ЧЕРВЕНО КОНЧЕ ЗА ВНУЧЕТО

Никифор, дето цял живот беше гледал изпод вежди овдовелите си акрани, дето все за жени приказваха, сам овдовя и разбра какво им е на сърце. Както си живя неговата Сия, тъй си и отиде – ни “ох”, ни “олеле”. “Лошо ми е, Никифоре” – рече една вечер, легна и на сутринта не стана. Старецът отърча у комшиите да викне лекар по телефона, но като дойде докторчето и й хвана ръката, само си свали бомбето. “Че тя изстинала бе, дядо Форьо!”...

Две седмици Никифор се мота като урочасан из празната къща. Вдигаше това, слагаше онова, местеше безсмислено столовете от едната стена на другата. Сутрин забравяше да издои овцете, вечер не се сещаше да пуска резето и пътната врата по цяла нощ стенеше под бесните пристъпи на вятъра.

Вятърничавата му сестра, дето уж щеше да го наглежда, се яви чак на третата седмица. Беше обиколила цялото село и половин час стоя на вратата, да му разкаже кой-що и кой-кого. Най-подир му тикна една закачулена с вестник чиния и приседна на леглото.

- Другата събота ще трябва да слагаме 40 на буля, та затуй дойдох, да видим кое-що. – и заоглежда наоколо с алчните си очички.

- Аз ще заколя добичето, пък вий елате да наготвите рано. – Само при мисълта за софрата стомахът му се свиваше, зер откакто се спомина Сия, готвено не беше ял.

Сестра му пак зашари с очи.

- Да вземем да поразровим, бате, дрехите на буля, че ще трябва да раздадем на помена.

Никифор се сепна, сякаш най-сетне изваден от дълбокия сън, в който беше затънал от смъртта на жена си. Ще рови, зер, как пък няма да я остави да разръчка всичките дрехи! Сия, каквато си беше чистница и уредна, ще се обърне в гроба, като види мърлявата му сестра да й рови в багажа.

Изпроводи я набързо и се разшета. Запали печката, отвори прозорците и чак тогава помете, както беше виждал бабичката му да прави. Като свърши и последното нещо, за което се сети, най-сетне се реши да разрови скринове и гардероби. Сякаш за пръв път виждаше колко прилежна жена беше Сия, всичко беше чисто и надиплено, чеизът на покойната им дъщеря тъй си стоеше, наръсен с нафталин... От скрина, дето си беше прибрала “новите дрехи”, го лъхна тръпчивата миризма на орехови листа и лавандула. Дръпна чекмеджето и се закова втрещен – върху дрехите светеше като жив ликът на дъщеря му. На излинялата снимка апаратът я беше запечатал с пеленаче на ръце. Машинално я обърна и се зачете в писаното на гърба й: “Мила мамо, ако можеш, изпрати ми още пари, че в дома много лошо ги хранят децата, все купувам мляко, като ходя да го видя. И ако намериш сгода, кажи на тате, аз съм сигурна, че той ще ми прости и ще се зарадва на детето, нали на него съм го кръстила. От сряда съм на друга работа и ще ти се обадя къде да ме търсиш.

Твоя дъщеря Невена”

Значи имаше внук. Никифор. Кога беше забременяла дъщеря му, кога беше родила и как не беше разбрал, така и не можа да си обясни. “Кьорав да ходиш, Никифоре, дето си нямал очи за единственото си дете, че преди да се спомине, майчица е станала! И внук си имал, и кой знае в кой сирашки дом гладува и тегли, пък те не са смеяли, горките, с майка си, да продумат”...

Зави се и се замая проклетият старец. Прочут с избухливия си нрав, не беше свъртял никого край себе си. Едничката му дъщеря рано изчезна от селото, затри се по градовете, да слугува по барчета и хотели. Лани замина за Холандия и след три месеца се обадиха, че загинала в голяма катастрофа. Жена му устиска само пет месеца след свидното си чедо, като се косеше, че не можаха барем да я изпратят. И сега това внуче, изпълзяло незнайно откъде, се загнезди като червей в болното му сърце. Гризеше и стържеше, всяка нощ му се явяваше насън и все голичко... пърхаше с малките си ръчички и блееше досущ като агънце.

