ВТОРА ЧАСТ

 

1.

Обърнах се. Двама. Високи, здрави, в черни сюртуци, с леденото изражение на инспектор Жавер – като излезли от филм по „Клетниците“… Безизразни очи, пълно игнориране на света наоколо…

Който също така ги игнорираше. Имаше много минувачи – и всички гледаха някъде настрани. Към небето, към прозорците на къщите, към калта под краката – но не в двамината и жертвата им…

Жертвата бях аз…

Е, време беше да се плаща…

Такъв е светът – възможно е всичко да постигнеш, но в един момент плащаш. Най-вече със себе си…

И обикновено узнаваш, че това, което уж си купил… Просто не си е струвало… Но – винаги късно…

Поисках да кажа думата си в мрачния свят, където царуваше мълчанието. Пожелах да бъда оригинален там, където унификацията е начин за оцеляване. Струваше ми се, че мога да дам нови идеи и мисли – каквито в ледения мрак на примирението не можеха да разцъфнат. Просто смятах, че съм по-добър в  някои области от другите и ето - доказваха ми, че е вредно за съществуването да се опитваш да живееш…

Да, и в ОНЯ свят имаше и някои хора с подобна насока на вижданията за личността и свободата. Обаче – някои… И само с насока… При това готови да следват някого. Но не и сами да мислят…

А, разбира се – налице бяха тези, които веднага са отишли да докладват където трябва за това как аз не правя туй, което е задължително…

И, естествено за човека – огромното мнозинство примирили се със статуквото. Тези, които едно време са смятали робството за нормално и законно. Тези, които са разбирали живота като начин да отнемаш чуждия, да заграбваш, да вървиш нагоре с насилие. Тези, които бяха в калта и протягаха ръце да натопят в нея всеки, опитващ се да се изправи…

Погледнах двамата и попитах:

- Накъде?

Те едновременно посочиха с ръка към появилия се от нищото автобус. Точно копие на заминалия с Пламен. Ожулен, оплескан, ръждясал…

Предната врата се отвори и влязох. Даже не попитах за посоката. Беше ми безразлично. Имах възможност да съм в Чистилището, пренебрегнах я. Защото ТУК ми липсваха неща, които бяха излишни за нормалните хора – свобода, оригиналност, мислене, култура…

Нормалните хора оставаха и щяха да си живеят нормално и без мен. Дори по-добре без мен. Нямаше никой да разбърква понятията, да им показва други пътища. Имаше един път – с табелки, утъпкан, оформен, охраняван. Посоката – накъдето води…

Няма нужда от обмисляне, от анализ, от изводи, от решения…

И най-важното – от поемане на отговорност…

Ето – аз измислих нещо ново, поех отговорността и сега щях да си плащам…

Мъчно ми беше за Юлина. Тя пък защо? Толкова точно отговаряше на стандартите, обаче… Без късмет. Паднах й се аз и ето…

Вратата се захлопна. Чак тогава се огледах. Зад волана седеше фигура – абсолютно копие на двамата арестували ме. Старият автобус не се отличаваше по нищо от пътуващите понякога по градските линии. Седалки, които отдавна са демоде – с железни облегалки, пробити основи от изкуствена кожа, висящи ръкохватки от релсите горе, мътни стъкла…

Двигателят забръмча като отхичав хамалин, заглъхна, после кихна и разтресе автобуса. Потеглихме…

Замислих се…

Към Ада? Няма да се учудя…

Непокорните винаги са били премахвани от масите. Като вредни. Като опасни за създаваното от някого аморфно вещество, наричано общество… Тъй като е общо – средноаритметично, добре омесено, без отличаващи се съставки…

А различните… Убивали са ги, поробвали са, затваряли са…

Важното е хем да им се попречи да променят средата, хем да се даде пример – предпазна мярка срещу появата на рискови умове…

Умове… Водачите на бунтове и въстания са нещо нормално в историята. Ако победят – вземат властта и управляват, повтаряйки в общи линии миналото. С няколко мазки по външния вид на властта. Промяна на терминологията, на въздействията, на общата картина… Без да се изменя основата…

А тези, които виждат и търсят нов свят, нови правила, нови хора… Те са истински опасните… Не се знае какво ще постигнат – анархия, фашизъм, комунизъм… Обаче… Опасен нов свят, в който няма място за досегашните господари…

И тези господари, скоро унищожили стария свят, се страхуват от новото – унищожавайки възможните му причинители… Защото тяхното ново вече е станало старо и е част от статуквото. Поради което вече някъде в дълбините му зреят нови идеи, нови виждания за промяна… Омагьосан кръг…

Много или малко, бях си позволил да се отклоня от пътя. И да потърся – само потърсих, не намерих – друг път…

Мислех си тези неща аз, гледайки втренчено в краката си. Нямаше какво да гледам наоколо – охранителите ми не бяха хора, прозорците бяха мътни, картината отвън до болка позната…

Но… Момент! Как така подът вече не беше опърпан и на дупки, а покрит с килим? И гърбът на седалката пред мен беше станал гладък, лъскав, с красиви шарки?

Вдигнах глава…

Не бяхме вече в мизерния автобус. Седях сам в голяма кола, с хубав салон, в който имаше няколко кресла, както и диван под светлите, красиви прозорци. Отдясно имаше малко барче – отворено, с виждащи се лъскави бутилки, до него хладилник. От другата страна – голям екран, върху който се вихреха старите ми любимци от немите комедии…

Огледах се…

Като че бях на авторевю и разглеждах луксозен автобус, специално изграден по прищевките на супермилионер…

А през стъклата се виждаше асфалтиран път, с красиви горички и полянки край него, стада диви животни – от всички континенти, реки, езера, работещи или разхождащи се хора…

И всички усмихнати…

Къде бях? Къде ме караха?

