Помня първият път, когато чух тази история. Беше задушна лятна вечер. Бях прекарала цял ден с приятели, а вечерта имахме семейна сбирка вкъщи на терасата. Бяха ни дошли гости от Полша. Всеки път, когато идваха наставаше веселба и вълнение. Баба цял ден приготвяше стаите им няколко български традиционни ястия. Когато се прибрах вече бяха насядали около масата. Вечерта се изпълваше със смях и приказки. Нощните лампи осветяваха половината от масата, а другата половина бе осветена от телефоните на по-малките ми братовчеди. Малките им пръстчета шареха по големия екран, а уморените им очи се събираха в една и съща точка. Предполагам, че играеха някаква игра. Всички ме посрещнаха топло с класически за възрастните комплименти, от сорта на '''Колко е пораснала'', ''Няма как такова момиче да няма приятел''. С времето се научаваш как да ги приемаш или по-точно как да не те карат да се чувстваш неловко. Дръпнах си един пластмасов стол и наметнах суичър на тате, който беше пропит от аромата на Полс ...