Чудото наречено ново начало
На А.
Петък, 17:00 часа
-Емо, искрено съжалявам, че няма да работим повече заедно. Наистина съжалявам… - жената говореше с не прикрита тъга в гласа си.
-Всичко е наред, Вили. Не се притеснявай. Аз имах нужда да сменя обстановката. Това съкращение ми дойде като манна небесна.
Емануил държеше малко кашонче от копирна хартия пълно с личните му вещи. Беше събрал от бюрото повечето си неща по-рано през седмицата и сега пренасяше последните останали сувенирчета, подарявани му от колеги и приятели в годините.
Последните няколко дни той не можеше да определи дали бяха най-тъжните или най-хубавите в живота му. Със сигурност обаче бяха го уморили до предела.
В понеделник сутринта дойде заповедта за съкращение. След първоначалния шок, някак си се успокои и след внимателно премисляне, разбра, че всъщност новината беше страхотна. Щяха да му платят две заплати на куп и щеше да се махне от този офис, в който повече от пет години се беше преуморил от ежедневните проблеми и борба с вятърни мелници. В големите компании е така… Изцеждат те и накрая да си тръгнеш от тях става малък празник за душата. Сигурно и в малките е така, помисли си Емануил, но поне успяваш да запазиш част от себе си… В големите си просто едно име върху стандартна бланка за съкращение. Със сигурност следващата му работа щеше да е в по-малка фирма, беше убеден в това.
А работа му трябваше. Може би не веднага, но скоро. Парите щяха да свършат бързо, а новината, която получи във вторник, ако да беше очаквана, не го зарадва. Решението за развода му излезе. Съдът беше постановил издръжка, която беше доста повече от очакваното. В мотивите си съдията беше обяснил, че Емануил има стабилна и добре платена работа и сумата е съобразена с това. Естествено, не беше взел под внимание заповедта от предния ден за съкращение, нито, че вече бившата му съпруга е адвокат в голяма кантора и доходите ѝ значително превишават неговите.
Все пак, в сряда сутринта, Емануил стана от леглото и на път за последните си дни на работното си място, все пак реши, че положителните страни на всичко случило се предишните два дни са далеч повече от лошите. Пари се изкарват, той така или иначе не би оставил дъщеря си без да се грижи за нея. Влезе в офиса с усмивка, напук на състрадателните погледи на бъдещите си бивши колеги.
Последните два дни на работното му място минаха като сън, от който той се събуди чак когато в петък, в 17:00 часа напусна завинаги офиса.
Малко след 17:30 часа паркира колата пред блока, където беше апартаментът му. Качи малкото кашонче и го остави на холната масичка. Изми се и седна да извади нещата от него. Подреди част от сувенирите на секцията, други прибра в шкафа и накрая на дъното остана само стар електронен часовник. Беше му подарък за рождения ден преди няколко години от негов стар приятел, който живееше от дълго време в Америка. Жена му не харесваше нито часовника, нито приятеля му… Тя всъщност май не харесваше никого… Помисли си Емануил и взе часовника. Не го носеше, за да не търпи снизходителните ѝ погледи и забележки, че жена със стил като нея не може да ходи под ръка с мъж, носещ такъв евтин аксесоар.
Батерията беше свършила отдавна, но Емануил бавно махна задното капаче и я извади. В шкафа в антрето беше купил всякакви батерии за играчките на малката и след като видя номера, отиде и намери такава. Смени я и екрана на часовника взе да премигва в очакване да бъде настроен с правилната дата и час.
Няколко минути по-късно, мъжът седеше на дивана с часовник на китката и олекнала душа.
По Нейшънъл Джиографик вървеше филм за канонизирането на светци от Ватикана. Не внимаваше много в предаването, но запомни, че са необходими три чудеса, извършени от човека, за да бъде признат за светец.
