- Дъденце, раздаде ли поканите на приятелчетата си? – попита с умиление Петуния, докато бършеше със салфетка храната, покапала по дрехите на любимото ù синче. Семейство Дърсли, както всяка вечер, се бяха разплули около масата и лакомо поглъщаха обилната вечеря.
- Какви покани? – промърмори кратко закръгленото момче, без да удостои майка си с внимание. Докато дъвчеше с полуотворена уста, Дъдли бе втренчил глуповатия си поглед в телевизора, а баща му надничаше дали случайно няма допълнително пай на плота в кухнята.
- За рождения си ден, миличък! – изчурулика жената, дарявайки го с любяща целувка по челото.
- Да. – отвърна ù той, като се избърса демонстративно. – Ами подаръците? – добави младежът с глас, нетърпящ възражения.
- Точно 170. – отбеляза доволно Петуния.
- Сине, - избоботи Върнън, потупвайки подутия си корем – Колко деца ще дойдат у нас? - попита колебливо.
- 20. – все така механично отговаряше Дъдли.
- 20?! Но... не са ли твърде много?! – възнегодува бащата и така махна ръката ...