Като че в отговор на въпросите ми, автобусът спря. Шофьорът, когото не виждах в специалното му гнездо, отвори вратата. Вече не със скърцане и жален вой, а тихо, безшумно, тя се изтегли встрани, на мястото й се спусна лека ажурена стълба…

Подадох глава и се огледах…

Бяхме спрели пред замък…

Не, не какъв да е замък. А познат ми замък – този, който като малък често виждах в съзнанието. И мечтаех някой ден да си намеря. Неголям, с висока кула, три етажа със светли  прозорци, голямо стълбище, широка площадка отпред…

Слязох…

Никой не ме посрещна. Но вратата на замъка се отвори широко и гостоприемно. Тръгнах натам, а в главата ми мислите бяха застинали…

Що за дяволска работа…

В огромната зала също беше тихо и пусто. Но от двете високи врати вляво и дясно, едната беше отворена. Дясната. Там, където в моите представи трябваше да е приемният салон на замъка. Без да се учудвам, тръгнах към нея…

И влязох…

Нали ви казвам – вече очаквах Ада, така че нищо не можеше да ме изненада…

Или поне така смятах…

И се оказа, че съм се лъгал…

В приемната зала гореше грамадна камина. Наоколо – шкафове с книги, висяха прекрасни картини, подредени бяха неголеми скулптури, до прозорците от красиви вази се виеха цветя…

И едното от двете кресла пред камината се завъртя към мен…

- Добре дошъл!

В елегантни дрехи нейде от по-миналия век, с изящно цвете на бутониерата, разпуснал дълга коса…

Пламен…

 

2.

Видях го, в главата ми избухнаха милион въпроси, скептичният ми реализъм надделя и зададох само два:

- Ти? Кой си ти?

Пламен – или който там беше – небрежно оправи ръкава си, изтупа невидима прашинка, взе от мраморната масичка кристална чаша с тъмна течност в нея, отпи и каза:

- Нима не ме познаваш?

- Не! Или по-точно – не познавам този, който се крие зад Пламен…

Той се усмихна, остави чашката и посочи креслото насреща си:

- Заповядай…

А след това добави с известна изненада:

- Така си и мислех. Умен си… Не дотолкова, че да се слееш с тълпата, но си достатъчно умен тя да те намрази…

- И, все пак – казах аз, отивайки към креслото, при което някак си случайно не забелязах протегнатата ръка – Кой си ти?

- Нима не ме познаваш?

Само че бях много уморен, напрегнат, хем ми се спеше, хем от напрежение се бях вцепенил… И с последни сили се хвърлих в челна атака:

- Не!!!

Прозвуча гневно – едновременно с предизвикателство и с отчаяна ярост, последна атака на смъртно ранен звяр…

- Да седнем, ще поговорим – каза той и се отпусна в креслото. Седнах и аз. Голямо, обгръщащо ме от всички страни и заедно с това даващо възможност да виждам наоколо си, меко, удобно, красиво кресло. Каквито би могло да има само в двореца на приказен крал…

- Е? – Погледнах го пак. Пламен, истински Пламен. Но… Но Пламен не пиеше. Дори бира…

Той се разположи така, както истински император би седял на разговор със свой подчинен. Хем стегнат, хем свободно отпуснат. Хем въздействайки с топло внимание, хем строго гледайки малко отгоре. Хем търсейки доверчиво очите ми, хем насочил студен поглед малко над мен…

- Пламен е добре – започна той – В Чистилището е…

- Но тогава…

- Не, не – бъди сигурен, че надали скоро би го срещнал. Чистилището е огромно – колко души мислиш, че е побрало? И как смяташ - че може да се ходи навред, по всяко време? Той е наблизо до вашия район и, въпреки това, няма да го видиш. Както няма да срещнеш родителите си, някои съученици…

- Жена ми? – леко трепна гласът ми…

- Нима не си доволен, че тя е при теб? Да, Юлина е жена ти. Просто и двамата не помните детайлите от миналото, но общото чувство е останало. И да се преродите – пак ще се намерите. Божествена предопределеност или Божествена шега – сам избирай…

- Децата ми? Внуци помня, че имах…

Той се засмя.

- И си умен, и си хитър… Рано е за децата и внуците ти… На Земята е още рано, тук времето е друго, в друго русло, с друга скорост… Ето – научи каквото желаеше…

Отпуснах се. Някаква топла вълна ме заля. Колко много информация за малко време…

Но не разбрах най-важното…

- А ти кой си?

Пак се засмя…

- Мисля, че знаеш… И очакваш от мен потвърждение на усещането си…

Мълчах…

- Да, аз съм… Бог…

Гласът не се промени, видът остана същият, позата, залата… И, все пак – като че прогърмя тежък гръм, а нажежена светкавица ме прониза…

Мълчах…

Трябваше ми време, за да възприема ставащото. Поради което се помъчих да го спечеля с разговор:

- Но защо дойде… дойдохте…

- Говори на „ти“… Аз съм Бог – обръщението нито ще ме впечатли, нито ще ме унизи…

- Защо дойде като Пламен?

Бог леко се завъртя към мен. После щракна с пръсти и във въздуха отнейде се понесе лека музика. Вивалди…

- Исках да те видя по-отблизо. И да разбера какво става във вашия регион, как живеят хората, има ли промени…

- Но… Ти си Господар на света, ти имаш толкова задачи… И да отделиш за мен три дни…

- Не са само три… Малко наблюдение преди това, разговорите по телефона, уреждане на замижаването на Всевиждащото око, повредената печатна машина, за да получиш бяла хартия, отклоняването на куп доноси срещу теб…

- А аз се чудех…

- Така е… За чудене си е…

- Но защо? Защо си оставил Земята, Рая… И Чистилището, както разбирам… Заради мен…

- Пропусна Ада… - той се засмя весело…

- И Ада?

