърде малко вероятно. Върна се към закуската си. Ароматът на канела я изпълваше всеки път, когато отпиваше от млякото. Изяде кифлата, облиза устни и напусна столовата.

 

     -   Колко бяло е бялото?

     -   Под повърхността, може би много.

     -   Жълтото. Кажи ми за жълтото. Какви усещания и представи извиква то у теб?

     -   Ами. . . Например - цвете. . . Нежно е, гали. . .  Приютява ме. Отпуска ме. . .

     -   Добре. А червеното?

     -   Да-а-а. . . червеното. . . Виждал ли сте бик? Затворен на тясно и около него мирише на кръв - прясна, вкисната, всякаква кръв. . .

     Мълчание.

     -   . . . Страх и ярост. . . Поглеждал ли сте в окото на такова животно? . . .

     Мълчание.

     -   . . . Там има много червено - най-червеното червено.

     -   Значи червоното е страх, така ли?

     -   Не, не страх, а краят му. . .  тогава когато той си отива. . .  когато вече го няма и си сам. . . можеш да се докоснеш и да се усетиш, да се почувстваш. . . Тогава идва успокоението - твоето място в твоят свят и си казваш: ето аз вече съществувам - екзистенс. . . червено. . . вътрешният свят, топлината да си жив, а не да оцеляваш.

     Мълчание.

     -   Може би не бях ясна. . .

     -   Не напротив. Беше напълна ясна. Беше интересно и. . . Чудесно.

     Тишина.

     -   Идва ред на. . . синьото.

     Тишина. Мълчание.

     -   Морето и небето. . . Необятното. . . Пустота. . . Знаете колко дълго съм се взирала в тях през тази една година прекарана там. . . в комуната. Колко дълго. . . с надеждата. . . Но те не ми я донесоха. . . Далечни и надменни.

     -   И тогава ти скочи в морето?

     Мълчание.

     -   Да.

     -   Защо скочи, Сиси, за да потърсиш спасение или забрава? Може би нещо друго?

     Мълчание.

     -   Плаши ли те този въпрос, Сиси?

     -   Не разбира се. Само, че не знам. . . Вие си мислите така. Аз никога. . . То просто ме предизвика. . . с противното си безразличие.

     -   Предизвикателство ли беше това, Сиси?

     -   И да, защото. . . по дяволите, и не, защото. . . бях отчаяна.

     -   Това, което казваш не е ли едно и също? Това проклятие не е ли израз на отчаянието ти?

     -   Не, защото аз бях отчаяна от тяхното отношение. . .

     -   Извинявай, че те прекъсвам! Отношението на морето и небето ли имаш пред вид?

     -   Да. Животът в комуната не можеше да ме сломи. Аз го бях отхвърлила. . .

     -   Как, Сиси, как го беше отхвърлила? Останалите членове не се ли бореха за теб. Не се ли опитаха да те приобщят наново? Имаше ли и нещо друго от тяхна страна?

     -   Не. Те всички бяха изперкали. В буквалният смисъл. Дори децата вече не бяха деца. Но те не са важни - останалите имам пред вид. Нали? Аз оцелях. Запазих себе си в тази душевна пустош на фона на "острова на мечтите". Аз. . . просто исках да си тръгна и го направих. Сега морето е мъртво. Както можеше да съм аз. Някой от двама ни тряваше да стане жертва на това противопоставяне и тази жертва не бях аз.

     -   Значи морето е мъртво. Интересна метафора. 

     -   Не е метафора. Намериха ме полужива, вкопчена в битка с него - в схватка на живот и смърт. . .

     -   Значи ти победи. Победата на живота.

     -   Не забрявайте, че бяхме двама, а и все още сме.

     -   Не избяга ли от там за да спасиш живота на детето, макар и по такъв абсурден начин, но в условия на липса на алтернатива, все пак, това е било единственият начин. Не го ли направи заради него. Кой искаше да спасиш?

     -   Просто морето си го заслужи, доктор Лу. Може ли да приключим. . . Изморих се. Или имате още цветове на разположение.

     Тя се усмихна. Той също.

      -   Добре. Шегата е най-добрият начин да приключим за днес. Въпреки, че наистина се намират още цветове на разположение.

     Наблегна на думата. Тя се усмихна. Той също.  

 

     -   Жалък глупак.

     Сестрата-кординатор в приемната вдигна очи от книжата си и я проследи с погред докато излизаше.

