Помня първият път, когато чух тази история. Беше задушна лятна вечер. Бях прекарала цял ден с приятели, а вечерта имахме семейна сбирка вкъщи на терасата. Бяха ни дошли гости от Полша. Всеки път, когато идваха наставаше веселба и вълнение. Баба цял ден приготвяше стаите им няколко български традиционни ястия. Когато се прибрах вече бяха насядали около масата. Вечерта се изпълваше със смях и приказки. Нощните лампи осветяваха половината от масата, а другата половина бе осветена от телефоните на по-малките ми братовчеди. Малките им пръстчета шареха по големия екран, а уморените им очи се събираха в една и съща точка. Предполагам, че играеха някаква игра. Всички ме посрещнаха топло с класически за възрастните комплименти, от сорта на '''Колко е пораснала'', ''Няма как такова момиче да няма приятел''. С времето се научаваш как да ги приемаш или по-точно как да не те карат да се чувстваш неловко. Дръпнах си един пластмасов стол и наметнах суичър на тате, който беше пропит от аромата на Полски цигари, примесени с червено marlboro, любимото на баба. Сипах си храна и потънах в разговорите на възрастните. Винаги съм обичала да ги слушам. Да наблюдавам всеки един от тях по различен начин. Различен начин на мислене, говорене, жестикулиране и разбиране за случващото се. Красиво е как всеки има свое собствено излъчване, своя собствена красота, която се крие в начина му на говорене. Часовете се нижеха, а от бурни разговори, ноща се изпълни със песните на щурците. Сенките на комарите, танцувайки около уличните лампи, шареха по лицата ни. Тогава чичо ми започна една история. История, която плени съзнанието ми...

- Историята на баба Стефанка ще се окаже истина. 

Името на прабаба ми веднага прикова вниманието ми.

- Каква история? 

Чичо ми ме погледна с учудване, а след това погледна баба ми.

- Не сте ли й разказвали?

- Е, разкажи й ти. 

- Прабабата на братовчедката на прабаба ти Стефанка е била много красива мома. Живеела в Клисура. В малка къща с баща си майка си и двамата си братя. Братята й били по-големи от нея. Пазили я като шепа злато. Прибира Ли я рано, не й давали да говори с момчета. По цял ден си седяла вкъщи и чистила, готвела и се грижила за дома, докато те работили по нивата. Един есенен следобед момата слезнала до близката река, да изпере. Братята били до местната кръчма да се почерпят за последната жътва. Реката била спокойна. Нещо необичайно за проливните дъждове, които сполетяли селото през последните дни. Момата коленичила и започнала да пере. Нямало никой друг. Изведнъж от другата страна на реката се показало момче. Красив момък. С тъмни коси и очи. Висок и строен. Усмихнал й се и й помахал. Сприхаво момата се усмихнала и продължила да търка белите чаршафи. 

- Много е студена водата моме, ще ти измръзнат белите ръце. Дай да ти помогнем. 

Момата не го погледнала, а само отговорила.

- Не можеш, от другата страна на реката си. 

За секунди момчето прерипало през реката и застанал до нея. Коленичил до нея и извадил ръцете от студената вода. Очите й били толкова сини, че момъка се наложило да примижи, за да види лицето й. Бяло като сняг и чисто като сутрешна роса. Хванал чаршафа и започнал да търка. Не си казали и дума. Когато изпрал дрехите й целунал ръка и рекал.

- Утре ще те чакам пак тук. 

Момата не отговорила. Събрала си дрехите и си тръгнала. 

На другият ден решила да отиде сутринта, да провери дало момчето ще е там. Взела дрехите от вчера и пак отишла на реката. Момчето, навярно, пак било там, отново от другата страна. Преминало реката, изпрало дрехите й и пак й целунал ръка. Момата се влюбила, Влюбила се в този красив и любезен момък. Но не продумала нищо за него пред баща си, майки и братята си. Септември минал. Видели се още няколко пъти, отново на реката. Той се представил, но те не. Не казала къде живее, как се казва. Просто стояла, гледала и слушала в захлас. 

На вторият ден от октомври на вратата й се почукало. Отворила и го видяла. По-големият брат не си бил вкъщи, само по-малкият, който видял момъкът, но не казал нищо. 

- Не трябваше да идваш.

- Обиколих цяло село, за да те намеря - продължавало момчето

- Върви си. 

С тези думи момата затворила вратата. 

Когато по-големият й брат се прибрал разбрал от по-малкия, че някакво момче е идвало. Брат й много се ядосал. За няколко дни й уредил брак с мъж на средна възраст и тръгнал по петите на момъка. Обиколил цяло село, но никой не знаел нищо за него. Отишъл в близкото село, където му разказали легенда за човека змей, момък с тъмна коса и очи, красив, стоял на реката дни, чакайки момиче, което да се влюби в него. Превръщал се в змей, когато никой не гледал и имал изкустното качество да подлъгва младите моми.  

Братът взел по-малкия си брат и вечерта отишли на реката. Сварили момъка да спи, под една плачеща върба. Хванали го и го утепали. Единствените думи на момчето били една клетва, проклятие. 

- Проклинам родът ви, до девето коляно родът ви ще изчезне. 

- Нищо не разбирам, какво общо има това с нас? - беше първият въпрос, който се изплъзна от устата ми. 

- Ами във фамилията на дядо Дончо става това, Мирчевски. Тези братя и момата са били Мирчевски. От тогава във тяхната фамилия все гинат мъже. Трудно им е оцелял рода. Благодарение на дядо Дончо, който е имал четири деца, първите три момичета, карал е докато не е стигнал до момче. В тяхната фамилия са загинали все момчета или са се раждали все момичета, които не могат да продължат фамилията. 

Сърцето ми биеше лудо, а мозъкът ми се опитваше да асимилира чутото. 

- Дядо ти Дончо и сина му Стефан са единствените мъже, останали от Мирчевски.