Последното го усмихна… Тази седмица на него се бяха случили две: първо, съкратиха го от работата, която той щеше да напусне сам съвсем скоро, че и даже ще му платят обезщетение и второ: след повече от две години най-накрая съдът разтрогна брака му.
Трето чудо не му трябваше… И тези му стигаха за сега.
Филмът свърши и Емануил изключи телевизора. Изкъпа се, хапна един набързо направен сандвич и реши, че трябва да отпразнува двете случили му се чудеса в ресторанта до блока му.
Щеше да изпие едно малко на спокойствие и после все щеше да дойде някой от приятелите му да му прави компания.
Облече се на бързо и тръгна. След няколко минути вече беше седнал на масата в най-долния ъгъл на заведението и си поръча чаша бърбън и вода. Вечерята щеше да почака.
Отпи с удоволствие от напитката и беше почти сигурен, че това е третото чудо за седмицата.
Вдигна поглед към масите пред него. Все още нямаше почти никой, макар на повечето да се мъдреше табелка Резервирано. Тогава я видя… Жената с киндъл в ръка… Пиеща сама чаша червено вино. Инстинктивно погледа новия си стар часовник. Показваше 19:19 часа.
Стори му се, че я беше виждал и преди. Може би преди няколко месеца, пак с киндъл в ръка и на чаша вино. Сигурно след няколко секунди щеше да отмести поглед и след още няколко минути образът ѝ щеше да потъне сред тълпите идващи гости, заемащи резервираните си места. Вместо това, жената вдигна очи, погледна го за част от секундата и след това махна на сервитьора. Той се приближи и тя му каза нещо. Мъжът погледна към Емануил, кимна на дамата и се запъти към него. Емануил се сконфузи, реши, че е притеснил красивата жена и бързо сведе поглед към чашата си.
Сервитьорът дойде при него и с тих глас каза:
-Господине, младата дама пита дали имате нещо против да отворя малко прозореца… Иска да влезе малко свеж въздух.
Емануил го погледна не разбиращо…
-Прозорецът е над Вас.. За няколко минути… Ако нямате против.., продължи мъжът и показа дръжката на въпросния прозорец точно над главата му.
-Да, да… Разбира се., каза Емануил и пак заби поглед в чашата си.
Сервитьорът отвори прозореца и свежия въздух на ранната есен навлезе в помещението.
Малко по-късно той си поръча втора напитка и тайничко поглеждаше към жената през няколко маси уж гледайки телефона си.
Забеляза как махна отново на сервитьора и пак му каза нещо. Картината се повтори. Служителя погледна към Емануил, кимна на дамата и се запъти към него. “Сигурно ѝ е станало студено и е помолила да затвори прозореца”, помисли си той.
Вместо това, мъжът застана до него и каза:
-Господине, дамата се притеснява, че може би Ви е студено и предлага да седнете при нея, за да може да оставим прозореца още малко отворен.
-Не, не… Всичко е наред, не се притеснявайте, времето е приятно., каза смутено той, макар да му беше станало хладно.
-Все пак, ако решите, дамата Ви е поканила при нея., каза сервитьорът и с бърза крачка се запъти към влизащите посетители.
Емануил вдигна чаша, за да поздрави жената, тя на свой ред вдигна нейната и двамата си дадоха едно въздушно наздраве.
Всичко това много го заинтригува и той все по-често гледаше към нея. Тя продължаваше да чете електронната си книга и макар вече седналите хора да я скриваха, той тайничко я търсеше между тях.
Дали заради смелостта, дошла му с изписването на втория бърбън, дали защото любопитството го гонеше, той извика сервитьора и го помоли да прехвърли сметката му на масата на четящата дама.
Служителят се усмихна, кимна съзаклятнически и отиде да предупреди жената.
Малко по-късно двамата седяха един срещу друг и разговаряха.