Бог ме погледна иронично. После махна с ръка:

- Отпусни се! Има да водим дълъг разговор, ще се схванеш от напрежение…

Аз вече се схващах…

- И така… Поред… Питаш как може да се занимавам с теб – една човешка прашинка, когато трябва да съм зает с цялата Вселена… Нали не мислиш, че само вашата Земя е с претендиращи за връх на природата бозайници?

Поклатих глава. Даааа… Ставаше много сложно…

И стана още повече…

- Аз съм Единствен… Един… В много лица – за вас… Едновременно съм Аз! Само Аз… За вас съм Бог отец, Бог син, Бог дух. За други съм Аллах. За трети – Саваот. За останалите – всички богове – някъде един, някъде цяла плеяда… Свобода – който както иска, така ме назовава. И свободно интерпретира това, което смята за мои послания…

- Как? – от изненада аз се полуизправих – Как така?

- Виждаш ли – нещата са прости и сложни. Аз създадох хората. И те ме виждат в себе си. Какъвто ме виждат – такъв съм пред тях. Макар че съм си Аз – само Аз… Преди хилядолетия ме виждаха като цял божествен род. Този…

Стреснах се. Внезапно залата се изпълни с хора. Високи, стройни, в древни облекла – кой в тога, коя в сложна рокля. Видях жена-воин, куц ковач, бърз младеж в обувки с крилца, певец с лира, възторжен воин, девица с лък в ръка…

Боговете…

Разпознавах ги – класически образи…

И заедно с това трепвах при извръщането си към нов бог или богиня…

- Това съм Аз… - чу се гръмък рев в залата. Десетки гласове, слети в един. И пак един – спокоен, стегнат, леко студен

- Цял Пантеон. А всички съм Аз…

- Но… Как?

Бог се разсмя:

- Всемогъщ съм, нали? Значи мога да съм много богове в едно. Мога да съм едновременно пред милиони хора. Мога да съм във вида на желания техен бог – когото очакват. Де в горящ храст, де само като глас, де като движеща се статуя…

- Не е ли трудно?

- Пак забравяш – говорим за Мен. Не за някоя човешка прашинка…

И тук въздъхнах неволно…

- Сигурно не ти е леко…

Настъпи тишина. После Бог тихо каза:

- Мислех, че съм те опознал, а… Не очаквах съчувствие… Някак си мило е… Но и обидно… Защо да ми е трудно? Аз мога всичко – стига да поискам. Така че…

- А Сатаната? Та ти винаги трябва да си във война с него…

Пак замълча. После ме погледна:

- Май все още не разбираш. Аз съм ВСИЧКО… И Сатаната…

Тук беше време аз да помълча. Да помисля, да се опитам да схвана парадокса…

- Ти си Злото и едновременно с това ни браниш от Злото?

Бог се разсмя:

- Да ви браня? Защо? Аз съм ви дал възможностите. А Злото е само изпитанието. Ако искате и можете – използвате възможностите. Ако не искате – значи не можете… Злото не е константа. Злото е избор. То е пред теб – ти избираш. Приемаш или не… Аз само присъждам резултата…

Вратата на залата се отвори и в нея се вмъкна малко сиво коте. Пухкаво, нежно. То бавно закрачи под омагьосания ми поглед, скочи на облегалката на креслото, спусна се върху краката ми и се сви на кълбо…

Гледах и мълчах…

- Е?

И разбирах, и не можех да повярвам…

- То ли е, Боже?

Нямаше нужда да поглеждам към него. Очите ми не се откъсваха от котето…

- Какво стана с него? – попитах с пресъхнали устни…

- Нищо. Нормален котешки живот. Порасна, тичаше по махленските котки, остави след себе си куп котенца, умря вече стар котарак – просто силите му изтекоха…

- Ти знаеш…

- Зная… Бях и там…

- Господи, цял живот съжалявам…

- И това зная…

- Беше лято. Пети клас. Скучно ми беше. Котето се въртеше наоколо, дадох му хляб и го хванах. А после…

- Кажи…

- Опитах се да го обеся… Със сезал, в хамбара. То риташе и аз го пуснах… А то пак се погали в краката ми… И аз се разплаках…

- Да…

- Цял живот влача веригата на тоя спомен. И не мога да го изчистя от съзнанието си. Имах после доста котки. Обичам ги тия животни. Но – все за това коте се сещам…

- Правилно! Грях… И разкаяние…

- За едно коте?

- За един живот…

3.

Помълчахме. Не можех да възприема цялата простичка и всеобхватна негова теория за света. Един Бог – в много лица, с неограничени възможности, с компактна морална основа…

- Но как решаваш кой да победи в една битка между християни и мюсюлмани? Нали си Бог и на двете страни?

Той ме погледна и се разсмя…

- Отначало се мъчех да съпоставя претенциите, да открия кой е крив, кой е прав. После разбрах – винаги и двете страни са виновни за конфликта… Винаги! Лъв срещу бик, варвари срещу цивилизовани, християни срещу мюсюлмани… И вината няма нужда да се търси – щом си бик, значи си виновен, че си попаднал в харесваното от лъва меню. Изначално!

- Но нали бикът не се ражда бик по свой избор…

- Така е… Тази възможност е улучил…

- А ти?

- А аз съм наблюдател… И много рядко се намесвам – при това само в отделни случаи, за отделни хора… Не се намесих, когато разпъваха онзи, наречен после Иисус. Той сам беше избрал своя път… Няма да обсъждам дали е бил мой син – сам разбираш смехотворното в тезата. Така елините бяха създали мит за Семела. А то си беше истина. Хубаво момиче, умно, амбициозно… Смятах да я подкрепя малко – само малко, за да стане истинска царица на света. Колкото удържи… И друг път го правих – Хатшепсут, Клеопатра, Екатерина Велика… Но Семела ме поиска като любовник. И баща на сина й, който трябваше да поеме властта от нея…

- Да, помня този мит…

- Обаче, Аз не бях на това мнение. И не исках да подкрепям амбициите й, които вече ставаха авантюра. Щом помниш мита, знаеш края…

- Да, тя изгоряла от огъня ти. Но, все пак родила – Дионис…

- Е, горе-долу така беше… Тя изгоря… Аз го знаех, но… Тя сама избра възможността… А Дионис… Просто едно от многото ми лица… Няма как да имам деца – синове или дъщери, при положение, че вече имам вас, хората…

- Ние сме твои деца?