     Сиси тръгна по коридора, към рецепцията и оттам напусна сградата. Запъти се към Малката планина. Когато мина покрай беседката в която снощи бе съзряла мъжа, тя се позабави (не че коремът и изкачването й позволяваха да бърза - а и за къде?), поспря и тогава реши да почине. Внимателно седна. С изненада установи, че е леко развълнувана. Поглади се по корема, сетне наклони тялото си назад, като се подпря стабилно с едната ръка, а с другата си помогна да качи крака на пейката. Изпъна ги - в тази поза й бе най-удобно. Колко различни изглеждат сравнени в позите, които заемат тя и мъжът - той с присвити до кърдите колене, тя с изпънати напред крака. Слънцето бе заменило луната. . . Как различно бе всичко - тя жена, той мъж. Удиви се на мислите си. До сега той бе странник, който бе уловила да се промъква из любимите й кътчета, а сега вече мислеше за него кото за мъж. Когато преди малко реши да седне в беседката, тя усети лекият трепет, вълнението, което я обзе. Сега вече знаеше и причината. . . Шум от стъпки я откъсна от мислите й. Някой се изкачваше по алеята. Сиси не можа да овладее обзелата я паника. Сърцето й щеше да се пръсне. Притеснена, понечи бързо да свали крака от пейката, но действията й бяха некординирани, панически. Все пак успя. Но краката й стъпили на земята мигновено изтръпнаха от върховете на пръстите до коленете. . . По алеята се зададе момиче - русо, слабо, с бяло лице. Ръцете му висяха безучастно до тялото. То вървеше с отмерено темпо (лицето му бе застинало в безизразна физиономия)  - истинско, натурално зомби. Обвивка без душа. Празен поглед от безжизнени очи вперени в нищото. Нищото е навсякъде - помисли си Сиси. Отърси се с раздразнение от обзелата я паника: Тъпа гъска. Каква тъпа гъска съм само. Краката й възстанавяваха чуствителността си. Острите иглички се превръщаха в лек гъдел. Раздвижи ги и се изправи. Още си бе бясна. Но когато излезе на алеята вече нямаше и следа от раздразнението. В крайна сметка, толкова отдавна не бе мислила за мъж - сексуалността й бе заспала своят зимен сън. Смешно. Адски смешно. Островът, лагуната. . . Комуната све пак бе изтрила голяма част от човешкото в нея, от жената. Но ето, че бе успяла да запазила своята идентичност и новите-стари чувства, вълненията, които я разтърсват го доказват. Развеселяваше се. Вълнуваше се като ученичка.

     Момичето бе поело по една от страничните алеи и сега Сиси можеше да продължи необезпокоявана нагоре към билото. Обърна се назад да погледне парка в ниското; бе пълно с хора - терапиите бяха приключили.

     Тръгна нагоре, бавно, умислена. Припомни си сутрешният телефонен разговор с баща си. Обади му се преди закуската; не искаше, но й стана приятно (усещането бе двойствено - бе и малко гузна), че го разтревожи. Беше прекарала в неизвестност повече от година и половина. Отдавна бе прекъснала нормалната (според нормите) връзка с родителите си. С майка й нещата никога не се получиха и то не само поради факта, че те с баща й се бяха развели преди доста време. След развода Сиси заживя при него, а той с работата си.  Това бе добре дошло за нея, защото така родителският контрол, почти беше минал в нейни ръце; което я удовлетворяваше. Не можеше да си представи живота на малкото си братче - останал при майка им, която, както се казва, бе за всяко гърне похлупак, вечно месеща се, натякваща, уверяваща. . . истинска напаст. Но си имаше и причина. Спомни си тази стара история. Тогава всички те живееха заедно. Малкият Мики, както винаги, по цял ден се пилееше из градината. Между двете й терасовидни нива течеше малък естесвен водопад. Брат й се опитваше да копае пещера под водоскока - сигурно живееше в някой филм за Тарзан. Ставаше на прасе. Миеха го, преобличаха го, под съпровода на викове и шамари, но изглежда малкият Тарзан, знаеше цената на изживяванията си и приемаше всичко без ропот; понякога се разплакваше, но според Сиси, това бе само за да не стигне майка им до истеричен припадък. Не получаваше наказания по-строги от заключване в неговата стаята. На другият ден всичко се повтаряше. Никой освен нея не знаеше (а и не можеха да открият), къде малкият Мики се каляше така. Вечно имаше кал под ноктите си. И не играеше с други деца. Не можеха да му забранят да ходи в градината, макар че го правеха. Думите не му действаха. Нищо не действаше. Просто трябваше да го вържат с верига, за да го спрат. Сиси никога не бе влизала в пещерата му. Нямаше неговото влечение към приключения в градината. Падаше си по момчета и забави.

