“Sir, we are Frontier airline. We have no flights to Bulgaria. Please try Delta or US airlines at the next counter."

“Аъ?"

Мильо, усети как в него се надига ярост. От както стъпи на американска земя всичко го ядосваше. Едвам се сдържаше да не ги подпука тези самодоволни хамериканци.

Ето че, независимо, че си е тръгнал вече от тук, нещата  пак не вървят, като хората. 

Кво и трябва сега па на тая? Защо не го пуска в самолета за България? Иде му да и прасне един шамар та да и се завърти сопола около врата, ама тук в тая проклета държава е пълно с полицаи. Ей ги там онези двамата, вече почнаха да го заглеждат. На поясите им пистолети, в ръцете палки а на лицата дежурната американска усмивка. Гадове мръсни.

Мильо вече беше наясно, че с американските полицаи шега не бива. Разбра го много добре, когато го повалиха на пода,  сложиха му белезниците го изхвърлиха от апартамента на Васе предишната вечер. И какво му стана тук в Америка на този мухльо - Васе? От къде на къде ще се държи така с него? С него? С Мильо?

Гадна държава е тази, ченгеджийска държава. Човек не може и крачка да стъпи без да се спъне в някой закон или правило. Не може да пиеш на обществени места, не можеш да пушиш в заведение, не можеш да си хвърлиш фаса на улицата, не можеш да псуваш во всеослушание, не можеш това,  не можеш онова.. Егати свободата!

От три месеца само е тук, а толкова му е мъка за Станке. Уж било отнемало дълго време да го хванела оная, как и викаха, носталигията. Дрън, дрън. От първият ден тук не може да я търпи тая държава и със всеки ден все по-малко я понася.

Мильо не е като онези нещастници - българските емигранти. Той е човек с характер. Още от малък разбра, че характера е най-важното нещо на този свят. Ако не биеш – теб ще те бият. Ако не ебеш, теб ще те ебат. Мильо си беше едър още от детските години. Така си и израстна биейки, а когато му дойде времето и другото който и където свари. Така си изгради име. В Станке му викаха Мильо-ебиячо заради любимата му приказка: „Хем, че те бием, хем че те ебем.“

Добре си беше Мильо в Станке, а след осемдесет и девета стана още по-добре. Мильо биеше наред и отгоре на всичкото му плащаха за това. Винаги имаше по някой бивш комсомолски секретар или партиен другар, преродил се в бизнесмен, който да има нужда от бодигард, бияч или просто човек за сплашване на непослушните. Мильо се позамогна, купи си чисто ново БМВ, издържаше няколко любовници, и си угаждаше с най-качественото пиене и най-чистата дрога, които можеха да се купят в България.

Страхотен живот си живееше, докато не уби оня копелдак. Той оня, сам си беше виновен – знаеше с кого си има работа и никой не го караше да му се дръвчи толкоз.

Разбира се адвоката му го отърва за нула време. Пуснаха го под смешна гаранция. След това обаче нещата взеха да се закучват. Копелдака се оказа някаква важна клечка, намериха се свидетели и адвоката посъветва Мильо просто да изчезне за някой и друг месец докато се поуталожат нещата.

Намери му фалшив международен паспорт на името на Стефан Гаджоков с туристическа виза за Америка. Уредиха му да премине нелегално границата в Турция. От там с истинският си паспорт – самолет до Мексико сити, където каналджия за сумата от хиляда и петстотин долара, го преведе през границата в Тексас.

Така Мильо се озова в Америка - страната на неограничените възможности, дяволите да я вземат.

От начало всичко вървеше добре. Мильо се сети за Васе. Като деца си играеха заедно. Васе беше тръгнал по гурбет веднага след казармата. Беше работил и в Германия, и в Италия, и на остров Малта. Сега, се подвизаваше в Индианаполис с изтекла преди шест години туристическа виза и се опитваше да се легализира.

Това Мильо знаеше от жена му, която спохождаше от време на време в Станке. Не, че му пукаше за нея. Просто му правеше кеф да си мисли, че докато Васе разнася пици в Америка жената му в България се забавлява с него - Мильо. Така и трябва да бъде. Та той - Мильо, е човек с характер - истински мъж, а Васе е просто един неудачник и мухльо.

