Тази сутрин Милен се събуди рано, протегна се блажено под завивката, извади ръцете си извън нея и отвори очи. Нежна светлина се процеждаше през пролуките на щорите. Усмихна се. Каза си на ум „Добро утро, момче!“ и в този момент осъзна, че е неделя и може да остане в топлината на леглото до когато си иска. Но тази светлина сякаш го зовеше да се изправи, да разкърши тяло и да поеме на някъде, където и да е, но не и да остава в самотния апартамент. Беше в христовата възраст, когато му се живееше шумния софийски живот, но нещо все го теглеше към природата. Там не обичаше веселите, компании, които му пречеха да се вглъби в себе си, да се свърже духовно с нея. Все имаше чувството, че тя му говори с някакъв особен, свой език, който той искаше да разбере в дълбочина. Зовеше го, мамеше го с шумовете си – трепета на листата, излитането и песента на птиците, пращенето на съчките под нозете му, нежния ромон на поточетата, бистротата на водата, в която се вглеждаше и искаше да прочете в нея за съвъ ...