Тя беше затворила киндъла и двамата разговаряха за книги, филми и музика. Беше красива и умна… С нежно и на моменти остро чувство за хумор. Това допадна на Емануил и скоро двамата говореха като стари приятели. Елисавета… Така се казваше тя, разказа, че е разведена и идва да изпие чаша вино на спокойствие, когато синът ѝ е при баща си. Емануил не влезе в подробности, но каза, че от скоро е разведен официално.
Разговорът беше приятен и скоро, дали под влияние на виното и бърбъна или просто на обстоятелствата, двамата се държаха за ръце.
“Чудо номер три”, засмя се на ум Емануил и лека усмивка пробягна по устните му.
Ресторантът беше започнал да се изпразва, когато сервитьорът дойде с дежурната фраза “Последни поръчки”, което беше знак, че е станало време да си тръгват. Не поръчаха нищо, но Емануил помоли за сметката и я плати, въпреки настояването на жената да си я поделят.
-Може ли да те изпратя до вас?, попита той смутено на излизане от заведението.
-Разбира се. - отвърна тя. - Живея съвсем близо.
Стигнаха до входа ѝ само след няколко минути. Двамата седяха един срещу друг в тъмното и той се наведе да я целуне. Тя не се отдръпна.
-Ще ми дадеш ли телефонния си номер? Бих искал пак да се видим.,каза Емануил.
-Дай ми твоя, ще те набера, за да го запишеш.
Той побърза да го вкара в указателя, за да не го затрие по невнимание.
После понечи да си тръгне.
-Защо не се качиш да пиеш кафе? Сама съм. Синът ми го няма., каза тя.
Емануил не чакаше втора покана. Усмихна се и каза:
-С удоволствие.
Апартаментът беше малък, но спретнат. Освен холът, който беше и детска стая, имаше малък кухненски бокс, баня с тоалетна и малка спалня.
Емануил помоли да ползва банята. Изми се, като грижливо остави електронния си часовник на малката поставка до мивката и изми ръцете и лицето си. Показваше 00:19 часа.
Когато излезе Елисавета го чакаше в спалнята на меката светлина на нощната лампа.
Нощта беше нежна и той не искаше да свършва. “Чудо номер три, това е”, помисли си Емануил малко преди да се унесе в сън с лека усмивка.
Слънцето щеше да изгрее след малко… Развиделяваше се и Емануил се събуди от движението на жената в стаята.
-Трябва да ставаме… След малко бившия ми мъж ще доведе сина ми. Отива на работа първа смяна.
-Разбира се, няма проблем. - каза Емануил и стана да отиде до банята. Изми се на бързо, облече се и на прага на апартамента каза:
-Благодаря ти. Искам да се видим пак… Скоро…
-Ще се чуем. Скоро ще пием пак по едно вино.-каза тя и побърза да затвори вратата след него.
Емануил се озова на улицата и хладния въздух на утрото го обърна. Погледна на горе и видя как тя отваря прозореца.
Минаха два дни, в които той се опитваше да ѝ се обади, но винаги чуваше познатия рефрен “Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. Моля, обадете се по-късно”
Изпрати и няколко съобщения, но всички стояха със статус, че не могат да бъдат доставени. Реши, че проклетият телефон не е записал номера правилно. Сигурно е сменил някоя цифра при записването.
Емануил не знаеше как да постъпи… И тогава се усети, че часовникът му беше останал при нея, на малката етажерка в банята. Не че му се свидеше, но това беше повод да я посети и да види какво става.
Мина през сергията за цветя на няколко пресечки от дома му, взе букет рози и се запъти към Елисавета.
Когато пристигна, видя отворения прозорец на апартамента ѝ. Качи се по стълбите и звънна на вратата. Дали защото беше светло или защото не беше пил бърбън, му се стори прашна и зацапана.
Продължи да натиска звънеца още няколко пъти, но никой не отвори.
Поседя няколко секунди и се обърна да си тръгне. Очевидно нямаше никой, макар прозорецът да беше отворен.
Още не беше стъпил на първото стъпало, когато чу познатия звук на отключваща се брава. За миг реши, че е Елисавета..