- Не бих казал… И не бих отрекъл… Разбираш ли – цяла Вечност… И самота… Усетих, че по едно време ме обхваща апатия. Предвестник на скуката… И се заех с труд. Създадох Космоса, планетите, малко повече внимание обърнах на вашата Земя… Малко, защото в тая Вселена създадох и други планети. С други същества – в какъв ли не вид…

- И при тях ли си Бог…

- О, да… Само да видиш в какъв вид съм там… Според средата и живота… Но тук някак си ми е по-интересно…

- По-интелигентни сме?

Бог се разсмя. Даже потупа с длан по облегалката на креслото, та стресна задрямалото коте…

- Имаш чувство за хумор… И умееш да разприказваш събеседника… Не, изобщо не сте най-интелигентните. Мисля, че от стотината обитаеми планети, вашата е заселена със същества, които заемат място нейде по средата в подобна класация…

- Там???

- Посредствени… Което е добра оценка. По средата… Демек, отговаряте на някаква обща преценка, на общи критерии… Нито сте водещи, нито в опашката…

- И защо така?

- Ти май имаш диплома по история? Историята не ти ли обяснява?

- Но – нали си над хората? Нали ставащото зависи от теб?

- Точно това ти обяснявам. Аз много, много отдавна почти не се намесвам в живота ви. Наблюдавам. И изучавам… Преди немного време – нейде стотина години, видях как на едно дете подариха игра. Наричат ги „мравешки ферми“. В пластмасова кутия има мравуняк – открит отстрани. И детето може да гледа какво правят малките същества. Може да ги храни – има отде, може и да ги избие – има начин… Но най-интересно му беше да ги наблюдава. Цели часове седеше зяпнало към тях…

- И какво стана?

- Измряха… Баба му чистеше стаята, сложи мравките на прозореца и… лято, слънце… Не се намесих – исках да видя как детето ще реагира…

- Какво се случи после?

- Плака… Сетне се отдаде на учение. И завоюва маса научни титли. Избраха го за премиер на държавата му. Стремеше се да направи всичко, за да са доволни и щастливи гражданите… Дори лично помагаше, когато видеше хора в тежко положение… Намали данъците, натисна търговците за по-ниски цени, издаде закон за високи заплати…

- Поучил се е…

- Не… На петия месец му устроиха държавен преврат… Тия, които искаха да печелят от народа. И го убиха… Което беше добър изход – не се мъчи дълго с въпроса: „Защо?“… И даже го застреляха в Правителствения дворец – не видя какви празненства имаше навън…

- Навън? От гражданите? Тия, заради които е умрял?

- Разбира се… Хората са нормални. Искат две неща – хляб и зрелища… Е, той им осигуряваше хляб – но беше много сериозен, напрегнат, вдаден в работата си. И искаше всички да са такива… А хората смятат, че са станали хора от маймуни чрез труд, обаче мразят да се трудят. Доволни са от постигнатото… Какво повече от хора могат да станат?

Настъпи тишина…

- Звучи ми някак си… Цинично?

- Реалистично… Ти беше споменал, че си скептичен реалист… Е, аз съм циничен романтик – вярвам в доброто, но зная кой би трябвало да го постигне. И за кого… И как… И най-вече – защо…

Навън беше тихо, в залата се чуваше само пращенето на огромния пън в камината, котето даже не мъркаше, а спеше отпуснато. Ние седяхме и мълчахме…

- Защо се заинтересува от мен?

- Виждаш ли – хора е обобщение за биологическия ви вид. Но сте два типа. Нормални и други.

- Други?

- Да… Нормалните хора живеят според природата наоколо си. Водят ги два нагона – оцеляване и размножаване. Природни нагони… За тях човек прави всичко – готов е да погази дори фанатично внушените му морални закони. Каквито и да са… „Не убивай!“ – става „Убий!“. Защото ще оцелееш. Или поне ще опиташ да оцелееш… От друга страна, някои проповядват обратното: „Убий в името на религията!“… Но има такива техни последователи, които не само не убиват, а и религията си сменят. В името на оцеляването. Или на по-големите възможности за постигане на мераците… Но – нормални хора… И лъвовете се дресират, и тигрите, и косатките, и птиците… Всички живи същества могат да бъдат променени – в името на оцеляването и размножаването… Нормално е, нали?

- На вид…

- Именно – на вид… Но същността не се изменя. Погледни мравките, за които говорехме. Какви стройни подземни системи изграждат… А пчелите какви клетки строят… А гнездата на птиците? Но – всичките тези постройки са същите, каквито са били преди стотици хиляди, да не кажа милиони години. Минали проверката на времето и застинали в своята полезност и красота… Неизменни… Нормални…Проверени… При хората е също така. Къщите са традиционни, дрехите също. Дебели кожуси в Централна Африка не се носят. Тръстикови колиби в Арктика не се градят. Може да настъпи промяна – но само отвън. Други, по-силни – а значи по-високо стоящи, може да наложат своето. В бита по-трудно, но в мисленето най-лесно…

Подобен разговор съм водил неведнъж – но все с приятели, на чашка, в едно чисто човешко съчетание на философия и убиване на времето…

А сега…

- Мисленето е лично. И е трудно да се промени…

- Нима? Хайде да си припомниш твоя живот. Какви книги си чел, защо, кой спорт предпочиташ да гледаш, защо, какви компании харесваш, защо…

Мисълта ми стреснато заскача по бабуните в паметта…

Наистина – колко книги съм прочел заради нечие влияние… Тая ми похвалили, оная препоръчали… Прочитах ги. Е, после имаше и съгласие с препоръчващите, имаше и спорове, а имаше и откровено отхвърляне на някои книги. И обратното – колко книги четох заради несъгласие с хвалещите ги. По едно време се сепнах и минах от отделни екземпляри към отхвърляне на цели раздели. Като се сетя как майка ми – вече пенсионерка, се метна на любовни романи…

И чете… В запой…

Та се хванах веднъж, прочетох една от тях – наслуки взета, а после й направих разбор. Безмилостен… Което си беше лесно – самият жанр е достатъчно елементарен, за да се харесва на определен вид жени и достатъчно формален за професионално изпълнение…

Важното беше, че майка ми повлия на мисленето – временно, но все пак прочетох внимателно една книга…

А, когато хората са готови да приемат всичко, дадено им нейде отвън?

