May 4, 2005, 4:25 PM

Човек и череша

  Prose
2.2K 0 1
1 min reading
  Отдавна се каня да натрепя яко черешата - стига е циврила без бой пред вратата ми. Жълто-кафявите й сухи сълзи наводниха прага ми и, а-ха, да прелеят вътре.
  Като изляза и нагазя в тях, стърхавият им, шумолящ звук ме кара да потръпна от неприятно усещане - кожата ми настръхва като от студ.
  И на черешата сигурно и е студено - затова плаче. Но не мога да й съчувствам по адекватен начин. По-добре да съкратя мъчителното й ридание поне с една седмица. Затова ще изляза и ще я набия здраво - да се изплаче наведнъж, може би ще й олекне. И на мен ще поолекне - ще спра да настръхвам и няма всеки ден да помитам по една кофа сълзи.
  Тялото й е много здраво - колкото и да се напъвам, не мога даже да го поклатя. Но няма да я оставя така. На мен ли ще си показва ината! Ще плаче, ще ревне кански щом аз съм решила!
  Черешата нещо прошумоля в отговор, потрепера, от вятъра ли, от заканата ми ли, не знам, и притихна в очакване...
   След всеки удар с тоягата тя стоически изтърпяваше болката и обидата и само едри, сухи и жълти сълзи се лееха безшумно и обилно.
   В нежния си и ефирен танц, някои от тях се докосваха за кратко до мен - като че със своята мимолетна целувка приемаха и последната капка живителна топлина, и с въздишка полягаха на земята.
  През последните две-три седмици черешата плахо прохлипваше от време на време и... и после притихна.
  Очите й се изплакаха...
  Пред прага ми вече беше чисто, но на мен не знам защо не ми олекна - идеше ми да продължа нейното ридание. Душата ми беше прималяла в очакване на дългата зима - астрономическата, а размислите ми за човешката, още повече ме натъжаваха.
  Вярно, ще посрещна (ако е рекъл Бог) още много пъти пролетта и още много пъти ще се радвам на лятото заедно с черешата, но това лято, тази година никога вече няма да се повторят. Сезоните все така безстрастно ще се менят и все така безучастно ще ни променят...
  С всяка следваща прелестна пролет ще остарявам с още една година и ще се приближавам към сезона на човешката зима...
  Но важното е обаче и аз да давам плодовете си навреме и с безрезервна любов.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Росица All rights reserved.

Comments

Comments

  • Пишеш много силно! Даже незнам какъв точно коментар да оставя, а ми се иска да напиша нещо. Настръхнах докато го четях и нещо заседна на гърлото ми.. Хубаво е!

Editor's choice

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...