Четири нощи се мъчи тъй Никифор, прехвърля и пресмята годините, в които дъщеря му беше живяла по градищата, писа и смята, докато най-сетне в мозъка му блесна светкавица: преди четири-пет години беше заминала по морето, а после писа, че остава при същите чорбаджии, само че ще кара зимата в Търново. Тогава не се вести в село сума ти месеци.

И в мисълта му узря да отиде в Търново. Как щеше да стане, как щеше да намери де е работила и де е живяла, кога е родила и къде е сега детето, и той не знаеше. Сигурен беше само в едно – ще намери малкото и ще го вземе в село. Продаде кобилата и овцете, разтреби къщата, помете двора и обърна в пари всичко, което можеше да влезе в работа – железа, стари печки, каци и дамаджани с ракия. Сви в една кърпа пари и документи, стегна си торбата и замина, без да се обади на никого. На гарата срещна докторчето и се престраши. Младото го изслуша замислено, огледа снимката и отсече:

- В Дебелец е, дядо Форьо, сигурен съм. Отивай направо в Дебелец, в Търново няма какво да търсиш. – и се почеса по рядката брадица. – Като гледам писмото, тя го е дала за отглеждане, не за осиновяване – щом е ходела да си го вижда.

Шестте часа във влака Никифор прекара в агония. Из главата му се мотаеха толкова щурави мисли, че ако надникнеше някой, щеше да се гръмне: ту си представяше, че взема детето, връща се в село и се жени за някоя млада вдовичка, да има кой да го гледа; ту се виждаше да си иде с празни ръце, защото момченцето беше осиновено и никой не казваше къде е. Ами ако детският дом е изгорял или са го закрили? Де ще го търся тогава, ако е оцеляло от пожара?

Краката му изтръпнаха, а юмруците се вкочаниха от стискане. Не усещаше, че скърца със зъби и навремени приплаква от безсилие и яд. Де си тръгнал, бе, чутуро нещастна, що не отиде да потърсиш дъщеря си, като не се вясна цяла година в село? Какво ще дириш сега и къде ще го намериш, че то може и да не е живо, може да са го продали зад граница....

И цял изстина. Беше се нагледал на зловещи репортажи по телевизията – за осиновени или продадени деца, за отвлечени... Боже мили, ами ако са го продали нейде из Америките?

В Дебелец го посрещна една ухилена дебелана, радваше му се, сякаш тя беше намерила родния си баща. Старецът разтреперан й тикна всичките документи, що беше свил във кесията и зачака отговора, пушейки цигара след цигара. Сърцето му щеше да изскочи, като разбра, че дъщеря му наистина е имала момченце, че малкото се казва Никифор, ама тука му викали Кифо и го дали в едно детско селище, като получили от Холандия известие за смъртта й...

Обнадежден, сияещ и луд от радост, Никифор потегли към още по-далечния край, към селището, за което толкова беше гледал по телевизията. Таксито го стовари на същото място – чисто, подредено, с едни спретнати бели къщи. Нийде не се виждаха да щъкат деца. На училище са – обясни му директорът и заразглежда документите. Ходи някъде из канцелариите, въртя телефони, говори с кого ли не и накрай си каза тежката дума:

- Можеш да го видиш, след един час майка му ще го вземе от детската градина.

И Никифор зачака на портала. Мина-не мина, по пътя се зададоха майките с рой дечурлига. Изтръпнал и сякаш в несвяст, той жадно гледаше детските личица и във всяко мъниче се мъчеше да открие чертите на покойната си дъщеря.

Позна го отдалече – подтичваше досущ като нея, когато беше мъничка, черните му очета – огромни и любопитни, гледаха жадно и удивено. Избърза напред и застана пред канцеларията на директора.

SOS-майката беше жена, щедро надарена от природата, създадена сякаш точно да бъде майка и баща на тия сиротинки: едра и снажна, с големи меки ръце. И тия ръце побутваха Кифо напред, и кротко му думаше:

- Иди, моето момче, дядо ти е дошъл да те види!