Един приятел се оплакваше, че предлагал на жена си интересни филми, книги, шоута. Но тя все отказвала. А често купувала или носела у дома си книги, дискове с филми, гледала предавания… Защото й ги препоръчвала някоя приятелка или колежка…

Отдалечаването на човека пред теб е признак на значимост. Не можеш да повярваш, че онзи, с когото всяка събота си пиеш кафето, е умен, мислещ философски и глобално, човек. Е, как ще е? Та той е тук – пред теб… Да беше в някое телевизионно студио… Или да четеш мнението му нейде в прословут вестник или списание…

Публиката лесно се дресира…

Отдалеч…

И с нейната помощ…

Тя винаги се хваща в капана на думите. Думите на говорещия, думите, изписани на екрана, табелките на кабинетите, титулуванията…

Затова е и йерархията – познато, формално, структурно определящо и изясняващо лесно кой какъв е…

- Но защо говориш за ненормалните хора?

- Има норма. Която е всеобща. В нея влизат всички – формата е по тях. По-сетне те се пригаждат по нея. И тия всички спазват всеобщата норма. Навред. При движението. При храненето. При ученето. При всичко в нормалния живот. Нормата спомага, нормата налага, нормата унифицира…

- Модата?

- И това… Не си ли виждал колко хора се смятат за еталон на модата, а всъщност са щамповани по определени от друг правила?

Разбира се… Сетих се за бръснатите глави, за „ирокезите“, за сасона, за късите или дълги коси… Еднообразие, което спомага да се различи една група от друга…

 

При което всеки смята себе си за нормален…

- А ненормалните?

Той се изправи и потърси рамене. Бог, но и Бог се схваща в една поза…

- Ненормалните… Малко са. Много малко… Тези, които не пасват на нормата… Векове поетите се стремят да изгладят стиховете, да постигнат сложни форми – с рими и класическа подредба. И се появяват различни – пишещи бели стихове, с ритъма на които изразяват своите емоции…

- Но не забравяй – казах аз – че самите поети са ненормални, нали? Та кой нормален човек ще стане сутрин и, вместо да отиде на полето с мотиката, ще зяпне към небето, ще преживява, ще записва и оформя преживяванията си…

- Наистина – не е нормално… Което обяснява защо нормалните хора се отнасят и снизходително, и презрително към поетите. Типична човешка логика – аз съм умен, много умен, най-умен, но… Не мога да разбера това. Значи – то е простотия, то е глупаво…

- Религиите? Те не са ли ненормални явления?

- Става все по-сложно…Знаеш – всички религии са все за мен. Наричат ме как ли не, но все Аз съм основата в тях. И, разбира се, зная коя религия кога и защо се е появила. Помня – наскоро беше, преди век, век и нещо. Един човек създаде нова религия. В която присъствах Аз, естествено – основен Бог. Но – в някакви особени форми и правила, образ, комуто трябваше човек да се кланя. А тъй като Бог не е материален – всичко материално на поклонниците преминаваше в собственост на босовете…

- Търговска фирма?

- Да… Създателят й беше уж писател. Но един ден му хрумнало – защо да се труди усилено над думите, когато може да измисли религия и да забогатее… Забогатя…

- А твоята реакция?

- Че защо да се меся? Очаквах го, дори го знаех – не забравяй кой съм… Интересно ми беше само да наблюдавам не „създателя“ на новата религия, а другите. Ония – на кукичката…

- Но, Боже, ти одобряваш подобни неща?

- А защо да ги възпирам? Аз съм ви създал… Някога… Оттогава имахте много време, за да се развиете. И да се издигнете във висотите на духа. Вие предпочетохте друго… Вие заработихте за себе си – но само материално. Виж змиите – какъв слух имат. Виж прилепите – какъв усет в пространството. Виж бълхите – какъв отскок. Виж делфините – разговор на разстояние… А човекът създаде подслушвателни апарати, радари, пружини, телефони… Разви външното, забрави възможностите на вътрешното… И се насочи към удобствата…

4.

И пак замълчахме. Но мен ме вълнуваше един въпрос – доста важен в момента въпрос:

- А защо дойде като Пламен? Защо при мен? Защо позволи да наруша реда с вестника? Защо…

- Да, да… Зная какво те интересува. И очаквах въпросите ти…

- Бог си.

- Именно… - засмя се – Ти имаше всички възможности да станеш нормален човек, но не пожела. Не си орисан за нещо извънредно – потомък на нормални хора, с предвидима нормална съдба. Доста след раждането ти забелязах някои отклонения от правилата…

Погледнах го учудено. Да нарушавам правилата не е в характера ми. А пък като малък – хептен…

- Ти четеше…

- Всички четяхме. Такова беше поколението – на книгите…

- Вярно… Но ти четеше не до сюжета и героите. Станалото каквото станало – и почти всички спират до там. Ти продължаваше. Развиваше историите, строеше нова съдба на героите, много често се поставяше не вместо тях, а сред тях – изграждаше нов образ, който променя всичко…

- Но кое дете не си е представяло, че е герой някъде?