     Но един ден майка им вдигна голяма олелия; бе изчезнала особено ценна статуетка на Аполон - скъпа и финна изработка от слонова кост. Обстановката се нажежи - майка им вилнееше; раздаваше команди, наставления, заръки, поръчения - ти тук, ти там. . . не се мотай. . .  вижте полицай, нека ви обясня. . . Не липсваше нищо друго. И дума не можеше да става за обир, което доказа и полицейският оглед. Майка й не си намери място цяла седмица. Сиси обичаше Малкият Мики - да го наблюдаваш бе наистина забавно. Сега той бе притихнал. Каляше се по-малко от обичайното и (както неволно го засече веднъж) се изнизваше тихомълком навън със стари изкаляни дрехи, които явно криеше някъде, после тайно се промъкваше обратно вътре, скриваше дрехите и се къпеше. Видя го веднъж, но и стигаше, за да знае, че го прави всеки ден. Така мина една тревожна седмица, но майка им, така и не се успокои. Тя дебнеше - беше виртуоз. В крайна сметка нещата се обърнаха срещу Мики - неукротимият демон обсебил майка му победи и детето бе разкрито. Шокът обаче, от това разкритие потресе всички възрастни в семейството.

     Мики бил проследен и открит в собственоръчно изкопаното си убежище лично от майка им. Онова което, открила вътре - освен собственият си син - е именно това, което я хвърли в отворените обятия на алкохола без право на обжалване. Сиси отдавна бе забелязала изчезването (една по една, ден след ден) на старите си кукли, но тъй като те отдавна не я вълнуваха (твърде малко дори и като малко момиченце), така и не стана дума за това; бе отминавала без коментар този феномен. Те обаче - нейните стари сестрички (Мамо, имам си нова сестричка) - си имали нов почитател; откриха ги  грижливо погребани в пещерата на малкия Мики, положени в краката на изваяният от слонова кост Феб Аполон. Колко се смя тя - тайно, но истински. Не такава бе съдбата на малкото й братче, вече не безизвестният жрец Мики Сибилата. Помъкнаха горкото дете по психолози, за исвестно време го спряха от училище (надали му е липсвало - особено съучениците), контролираха го, разпитваха го, търсеха отговори в големите му кафяви очи. . . "Три дена го питали, ни вопъл, ни стон. Не дете, а бедствие, просъскал детският специалист. Но устата сгрешила, сама промълвила: Не чичко, пещерняк антихрист". Следеше събитията около Мики с жив интерес; в началото много му съчустваше, но после осъзна, че не той е този, който се нуждае от него. Родителите им, вече наистина боледуваха. Изглежда смятаха, че ги е сполетяла голяма родителска трагедия. . . Но времето наистина лекува. . . мъката, спомените, безсънието. . . Мики кротна. Разбира се, че градината си остана неговото място - той се отдаде на цветята - и въпреки тревогите на родителите, детето не ги постави повече в "шах". Феб Аполон заживя нов живот след една разпродажба, последвала веднага, след като майка им се поотърси от стреса. Тя също заживя нов живот - напусна работа и отстана в къщи, за по сигурно. Така започна да запълва времето си все повече и повече с новата си страст - алкохола.

     Щастлива Сиси продължи по все по-стръмната алея. Този спомен, който я изтръгна от настоящето и помогна да погледне смело напред.

     -   Настояще - каза тя.

     Това връщане в миналото промени смисълът на думата - тази, която толкова я мъчеше с посланието си, което й отправяше. Като че ли бе успяла да смени посоката на вятъра. Миналото (но не онова, където доктор Лу се опитва да прозре проблеми - отделими, разрешими. . . нека си фантазира франсето) можеше да се окаже (още не бе наясно) пътеката, която извървяна поне веднъж и в двете посоки, да и върне усмивката, когато отново промълви думата. . . И Сиси я каза; много тихо, почти шепнешком промълви:

     -   Настояще. - И невидимо се усмихна.

