А ти? Следиш ли мисълта ми? Четеш ли между редовете? Усещаш ли парещата вода в очите ми?

Чувстваш ли болката ми? Чуваш ли моите безгласни викове?

Вгледа ли се по-внимателно в очите ми? Видя ли собственото си отражение като лъч светлина…

Навън е пролет, но не виждам онази зеленина пред очите си, не усещам слънчевите лъчи по кожата си, не чувствам априлската сутрешна роса по нозете си. Не ме радва песента на птиците, не ме вълнува дори аромата на любимите ми цветя. Студено ми е…

Хилядите ми премълчани думи се забиват като тръни по гърлото ми. Дълбаят сърцето ми…

Губя се в гъстите гори на ума си. Най-накрая излизам на някакъв път. Изминавам няколко крачки и осъзнавам, че е този на думите, които така и никога не ти казах. И отново вали... Но аз нямам в себе си чадър, защото обичам дъжда…

И теб те обичам…

А ти? Имаш ли смелостта да обичаш такава като мен…