- Само че много малко бяха тези, които изграждаха едва ли не нов свят заради себе си. Не добавяше апликация в съзнанието си, а изграждаше подобен, но в същото време различен свят…

- И това ли е?

- Това беше основата… Натам – знаеш живота си. Учение, работа, битови подробности… И друг свят в съзнанието ти. Двоен живот – в два твърде често различни свята. Аз надничах в тях и се учудвах какви фабули изграждаш… И си мислех, че трябва да станеш писател…

- Защо? Всеки може да направи нещо в съзнанието си…

- Там е работата, че не всеки. Почти всички хора – публиката, живеят в определения свят. И се мъчат да направят дребни промени – само в удобствата. В личните най-вече. А ти постъпи другояче – просто напусна тая планета…

- Не съм мислил за това…

- Не е така… Усети го… Неведнъж си разсъждавал върху възможността Земята да е част от квантовите закони. Тоест – да има много, безброй Земи. За всеки човек по една. А където искат хората да са заедно, да са в един център, да имат групово общество – планета за милиони…

- Да, така беше… Но – само мечта…

- А мечтата е реалност… Ти знаеш какво е сънят. Спиш и попадаш къде ли не. Случва ти се какво ли не… Това измислица ли е?

- Май… Да… Сън следа не остава…

- Остава… В теб… И, между другото, помня, че ти веднъж се чудеше кое е реалното – сънят или след него…

- Помниш?

- Нали ти казах, че съм Всемогъщ? Та как няма да помня мислите на един човек – ненормален, но обикновен… И ще отговоря на терзанията ти. И сънят, и след него – всичко е реалност. Мнозина са преминавали от съня в моя свят – къде в Ада, къде в Чистилището, къде дори в Рая… Как смяташ сега – има ли живот след смъртта?

Нямаше нужда да се замислям. Но…

- Точно така… Усещаш… Ние сме в една реалност… От която може да се премине другаде…

- И… - преглътнах, устата ми пресъхна от внезапното разбиране за невъзможността да се обхване Вселената – И колко такива свята има?

- Аз ти споменах – не зная колко са с мислещи същества. Не зная – АЗ не зная… А ти питаш за световете изобщо…

- Нима има и още някой… Като теб?

- Това също не зная…

Замълчахме. Бях като цапнат от чутото. Трябваше ми време да се освестя…

- И ме наблюдаваше само заради четенето и фантазирането?

- Та нима това е малко? Вашият свят е наистина скучен свят. Е, имате любов и омраза, повърхностно възприемане на красотата, елементарно разбиране за някаква цел в живота… И толкова… Затворени сте в техниките и технологиите. Знанията ви е възможно да се предават и запомнят. Липсва скокът – скокът през видимото. Царува индивидуалното. Не личностното – индивидуалното… В този свят малцина са осмелилите се да разкъсат облаците на материалните правила…

Сетих се за стара рисунка – монах, пробил с глава небето и поразен от чудесата зад небесния параван…

- Аз не съм кръщаван. И не съм вярващ… Май не бях вярващ… Защо мен избра, а не праведниците?

- Че какво от това? Имаш една баня в живота си по-малко… Религиите са в моя чест, но не са мои. Религиите са на правилата си. Събрали се хора, обединили вижданията и вярванията си, написали си някакви свои книги, развили философии… Е, и? Няма да ги накажа за това, нали? Оставям ги – и ги наблюдавам… А истинските хора, ония за Рая, намирам навред. След някои изпитания, след разговори…

Проблесна ми…

- Именно! Нещо такова…

- Но… Жена ми… Приятелите от Чистилището…

- Нима вече не разбра кои са те?

Поклатих глава. Наистина – не знаех…

- Ами… Да се поразходим, а?

Надигнах се от креслото внимателно – да не събудя котето…

И се озовах на улицата пред моята барака за вестници. Почти подпрян на дървото. До мен – Пламен…

А в бараката – пак аз. Подават ми хората пари, аз им пъхам вестниците през гишето, денят си върви нормално… С първия поглед определих – нейде към обяд е. Повечето бяха минали от тук, взели задължителните вестници, заели отдавна работните си места. Както и Хенри и Томас. Единият на левия тротоар, другият на десния. Размахваха методично метлите, събираха купчините боклук, изсипваха лопатите в големите кофи на колелца…

- Познаваш ли ги? – попита Бог…

- Разбира се…

- Не съм убеден…

Впрочем, и аз не бях. Да, познавах Хенри и Томас – тия, с метлите и кофите. Но – другите? Онези – земните?

- Ще ти разкажа една история. Ваша, земна. Неотдавнашна. Няма и хиляда години оттогава. В Англия царувал крал Хенри II Плантагенет. Сложна личност. Със сложна история. Син е на богат френски граф и дъщерята на английския крал. А този крал имал само син и дъщеря. Синът загива при странни обстоятелства. Дъщерята не може да е наследничка на трона – все още законите не го позволяват. И местните аристократи не го желаят. Така на престола стъпва племенникът на краля – по женска линия, но мъж…

- Мисля, че се сещам – казах – То си е направо като приключенски роман… Дюма…

- По-скоро Уолтър Скот – и, като прихвана учудения ми поглед – Казах ти – привлече вниманието ми с четенето си. Аз също чета. Да, зная, че искрата, пламваща в някой от вас и превръщаща се в четиво, идва от мен. Но – Аз я давам, а вие я претворявате. Казано направо – книгата я пишем двама. И, ако стане нужната и красивата, заслугата не е само моя…

- А ако…

- И Аз греша… Иначе – защо щяхте да се появите…

Картината напреде ни беше застинала. Не се учудвах. За нас можеше да минат часове, за хората напреде ни мигове – сетне времето се сливаше в един поток. Започнах да свиквам със странните на пръв поглед ситуации…

