Sep 3, 2009, 11:05 PM

Четвърт милувка 

  Prose » Narratives
1032 0 13
7 мин reading

Ангел копаеше настървено гроба. Пръстта полепваше по ръцете  и дрехите му, а нямаше време. Имаше само няколко часа, за да остане насаме с нея, светлата  пеперуда в живота му. Усети капака на ковчега и спря. Изпита невероятната упойваща тръпка на   открилия златно съкровище и спря за минутка. Седна. Извади мокри кърпички и изчисти дланите си. Не можеше да я докосне с мръсни ръце. Запали  цигара и вдъхна дълбоко аромата на  тютюн. Обожаваше тъмнината и тишината на гробището. Тук беше неговото царство.

За миг се върна назад. Беше малък. Протягаше ръце към майка си, а тя гнусливо обръщаше лице от него. Той искаше толкова малко, само една прегръдка. Четвърт милувка. Много ли беше? Отначало не разбираше защо децата не искат да играят с него, защо майка му не желае да го прегръща. После видя лицето си - с грозни червени петна, белязано от безсърдечната Съдба.  Скри всички огледала в къщата или  ги счупи. Принуди майка си да крие  нейното огледало в дамската чанта и тя го намрази. Белязаният ú син беше срам за нея. Позор  и доказателство за  греха ú  преди години, когато  Манол я изостави и замина.

Момчето бе силно, умно и пъргаво. Работеше сръчно в градината, научи се да копае с лопата дълбоко и внимателно, вложи цялата си любов в грижата за цветята и зеленчуците. Чакаше одобрение и прегръдка от майка си,  онази  четвърт милувка, а тя все не беше доволна. Нито от оценките му в училище, нито от свършената работа у дома. Детето се затвори в себе си, продължи да копае в градината и да се катери по дърветата като птица. С другите деца не общуваше, но и не се криеше от тях. Юмруците му бяха железни и никой не смееше да се подиграва на белязаното  му от Бога или Дявола лице. Всички  забравиха името му, за тях  стана Белязания.

Непоносимото дойде в  пубертета. Майка му продължаваше да е красива, женствена и апетитна, да предизвиква  желания и да сменя мъжете си  всеки сезон. Ангел преглъщаше обидата от нейното пренебрежение и я обичаше с някаква дива нежност и  настървена страст. Вечер си представяше как тя се прибира  след поредната любовна авантюра и го прегръща с меки ръце, докосва лицето му с малки длани и го целува по  очите, по лицето, казвайки, че белезите му  нямат значение, че го обича, защото е нейният син. Но това не се случваше никога. Виждайки колко e силен и едър, тя се страхуваше от него и гледаше да не стои у дома. Оставяше му пари за храна и излизаше с поредното гадже.

Бе на шестнайсет, когато една вечер майка му се прибра полумъртва.  По същото време в класа му  пристигна от Варна и Маринела.  Бе красива като картина на Ботичели, а не се гнусеше от него. Но и не пожела да му бъде приятел. Стана гадже на най-богатото момче в града и  когато профучаваха с мотора му покрай тях,  тя му махваше  с ръка винаги. Най-нежната пеперуда, която нямаше никога да улови. С най-красивите крила, чиято четвърт милувка нямаше да усети.

Майка му беше пияна, гореше в огън и бе бледа като платно. Нямаше сили да се съпротивлява и той я прегърна нежно, заведе я в леглото, зави я. Сутринта стана, приготви палачинки, както тя  обичаше и отиде да я събуди, но тя не реагира на гласа му. Докосна  я страхливо, но тя не трепна. Беше мъртва. Тялото ú,  още  неизстинало, носеше някаква трагична красота. Ангел  я прегърна и заплака. Стоя миг-два, после решително отметна завивките и  легна до нея. Прегърна я топло, зарови ръка в косата ú. Най-после можеше да я прегърне. Стоя така с часове. Знаеше, че поредният ú приятел ще я потърси и сладките мигове нежност са преброени. Стопли вода и сам я изкъпа. Докосваше я пеперудно нежно. Най-после тя не  извръщаше погнусено лице от него. Най-после тя беше  мила, обичаща майка.

Погребението мина и той се почувства  сам. Трябваше да си намери работа и да напусне училище. Избра да бъде гробар. Беше силен, здрав, умееше бързо и ловко да копае, знаеше всеки гроб на каква земя е легнал и как да подходи към пръстта. Хората го харесваха, защото бе чист и не пиеше. Но никой не знаеше тайната му, която го разкъсваше, измъчваше, караше го да се чувства по-низък  и презрян от червеите, които разяждаха мъртвите.

Когато умираше млада жена, той отиваше да запали свещ в дома ú и  наблюдаваше с трепетно желание лицето ú. Чакаше с нетърпение да дойде нощта. Тогава отиваше, разкопаваше гроба и лягаше за час или два до мъртвата, прегърнал нежно лицето ú. Като бледа, нежна пеперуда, мъртвата не отвръщаше лице от последната милувка в живота си, а покорно приемаше прегръдката.

Ангел бе умен и прозорлив. Запомняше точно разположението на цветята и  хвърляйки пръстта отново върху поредната пеперуда,  ги подреждаше  както преди, до най-малката точност.