 

     Облаци покриха небосклона далеч на юг. Вятърът се позасили. Стана прохладно. Замириса на море. Колко странно? Това я изтръгна от мислите й. Беше време да слиза. За втори път, след като вече го бе направила за обяд. Всеки ден едно и също. Питаше се защо. Не си отговаряше. Имаше ли смисъл? Време, само време е необходимо.

     Стъмваше се. Бавно се изправи и пое на долу. Изпитваше неудържим глад, чак сега го осъзна. Колко далеч се бе отнесла в мислите си. Наедряваше с всеки изминал ден. Баща й се зарадва на новината, че е бремена. И това осъзна едва сега.

     -   Настояще.

     Беше и уморена. Нямаше търпение да се мушне под душа и после под завивките. Но първо вечерята. Да се нахранят. Усмихна се. Някаква синя птичка прилетя близо до нея. Протегна ръка, сякаш да я хване. Вятърът докара облаците над Малката планина. Разпери ръката нагоре, подържа я така и после я помириса. Дъжд. Така имам нужда от него. Облаците въздъхнаха. Вятърът се закроти за миг - само за миг - завъртя се около нея и отново ги подгони . Птичката пак прелетя - този път в друга посока. Изписука и се изгуби. Сиси чуваше само тежките си стъпки - надолу към санаториумът.

 

     Дъжд не заваля и тази вечер, въпреки облачното небе.

     След вечерята и час прекаран под душа сънят не идваше въпреки умората. Навън бавно се смрачи и ноща се спусна . Малката планина бе притъмняла. Сиси стоеше срещу прозореца, седнала на малкото столче. Стаята бе тъмна.

     Луната проби облаците и докосна Малката планина там където беше беседката - тази, в която предната вечер се бе появил мъжът. Сиси отпусна клепачи. Не можеше да заспи. На няколко пъти преди това бе лягала подлъгана от тази тежест в очите, но сънят не идваше. Задържа ги затворени. Прииска й се да говори с някого. И с т и н с к и. И с т и н а т а.

     Когато отново отвори очи, Малката планина светеше цяла на лунната светлина.

     -   Истина. . .та. . .

     Не можа да продължи, защото мъжът се появи в беседката. Приближи я като призрак. Видя го как се плъзна изпод сянката на едно дърво. Белите му дрехи блеснаха под лунните лъчи. Тихо приседна, събирайки крака пред гърди си и ги обви с ръце. Носеше нещо, което тя не можа да види.

     Сиси стоеше вече изправена пред прозореца, долепила длани о стъклото. Искаше той да я погледне, да я извика при себе си. Очакваше го с нетърпение - ето, зощо не бе могла да заспи.

     -   Извикай ме, призрако.

     Думите й покриха стените на стаята. Просмукаха се под боята и се скриха, тайно, така както бяха изречени. Сиси се прилепи още по-плътно до стъклото; луната се отрази в очите й. Думите се измушиха от скривалището си и изпълниха пространството на стаята.     

     -   Извикай ме, призрако.

     И отново се скриха.

     -   Извикай ме, призрако!!!

     Молба. Сиси мълчеше. Молеше.

     Малката планина мълчеше в лунно бяло. Мъжът се изправи, присегна се и взе въжето, което донесе със себе си. Стъпи на пейката и го метна през горната греда. Завърза го. Клупът бе готов. Нахлузи го на шията си и скочи. Сълзите по лицето му пресъхнаха. Една тъмна фигура в мрака си тръгна. Тишина и нощ. Облаците отново скриха луната. Задуха.

    

      Сиси плачеше без глас. Тресеше се. Трепереше. С мъка успя да свали мъжа от въжето. Положи го на земята. Легна по гръб до него. Така изкара няколко часа. Скована, останала сама. По-самотна никога не е била. Вятърът я обвиваше плътно като погребален покров. Няколко мъртви часа, след които се изправи и метна въжето. Дестина минути - само колкото да завали - само толкова изчака.

     -   Кога ще духнеш, ветре западен, та да запръска ситен дъжд?. . . Най-после дойде. Дочаках те.

     Тя скочи. Синята птичка кацна на отпуснатото й рамо. Тъмната фигура в мрака си тръгна за втори път тази нощ.

 

     На следващият ден, някъде следобед, по централната алея на санаториума се зададе автомобил. Поостарял черен СААБ.

                 

                                 18.януари.2004 София

© Калин Кермов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??