- Та – за Хенри. Майка му започнала война с новия крал, братовчед си. Битки, коварни схватки, интриги… Накрая се договорили. И след смъртта на краля, престолът бил зает от Хенри… Трябвали му сигурни хора за управлението на държавата. Поради което неговите приближени му предлагали свои верни люде – с определена цел, разбира се. Кентърбърийският архиепископ му предлага млад човек – само 15 години по-възрастен от краля. Който млад човек вече е издигнат за архидякон и се отличава с усърдие, изпълнителност и здрав разум…

 

- Томас Бекет…

- Да, за него говорим… Назначен е за канцлер и се отдава на черен труд в полза на краля. Въвежда данъци, търси и намира пари, успява да стане лидер в кралските веселби – съвсем неподходящо за свещенослужител. И тогава архиепископът умира. Кралят решава да подчини църквата, а и да поприбере парите й – имал огромна нужда от тях. Веселби, войни, строежи… Натам – знаеш…

- Зная… Станал архиепископ, Томас Бекет се променя рязко. Изправя се срещу краля и със зъби и нокти засилва позициите на църквата, отправя горещи укори срещу довчерашния си сътрапезник. И кралят се чуди как е станала тая промяна. Веднъж той въздъхва пред група придворни: „Кой ще ме отърве от тоя човек?“. Четирима от тях веднага тръгват и в самата църква убиват Томас Бекет…- и замълчах, сетил се за вика на ядосания Хенри в кръчмата: "Кой ще ме отърве от тоя човек?"...

- Натам е класика… Архиепископът е обявен за светец, кралят публично се разкайва…

Гледах двамата приятели. На вид почти еднакви – тук разликата във възрастта не личеше, всеки беше на неизвестно как определено число години. Високи, слаби, леко брадясали, весели. Много, много весели. И почти неразделни. Живееха нейде близо до кръчмето ни – Хенри с някаква доста суха, мълчалива, но, както казваше понякога Томас, скандалджийка. И Томас сам в малка стая на партера в същата сграда. Фактически не се деляха през деня, защото вечер Хенри попадаше в лапите на съжителката си и се превръщаше в мечтан за жените послушен мъж…

- Защо ми го разказа?

- Просто пример. За Чистилището, Ада и Рая. Тук малцина са тези, които са били на Земята. Не се променят, а стават такива, каквито са. Там, на Земята, хората са различни. Имате възможности да бъдете каквито искате – дори през смъртта. Но малцина ги избират. Повечето се подчиняват на времето, на околните, на собствените си страсти, страхове, желания…

- Не зная как да попитам…

- За себе си? Всички говорите за другите, но най-напред се интересувате от себе си. Може и за добро да е – зная много случаи, когато хора са се питали дали биха могли да издържат гледката на страдащите около им. И сетне са умирали в стремежа си да помогнат на тия страдащи…

- Егоизмът на страха ли ни спира?

- Ако си войник и те очаква сражение, храна за гладен ли ще тръгнеш да търсиш или оръжието си ще подготвиш? Защото жертвайки времето си да му помогнеш в момента, ти губиш възможността да му помогнеш за бъдещето…

- Сложно е, Господи, много е сложно…

- Такъв е животът – сложен… Дори на еднодневките… И няма как да го опростиш. Да, има хора, които се опитват да живеят колкото се може по-простичко. И аз не ги укорявам. Нормално е. Невъзможно е всички да са свободни личности, да са създатели. Няма как една пирамида да е само връх… Трябва и основа… Но, понеже и те са създадени от мен, понякога се опитвам да им помогна – да материализирам желанията им…

- Мечтите в реалност?

- Не, те нямат мечти. Повечето хора имат желания, които наричат мечти. Богатство, жени, власт… Това не са мечти… Мечтата… Ти я знаеш – и затова си с мен сега… Мечтата не е материална. И най-важното – тя не се сбъдва. Сбъдната мечта – това е материализирано очакване за нещо. А очакване, когато някой е вече при теб, няма… Очакването е във времето – невидимо, усещащо се, изживявано… Срещата е материя. И делник…

- Тогава излиза, че никога нито една мечта не е сбъдната?

- Защо? Сбъдват се… Но не в реалността…

Ох, това пресичане на реално и духовно, това преминаване от едното в другото, което за Бог беше лесно… Но не за мен – човекът…

5.

- Няма ли да отидем за обяд? – попита Бог и кимна към внезапно потеглилите количките си Хенри и Томас. На двайсетина метра зърнах Ади и Сара, също запътили се към кръчмето…

- А как? Представяш ли си какво ще стане, когато се появя в два екземпляра…

- Спокойно…

И наистина – аз си седях в бараката, разглеждах вестник някакъв и изобщо не давах признаци, че ще тръгвам нейде си. А и минувачите не поглеждаха към прозорчето – за тях явно там нямаше никого…

- Но ти? Пламен трябва да е заминал вече…

- А кой ти е казал, че сега сме днес? Още сме вчера и Пламен е все още част от компанията…

Въздъхнах. Не беше лесно да разбера какво става в тоя изменящ се свят…

В кръчмата пак беше пълно с хора, задушно, шумно. Големият Иван лапаше гръмко, младият Иван скромно загребваше от странната сива кашица, Сара деликатно поемаше лъжица след лъжица от кафеникавата чорбица, останалите умело дъвчеха, гълтаха и говореха…

Лека врява ни посрещна:

- Хайде, бе! Че като изстине манджата – хептен на нищо заприличва – каза внезапно появилия се отнейде Марин. Никак не ми хареса присъствието му – знаех, че е тук служебно. И ще доведе или до нов бой – а Големият Иван вече го оглеждаше стръвно, или ще тича в специалната сграда, за да доложи какво е чул или измислил…