Така правеше, ангел и демон за мъртвите и за себе си. Знаеше, че е грях, но не беше ли грях това, което майка му правеше? Не беше ли грях всички да отвръщат лице от него? С какво бе по-лош от другите в градчето? Имаше нужда от жива нежност. Пеперудите не му стигаха. Те му даваха утехата на уморени цветя, а душата му искаше друго.

Загаси цигарата и отвори капака на ковчега. Разви копринения чаршаф  и откри лицето ú. Беше като заспала, с нежни кафяви къдрици около челото. Облечена в булчинска рокля, както бе обичаят да се обличат неомъжените девойки, тя светеше като бисер на лунната светлина. Тялото бе разкъсано  и шито от хирурзите  под дрехите, но Бог бе пощадил лицето ú в нелепата катастрофа. Ангелско бяло лице, с полуотворени устни. Протегна ръка и погали челото ú - ледено студено, но гладко и чисто като стъкло. Дръпна настрани завивката и легна по дължина до нея. Ухаеше на хубав парфюм, нейните приятелки го разсипаха върху дрехите ú следобед. Бе хубава и нежна като майка му. Много пъти ревността го изяждаше, когато тя минаваше по улицата със синчето на съдържателя на хотела. Возеха се на тежкарския му мотор и тя  се смееше някак насила на просташките му шеги. Сега беше негова. За час или два, нямаше никакво значение. Той просто ще подържи ръката ú,  ще я погали по лицето, както би я галил, ако беше негова жена, на сбогуване ще я целуне леко по устните, както целуна за сбогом и майка си. Щеше да му липсва. Обичаше да я гледа как ходи почти на пръсти, сложила длани в задните джобове на дънките...

Ангел затвори очи и се вслуша в шума на дърветата. Унесе се и заспа, стоплен от аромата на парфюма и желанието да бъде обичан. Стресна го мощният рев на мотор, приближващ с бясна скорост. Нямаше време да реагира и да се скрие. Моторът се закова до разкопания гроб и  богаташът любовник скочи в него разярен.

- Извратено белязано копеле! Ще те убия на място!  Видях как я гледаше още следобед.

Момчетата се вкопчиха еднo в друг върху тялото на момичето.

-  Да излезем  да се бием вън - предложи  задъхано Ангел - да я оставим  в мир.

-  В мир? - Любовникът  крещеше безумно. - Ще те убия!

Ангел го хвана здраво  и го преметна през гроба навън. После скочи като тигър  отгоре му, притискайки го до земята. Можеше да го стисне с две ръце за врата и после да го зарови при нея. Но не беше убиец. Искаше само да бъде обичан. Поне малко. Жадуваше четвърт милувка. Нищо повече. Секундата колебание го разсея, достатъчно, за да усети острието на нож в себе си. Дълбоко, сладко, кръвта му, червена като белезите по прокълнатото му лице, се стелеше по дрехите. Той се обърна  към Него и каза тихо:

- Зарови ме заедно с нея, така никой няма да разбере.

            Любовникът стоеше и гледаше мъртвия съперник. Имаше  час или два, докато светлината целуне деня. Трябваше да решава бързо. Обърна лицето на Белязания и с крак го избута до пресния гроб. Мъртвият падна върху красавицата и лицето му покри нейното. Кръвта му се плъзна по роклята ú. Живият хвана лопатата,  плачейки, и започна да хвърля пръстта върху двамата. 

Когато сутринта семейството ú дойде на преливки, завариха моториста върху пресния гроб. Цветята бяха разхвърляни и той се бе проснал  безсилен отгоре.

- Това е да обичаш с цяло сърце - прошепна съседката завистливо.

Лопатата в бурените отсреща самотно потрепваше...

 

© Илияна Каракочева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Илиянче,разказите ти са ,като онези таралежчета дето се полепят по дрехите.Допреш ли го и остава в теб. Само да се докосна до първото изречение и не усещам как съм прочел целия разказ.На един дъх.Няма да ти казвам , че си много добра - ти си го знаеш. Поздрави!
  • Поздравления, Илияна!
    Отново нямам думи...
  • Оставям своята четвърт, поздрави сърдечни!
  • Леле!!! Хичкок пасти да яде...Разказа е много силен, но от него тръпки побиват!
  • Благодаря на всички за отзивите и най-вече за това, че сте прочели моя пореден малък разказ със сърцето си и сте приели в него странния ми герой такъв, какъвто е.
    Поздрави и много здраве ви пожелавам!
  • Страхотен разказ - като всичко останало твое. Браво!
  • Жив, неподправен разказ, толкова красиво оформен от майсторското ти перо. Липсваше ми, Ина, много!
  • Учим се да обичаме и копнеем за обич със стъклата от хорското презрение в сърцата ни...Хубав разказ!

    Външната красота изтлява...

    Напомни ми за един мой разказ "Да се пречистиш в капчица роса..."

  • Не бих те пропуснала, Или!!!
    Тук съм!
    Възхитена!
  • Четвърт милувка... само толкова малко ни стига да бъдем човеци.

  • благодаря ти!
  • Илияна, прочетох на един дъх! Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив? И колко много жестоки можем да бъдем ние, хората... Прекрасен разказ! Поздрави!
  • много е добра прозата ти, Ина! страхотно въздействие имат разказите ти!
    все едно се случват пред очите ми.
    аплодисменти за теб!
Random works
: ??:??