Момченцето се скри зад полите й:

- Аз нямам дядо, това е моята майка. – и току ревна.

Напразно се силеше Никифор да му се хареса, напразно диреше малката му ръчичка – Кифо остана непреклонен. Игра и щуря със сестрите си и братята си, вечеря и си легна. А старецът прекара нощта седнал на леглото в стаята за гости.

Прибра се в село разтреперан от радост и горест едновременно. Надеждата – тая непозната сила, се беше вселила в умореното му сърце, стягаше му гърлото с непознати мъжки сълзи. На пощурялата си от тревога сестра не можа да се скара, както правеше откак се беше родила.

- Внук съм имал, батювата, внук, Никифор. – не издържа и се затресе от плач.

- Изкара ми акъла, бе, бате! – хлипаше и жената. – Що не се обади, че отиваш да го дириш, аз щях да ти кажа къде е!

Разлюлян от радост и вълнение, старецът пропусна тая новина край ушите си, без да я брои – това, че роднините му знаеха за внучето, правеше задачата му още по-лека. Нямаше нужда да им обяснява и разказва, искаше само да го оставят на мира – да крои планове как да размекне внучето, та да го докара в село. И едвам утрая да се изниже седмицата, та да потегли пак към далечното детско селище. Натоварен с армагани за всичките дечица от къщата, Никифор пропътува четири пъти България, докато се застуди. И сякаш сега откриваше света – залепил нос о стъклото, жадно се взираше във всичко наоколо. Не преставаше да се диви на безкрайните разорани поля, на криволичещите междуселски пътища, на накацалите по жиците врабци. Едва сега доби очи за майчицата България, виждаше я тъй, както сигурно всички наоколо отдавна я бяха видели, само той не беше забелязал – че колкото е хубава, щедра и плодородна, дваж повече рани бяха отворили на голямата и снага. В гърлото му се събираше буца, колчем зърнеше изоставени стопанства, порутени железопътни спирки, дупките по асфалта, просяците по гарите... Къде ли са тръгнали всичките тия старчоци, с вехтите си дрешки и продънени обувки, питаше се той, като сам на себе си задаваше и въпроса де е тръгнал, и какво още очаква да стане...

Кифо сякаш посвикна с него. На четвъртото му ходене в селището малкият се престраши и улови дядо си за ръката.

- Дядо, а твойто село далече ли е?

- Далече е, дядовото, - сепна се Никифор, - далече е, ама е много хубаво. Големи поляни, да се ненатичаш и ненаиграеш, кучета, теленца, кончета...

Момченцето неочаквано изтърси:

- Ако имаш кон, ще дойда на село да си играя с него.

Това беше! Завесата беше вдигната – трябваше само да си върне животинките в двора, за да приласкае детето, расло по чужди домове, с чужди хора. Да го научи да обича животните, пък после земята човек сам я обиква, зер на село тя ти е и майка, и баща...

За пръв път Никифор се качи във влака спокоен. Избра последното купе на последния вагон, затвори се и разгърна портфейла си. Преброи внимателно парите, раздели ги на купчинки и отдели най-голямата за него – бъдещото конче на Кифо. Душата си щеше да извади, обувките си да скъса от ходене, но ще намери конче за внучето. Като си няма майка и баща, да си има поне дом, дядо и другарче...

И за пръв път от смъртта на Сия блажено заспа. Навън заваля мокър сняг, старецът се сгуши в излинялата си шуба и засънува безкрайните заснежени поля на родното си село. Малко червено конче, с тънките си детински крачета, стоеше насред снега и го гледаше жално, с човешки очи. Цяло трепереше от студ и се озърташе за майка си. В съня си беше сигурен, че кончето търси точно нея, а тя все не идваше и не идваше. После в снега застана малкият му внук, яхнал синята играчка, дето му я подари дядо Никифор, и викаше:

- На  коня, дядо, на коня! – и тичаше ли, тичаше към него... Никифор протегна ръце към Кифо, прегърна скъпото си момченце и се унесе...

До Коледа оставаха дванадесет дни – достатъчно време, за да намери конче за внука.