На съседната врата се показа бялата коса на възрастна жена.
-Кой търсиш бе, момче?! С тези цветя?!, - белокосата дама очевидно беше стояла на шпионката.
-Аз… Елисавета търся… Но я няма., каза Емануил и пак понечи да тръгне.
Възрастната жена пребледня като платно и продължи да говори:
-Никой не живее тук… Вече много години.
-Но прозорецът е отговорен… А и аз бях тук преди няколко дни.
-Не може да си бил тук. Аз знам кой влиза и излиза и пак ти казвам… Почти двадесет години никой не живее в тоя апартамент.
-Но аз бях тук, казвам ви. Даже часовникът ми е вътре. Електронен, на етажерката в банята го забравих., продължи да настоява Емануил.
-Виж момче, само аз имам ключ за тоя апартамент. И ти казвам, че никой не живее тук.
-Ами Елисавета?!
Споменаването на това има накара жената пак да пребледнее. Тя се обърна, взе нещо от вътрешната част на касата на вратата и каза:
-Ще ти отговоря, да видиш, че никой няма… И никакъв часовник не си забравял. Сигурно си объркал адреса.
Жената се затътри по посока на прашната врата и отключи.
Лъхна миризма на застоял въздух и беше сумрачно.
-Няма ток. Още преди години го спряха, заради неплатени сметки., жената говореше безспирно.
-Ето виждаш ли, няма никой. Объркал си адреса, момче.
Емануил позна обстановката… Макар всички сега да изглеждаше прашно и овехтяло. Нямаше и следа от подредеността на апартамента от преди няколко дни.
Той застана в средата на хола. Видя детските играчки, дивана… Всичко беше точно както го беше видял онази нощ.
Седеше и не знаеше какво да направи.
Обърна се и тръгна към банята. Макар и в почти пълен мрак видя часовника си… Беше точно там, където го беше оставил. Показваше 00:19 часа. Стоеше и не можеше да си поеме дъх…
Прошепна на възрастната жена:
-Какво… Какво се е случвало тук?!
-Преди почти 20 години, тук живееше младо семейство. Жената се казваше Елисавета… Синът ѝ… Ох, не помня името на малкия… И мъжът ѝ… Иван. Беше една есенна нощ… Малко след полунощ Иван се прибра пиян… Караха се… Детето плачеше… Помня…Всичко се чува през тея панелни стени. И после онзи странен шум… Дум-Дум-Дум-Дум.
Жената говореше сякаш беше изпаднала в транс… В тъмнината на апартамента сякаш всичко изникваше в съзнанието ѝ. Тя продължи:
-Погребаха Елисавета и малкия заедно. Беше толкова ужасно… Иван осъдиха на доживотен затвор… казаха комшиите, че се е самоубил в килията. Всяка нощ викал “Махни се, Елисавета! Махни се!“.... Накрая си сложил въжето.
Емануил седеше и краката му се подкосиха… Подпря се на стената. Едва си поемаше дъх.
-Не може да си бил тук, момче… Не може. Просто съвпадение. Всички тези стари блокове си приличат.
Емануил тичаш по улицата, с цялата сила, която имаше в краката си. Спря чак, когато вече не беше му останал дъх. Седна на една пейка в близкия парк. От ръката му се стичаше кръв. Беше счупил стъклото на електронния часовник от стискане и парчетата се бяха впили в дланта му. Поседя на пейката. След това стана, хвърли счупени часовник в близкото кошче за боклук и покри раната със салфетка. Пое си дълбоко дъх и тръгна към дома си.
Излизайки от парка си каза: “Чудо номер три… Чудото да започнеш отначало, докато все още си жив”.
Няколко години по-късно, Емануил имаше собствен малък бизнес… и нова жена до себе си… Роди му се втора дъщеря, която нарече Елисавета. Винаги казваше на съпругата си, че най-голямото чудо е чудото на новото начало.
© Владимир Велев All rights reserved.