Човек и череша
1 min reading
Отдавна се каня да натрепя яко черешата - стига е циврила без бой пред вратата ми. Жълто-кафявите й сухи сълзи наводниха прага ми и, а-ха, да прелеят вътре.
Като изляза и нагазя в тях, стърхавият им, шумолящ звук ме кара да потръпна от неприятно усещане - кожата ми настръхва като от студ.
И на черешата сигурно и е студено - затова плаче. Но не мога да й съчувствам по адекватен начин. По-добре да съкратя мъчителното й ридание поне с една седмица. Затова ще изляза и ще я набия здраво - да се изплаче наведнъж, може би ще й олекне. И на мен ще поолекне - ще спра да настръхвам и няма всеки ден да помитам по една кофа сълзи.
Тялото й е много здраво - колкото и да се напъвам, не мога даже да го поклатя. Но няма да я оставя така. На мен ли ще си показва ината! Ще плаче, ще ревне кански щом аз съм решила!
Черешата нещо прошумоля в отговор, потрепера, от вятъра ли, от заканата ми ли, не знам, и притихна в очакване...
След всеки удар с тоягата тя стоически изтърпяваше болката и обидата и само едри, сухи и жълти сълзи се лееха безшумно и обилно.
В нежния си и ефирен танц, някои от тях се докосваха за кратко до мен - като че със своята мимолетна целувка приемаха и последната капка живителна топлина, и с въздишка полягаха на земята.
През последните две-три седмици черешата плахо прохлипваше от време на време и... и после притихна.
Очите й се изплакаха...
Пред прага ми вече беше чисто, но на мен не знам защо не ми олекна - идеше ми да продължа нейното ридание. Душата ми беше прималяла в очакване на дългата зима - астрономическата, а размислите ми за човешката, още повече ме натъжаваха.
Вярно, ще посрещна (ако е рекъл Бог) още много пъти пролетта и още много пъти ще се радвам на лятото заедно с черешата, но това лято, тази година никога вече няма да се повторят. Сезоните все така безстрастно ще се менят и все така безучастно ще ни променят...
С всяка следваща прелестна пролет ще остарявам с още една година и ще се приближавам към сезона на човешката зима...
Но важното е обаче и аз да давам плодовете си навреме и с безрезервна любов.
Като изляза и нагазя в тях, стърхавият им, шумолящ звук ме кара да потръпна от неприятно усещане - кожата ми настръхва като от студ.
И на черешата сигурно и е студено - затова плаче. Но не мога да й съчувствам по адекватен начин. По-добре да съкратя мъчителното й ридание поне с една седмица. Затова ще изляза и ще я набия здраво - да се изплаче наведнъж, може би ще й олекне. И на мен ще поолекне - ще спра да настръхвам и няма всеки ден да помитам по една кофа сълзи.
Тялото й е много здраво - колкото и да се напъвам, не мога даже да го поклатя. Но няма да я оставя така. На мен ли ще си показва ината! Ще плаче, ще ревне кански щом аз съм решила!
Черешата нещо прошумоля в отговор, потрепера, от вятъра ли, от заканата ми ли, не знам, и притихна в очакване...
След всеки удар с тоягата тя стоически изтърпяваше болката и обидата и само едри, сухи и жълти сълзи се лееха безшумно и обилно.
В нежния си и ефирен танц, някои от тях се докосваха за кратко до мен - като че със своята мимолетна целувка приемаха и последната капка живителна топлина, и с въздишка полягаха на земята.
През последните две-три седмици черешата плахо прохлипваше от време на време и... и после притихна.
Очите й се изплакаха...
Пред прага ми вече беше чисто, но на мен не знам защо не ми олекна - идеше ми да продължа нейното ридание. Душата ми беше прималяла в очакване на дългата зима - астрономическата, а размислите ми за човешката, още повече ме натъжаваха.
Вярно, ще посрещна (ако е рекъл Бог) още много пъти пролетта и още много пъти ще се радвам на лятото заедно с черешата, но това лято, тази година никога вече няма да се повторят. Сезоните все така безстрастно ще се менят и все така безучастно ще ни променят...
С всяка следваща прелестна пролет ще остарявам с още една година и ще се приближавам към сезона на човешката зима...
Но важното е обаче и аз да давам плодовете си навреме и с безрезервна любов.
© Росица All rights reserved.