Е, сега този мухльо ще му уреди престоя тука в Америка. Голям майтап.

Мильо му се обади на мобилният телефон от крайпътен мотел, в който каналджиите го бяха уредили,  и му каза къде да дойде да го вземе.

Васе не знаеше за жена му и Мильо, но знаеше за репутацията му. Дойде със старата си Тойота чак от Индианаполис. Хиляда километра каране. Посрещна го, като цар. Настани го в апартамента си в комплекса „Лейк Нора“.

Те живееха там с Любо и Мишо. Всичките от Станке. Деляха си наема на двустайният апартамант, записан на името на Васе, работеха в пиците и чистеха магазини през ноща. Работеха по осемдесет и повече часа на седмица  и издържаха семейставата си  в България. От години бяха така.

Който не е работил дванайсет часа на ден без съботи и недели, само той не знае какво е.

Мишо горкият заспиваше понякога на волана докато караше пиците. На косъм се разминавал с катастрофа на няколко пъти, но успя да построи апартамент на дъщеря си в София и да го обзаведе по последна мода. Любимата му приказка беше "Ти момче гълтал ли си на американците живите жаби?"

Любо, сърцето му се късаше от мъка по жената и децата му, но проклетите пари, дето в България посмъртно не можеш ги изкара с честен труд, го държаха тук в този концентрационен лагер на свободен режим. И така ден след ден, година след година. Единствено отпускаше от време на време на по ракийка с другите българи в града.

Васе беше нещо, като тартор на групата. Беше в Америка от най-отдавна и говореше най-добре езика. Веднъж им разказа, как от пицата в която работеха, менаджера уволнил един американец заради проблеми с комуникацията с клиенти. Момчето било от Кентъки и говорило такъв тежък диалект, че никой нищо не му схващал. "Абе направо американски дупничанин" шегуваше се Васе.

Една вечер Васе, докато носил пицата на адреса, някакава чернилка с маска му изавадил пистолет и му казал да си даде парите. Васе го погледнал с кръвясалите си от недоспиване очи, па като го замлатил с чантата за пици по главата. В тази чанта имало метална подгряваща плоча за да не истиват пиците. Пистолета хвръкнал на една страна маската на друга, чернилката едвам се спасил.

После полицаите питали Васе защо не е дал парите. „Как, че му ги дам бре? Така лесно ли се изкарват тия долари? Главата че му пръснем на тоя черняк. Само лежат и пърдят, а ние ги храним с данъците си.“ обяснил  в последствие Васе в българска компания. На полицаите разбира се казал, че не премислил и действал инстинктивно, с което предизвикал уважението им.

Мильо, с пристигането си започнал да ги комадва. Взел да им показава кой е тук тартора. Разказвал им как живеел в България, колко народ изпопребил,  какви луди пари правел и какви мацки му се слагали непрекъснато. Живеел си в апартамента им без да плаща и цент, не работел,  и никъде освен до басейна не излизал. Не знаел езика, не разбирал живота около него, и се чуватвал спокойно само между българи. Фукал се безкрайно всеки път когато ги виждал. Добре било, че не ги виждал много често. Те непрекъснато били на работа. Това обаче не можело да продължава вечно и един ден стигнало до сблъсък.

Били Мильо, Васе и Любо. Мишо чистил в един магазин. Пийвали си ракийка, замзвали с шопска салата и луканка и си слушали Екстра Нина. Мильо направо се разтапял. Чувствал се като в България. Почнал от Америка, но скоро взел  да псува и Васе, и Любо, и да им разправя, че „хем, че ги биел, хем че ги ебел“. Васе първом обръщал всичко на шега, но Мильо не мирясвал. Накрая Мильо му казал, че Васе е нещастник, който бърше задниците на американците за жълти стотинки, а той Мильо без да се поти бил червив  от пари в България и можел да го купи със все партакешите му. Казал му и, че жена му на Васе предпочита истинските мъже пред мухльовци, като него.

