Човекът, който не искаше с никого да се скара
Ранен следобед. В парка е почти пусто. Виждам пейка пред един храст. Уморен съм, сядам.
И чувам глас отзад:
- … Не те е срам! Съвременен човек си, а ги правиш едни… Не ти ли е неудобно, не смяташ ли да се промениш…
Гласът се носи от другата страна на храста.
Хм…
Че кой там така добре ме познава? Та се и сетил за мен?
Заобикалям. Отзад също има пейка, на нея седи непознат човек. Седи и говори:
- Ами ако всички изхвърляме торбички с боклуци през прозореца – светът ще стане бунище… Замисли се! За нас, за децата, за примера, който даваш…
Само че друг наоколо няма…
На мен да говори?
Защо?
Пък и отдавна не съм мятал боклук през прозореца – изнасянето му е задължение на жената. Както и куп други неща. Така че – за малко провинения мога да бъда упрекван…
Той ме забелязва и млъква. После замърморва:
- Извинете, значи… Аз така… Говоря си… Извинете…
- С кого? – питам резонно.
Оня се изчервява чак през небръснатите бузи. Навежда глава и казва:
- Вижте, аз съм кротък човек. Не търся конфликти, избягвам кавги… Но – виждам и преживявам. Тежко е!
- Добре, де – виждате, преживявате, ами направете нещо – учудвам се.
- Какво да направя? – свива устни оня – Не искам да влизам в разправии, не желая да участвам в конфликти…
- Но нали с благородна цел?
- Още повече… Кой съм аз, та да съм винаги прав? Не искам да имам врагове, не мога да съм раздразнителният съсед или колега, не се чувствам уютно в среда, където има спорни проблеми…
- И затова сам си приказвате?
- Просто казвам това, което бих казал на онзи, чиито постъпки не харесвам. Казвам откровено каквото мисля…
- А той не узнава…
- Не е важното той да чуе, а аз да кажа… Казвам и си разтоварвам душата и съвестта… Извинете ме сега…
И тръгва по алеята, говорейки си:
- Тая далавера, шефе, е гадна. За сметка на децата искаш тия пари… Не е морално! Адът те чака, шефе…
Върви, говори разпалено и очистително, оглежда се…
За всеки случай…
© Георги Коновски All rights reserved.