Седнахме, компанията приветства Пламен – явно бяха го харесали за два дни, ако днес беше пак третият. Дядо Чинги вече ни носеше чинии с ядене. Което не възнаградих с поглед дори – все тая какво ще е, важното е да се хапне. Но подадох на дядото двата сребърника. Не обичам да ме черпят. Чинги ги напъха в пояса и пак се отпусна скромно на края на масата до дядо Тими. Старците обичаха да седят при нас, но не се месеха в разговорите. Ако ги попиташ – ще ти отговорят, иначе само слушаха. И не участваха в сбиванията – мисля дори, че мразеха насилието. Толкова тихи и добри старчета…

Както и скромната Изабела. Тя понякога се отбиваше при компанията ни, бъбреха си по женски с Юлина и Сара. Но сега седеше до съседната – малка, скромна масичка, заедно с Давид. Празнувахме сватбата им пак тук – къде другаде, преди две-три седмици. Или някъде там. Красива двойка – той мургав, семитски тип, тя руса и пищна…

В тоя момент при нас се стовари уморен Абрахам и помаха на приятелчето си Джони за обяда. Джон работеше в кръчмето, в задълженията му влизаше и сервирането, но толкова се увличаше в театралниченето при поднасянето, че хората предпочитаха да вземат сами чиниите, вместо с гладни очи да следят разиграваните етюди и пантомими. Иначе Джон беше добра душа – не се увличаше от нищо, беше спокоен и много, много толерантен. Третият в компанията им беше Мартин – едър негър, който през деня работеше като пощальон…

И така си говорехме, обсъждахме намеренията си – дали в неделята да отидем за риба на Дяволската река или просто да заседнем пред телевизора в дома на Големия Иван. Иван беше влюбен в телевизията и можеше цял ден да гледа екрана – понякога и на изключен апарат, особено, ако преди това е пийнал…

Всъщност, неговият телевизор беше най-хубавият, който притежаваше някой от компанията. Доста голям, тежащ нейде към 60 килограма, често показващ дори полуцветен образ – преливащи едно в друго синьо, зелено и жълто. Важното е, че се виждаше нещо…

Пламен ме побутна:

- Хубава компания имаш…

Огледах се. Ясно – пак сме изолирани, пак невидими за сетивата им. Всички говореха помежду си, аз ръкомахах, Пламен слушаше, Марин беше наострил уши и дори се облизваше хищно…

- Защо го допусна тук, Господи?

- А защо не? И той е нужен. Намира си занимавка. Нима смята, че Аз не виждам, не чувам, имам нужда от доносници и провокатори? Оставил съм го да прави каквото ще – може би някой ден ще се сети за елементарните неща в живота и ще се промени…

- Някой ден?

- Да, все някой ден… Скоро… По моите мерки…

Подсмихнах се вътрешно. Наистина – за подобни хора трябват векове – вселенски мигове…

- Виж младите там – побутнах го – Щастливи са. Обичат се… Надявам се – за дълго? – погледнах го въпросително…

- Тя е получила заслужена награда – каза Той – Влюбена е в Давид… След толкова време тук е успяла да намери път към себе си…

- Не разбирам…

- Изабела… Изабела Кастилска…

Изтръпнах… Жестоката испанска кралица, изгонила евреите и маврите от държавата си, създала Инквизицията… И най-после намерила покой… Без да знае коя е – тя беше получила наградата. Любовта. И нов живот – различен от забравения…

- Тя се е разкаяла?

- Защо е необходимо? Тук тя не знае коя е. Живее така, както е решила – използва възможността да се промени. И никога няма да разбере какво е вършила в тялото на испанската кралица…

Даааа… Колко лесно и колко трудно… Да намериш себе си – такъв, какъвто искаш да си. Но – без да знаеш какъв си. И без клетви, планове, желания. Просто да си ти…

Трудно…

И възможно…

Няма някакви писани закони, няма проповеди, няма външни прояви, няма видим и гласен избор…

Просто ти трябва да си ти…

Без евентуална награда на хоризонта, без заплахи – ако не изпълняваш това, което някой човек ти е предписал…

Бог и ти… Той ти дава възможността, ти избираш…

И отговаряш…

- Започвам да се страхувам кои са в компанията ни…

- Защо? Нормални хора. Едни са били на оная Земя, други тук, трети ще са в новата Земя…

- Новата?

- Не се ли досети, че щом хората говорят за прераждания – трябва да е вярно? Никаква фантазия не може да създаде това, което Аз съм създал…

- И всички се прераждаме?

- А защо е необходимо всички да се прераждат? Нима в края на една ваша учебна година всички ученици са на поправителни изпити? Нима още в началото не се усеща кой как ще завърши?

- Но често има и изненадващи промени…

- Има… И точно за тези хора съм дал възможностите. Не успеят ли веднъж – ето ти втори път, понякога дори трети…

- А после?

- А после ще дойде. Винаги има ПОСЛЕ… Въпросът е как ще го използваш…

Загледах се към дядовците в дъното на масата. Те се появиха при нас неочаквано. Дойдоха един ден, седнаха пак така скромно на ъгъла, мълчаливо се нахраниха. Сетне пак, и пак… Не говореха много, готови бяха да услужат всекиму, с явно удоволствие прибираха дарените им пари. Работеха в една детска градина – общи работници. И, както ни каза Сара, децата много ги обичали – дядовците били готови винаги да направят нещо за тях. От играчка до игра. Хич не се засягали от детските щуротии, но и се държали с децата праволинейно, говорели мъдро, така че малките усещали духовната им сила…

- Чинги и Тими сигурно са били будистки монаси? Или въплъщения на Далай Лама?

Пламен се засмя. Никой не ни обръщаше внимание, та той заговори спокойно:

- На Земята са били много, много известни. Чингиз хан и Тамерлан… Завоеватели, безкомпромисни, жестоки, агресивни, хищни…

- Те?

- Да. И тук са си те – но вече различни. Избрали са другата възможност и ето ги…

Загледах се към старците. Дребнички, приличащи си малко – с отпуснати мустаци, внимателно присвити тесни очи, сухи скули…

Добри хора…

Сега и тук…