Васе му изчезнала усмивката, изправил се бавно и му казал. „Мильо, измитай се от тук. Нямаш повече работа в апартамента ми. Оправяй се сам.“

„Къв си ти бе нещастник? Е са ти ебах мамицата!“ скочил Мильо със свити юмруци и тръгнал към Васе с намерението да му размаже физиономията. Както си вървял обаче се заковал на място и прибледнял начаса.

Васе държал револвер - 45 калибър, насочен към главата му. Мильо и преди бил виждал пистолети. Това, което го спряло бил погледа на Васе. Това бил поглед на човек, който няма никакви съмнения. Поглед, който виждаш секунда преди изстрела.

„Любо“ казал спокойно Васе не изпускайки Мильо от поглед.“Обади се моля те на 911 и им кажи, че в къщи има натрапник, който ме напада. Да изпратят патрул. После ми подай зелената папка от ей онзи шкаф там“

След това той се обърнал към Мильо „А ти говедо слушай сега. Мръднеш ли ще ти пръсна черепа гнусен. Тук да не ти е Станке та да ме заплашваш и да ми скачаш? Тука мутренските ти номера не вървят! Гледай сега насам. Това са ксерокопии от двата ти паспорта - истинският и фалшивият. Направих ги за всеки случай миналата седмица.  Тези документи могат да те вкарат в американски затвор много задълго. Там чернилките ще ти покажат какво е биене и какво е ебане. Били сме с тебе приятели, като деца. Засега просто ще те разкарам от тук, но посмееш ли нещо да направиш на семейството ми тези документи ще ги пратя където трабва и окото ми няма да мигне. Ясно ли ти е?“

„Глупости“ просъскал Мильо „ей сега ще дойдат полицаите, ще ти сложат на тебе прангите, че ми вадиш пистолет, а на мен ще ми се извиняват за причинените неудобства“

Васе и Любо се разсмяли с глас а Мильо ги гледал неразбиращо. Долу свирнала сирена. Любо отворил вратата и вътре влезли един след друг четирима полицаи с пистолети в ръцете.

„Сър, сложете пистолета си на земята и вдигнете ръце“ казал единият на Васе. Васе спокойно сложил пистолета си на земята по-далече от Мильо и си вдигнал ръцете.

След броени секунди и тримата българи били с белезници. Полицая разпитал Васе и той му обяснил, че той е собственика на апартамента и не желае този господин да бъде в дома му. Обяснил, че господинът не си тръгнал след като бил учтиво помолен, а започнал да се държи агресивно  с очевидното намерение да му нанесе вреда. Любо потрвърдил думите на Васе. Полицаят проверил револвера в системата и установил, че той е легално закупен на името на Васе. Проверил и кой е собственика на апартамента. Обърнал внимание на факта, че Васе бил в процедура за легализьация, но това не му попречило да свали на Васе и Любо белезниците.

Полицаите оставили с белезници само Мильо, и го взели със себе си в управлението. Там Мильо искарал една доста безпокойна нощ в изолатора, докато му намерят преводач. С помоща на преводача полицаят обяснил на Мильо, че не само е нарушил закона, като не е напуснал дом в който не го искат, но и е на път да си  пресрочи туристическата виза, ако не напусне до два дена Америка. Казал му, че ще го откарат до летището, където Мильо трябва да си вземе билет за семолета и му обяснили, че ако не го направи, ще си има много по-серизни проблеми от един обикновен арест.

И ето го сега Мильо на летище Индианаполис. Вбесен, но и доста объркан и уплашен. Той не може да се разбере със служителката на гишето, не разбира какво му се говори, полицията само чака повод да го тикне обратно в дрънголника и няма нито една близка душа наоколо.

И яростта му постепенно започва да се трансформира в страх. Мильо,  започва да се чувства, като глиган в капан от който няма измъкване. 

Изведнъж Мильо вижда в далечината платен телефон. Някаква нова за него мисъл проблясва в погледа му. Отива до телефона, пуска монета и набира номера.

"Yes, this is Vassil" казва мъжаки глас от татък.

"Васе, молим ти се извинявай. Сгреших. Ела ми помогни, че самолето ме нечи бе...друже."

Човека с характер за пръв път в живота си изричаше думичката "моля".