Интригата е силата на слабия. Даже глупакът има достатъчно ум, за да вреди.

                                                  Уилям Шекспир

   Изкуството на интригата предполага ум и изключва талант.  

                                                                              Анри Бодриралар

                                                                                  Хадес, наши дни       

  След летналия дъжд гората от сагови и гинкови дървета на хълма край замъка „Гнездото“ живна, наля се със свежест и почти придоби плът. Призраците на убитите от господарката на Мрака Същества, мотаещи се безпризорно насам-натам из слаботелесните храсти и сновящи между кривите стволове на дърветата, започнаха да се придвижват към долчинката в края на гората и като рой мръсносиви парцали от пепел постепенно се  събраха в еднородна, компактна маса. После пепелта избледня, оредя и бавно се вдигна като тънка, прозрачна омара към придобилия светлосив оттенък свод.

  Не се чуваше дрънченето на вериги, нито обичайните стенания и ридания, които обикновено огласяха това угнетително, пълно с тайнствена и зловеща магия място. Въздухът над замъка се прочисти от задушливите изпарения на кладите – ежедневното лобно място на безброй душú, не угодили на владетелката на Хадес.

  Дори и димът от комина на кухнята не нарушаваше еднообразната сивота, започнала да придобива несвойствена за Мрака идиличност –  и в това се таеше някаква заплаха, някакво кощунствено нарушение на установения от векове порядък, което всички обитатели на „Гнездото“ усещаха – и господари, и слуги, и очакващите наказанието си затворници в стаите за мъчения.

  Персефина се разположи удобно на кушетката, тапицирана с луксозна кожа на смъртник от блатистите области на периферията, измъкна една от стърчащите от стената кости – част от ребро на велоцираптор, и започна методично да почиства височайшите си зъби, които въпреки всичките ú старания, все си оставаха прогнили и излъчваха разнообразни зловония.

  „Дали да не изям и зъболекаря, за наказание?“, си каза тя и от тази мисъл ú стана приятно и уютно, толкова приятно и уютно, че се отпусна и почти задряма.

  На вратата се почука. Господарката на замъка отвори мълниеносно очи и скочи, но при вида на влизащия Извънреден и пълномощен посланик на кралство Фейсбик Матадор Сигизмундски се успокои и седна обратно на канапето.

  – А, ти ли си, бикоборецо? Тези кретени ме изтощиха до смърт и съм задрямала.

  – Какво искаше оня палячо игуанодонът, Пи-Си? – Матадор свойски сложи ръка на хладното зелено рамо на венценосната.

  – Милост, какво друго може да иска един глупак? – изръмжа Персефина и снижи глас – Слушай, Матю, тоя гребеногърбест лигльо нещо ме съмнява. Знаеш ли какво изръси преди малко? Каза, че за него било чест да се къпе в лъчите ми? Аз да не съм ангел някакъв? Не го оставих да се изясни, направих се на ударена, но знаеш, че всяка дума, свързана със Светлината, в империята на Мрака се счита за оскърбление. Не знам дали нарочно се изпусна или случайно, но не е зле да поръчаш на някого от твоите копои да провери. Може съвсем преднамерено да се е отдалечил от поста си и така да е дал възможност на оная никаквица да избяга и да излезе по-хитра даже от мен, господарката на петдесет Свята!

  Персефина чак се задъха от възмущение при тази мисъл и от ноздрите ú на вълни заизлиза лютив дим с цвят на най-черната и беззвездна бездна.

  – Добре, Пи-Си, ще проверим тая работа, не се безпокой!

  – И за някакви немски шпиони ми говореше, уж от Втората световна война, но знае ли се, може да е някакъв намек.

  – И това ще проверим! – Негово превъзходителство, леко смутен, прегърна динозавърката през раменете и я погали по тъмнозелените брадавици, които бавно започнаха да резедавеят.

  – И Матю, да видят там в банята му с какво се къпе – според чичко Фройд /да се упокои бедният му призрак, витаещ в горичката на хълма/, грешките обикновено излизат верни. Също да претърсят рова със сярна киселина около замъка, знам ли какви точно бани си прави този нещастник!

  – Добре, моя Зомби кукличке! А сега искаш ли да си поиграем пак на „Хадеска корида“, или на „Прескочикентаврус“? – каза закачливо рогатият и посегна към алената покривка на нощното шкафче на венценосната.

  – Не, палавнико, този път искам на „Хруска рулетка“. И ще бъда „лошо момиче“ по стандартите на Хадес: ще проявя милост към теб – аз ще се въртя, ти ще ме целиш, и който сектор улучиш, все ще печелиш точки.

  – Добре, красавице, с какво ще играем? С лимонови резенчета?

  – Нека са замразени и полети със сметана топки от месо на полярна мечка  този път! Фръцлата Сюе ми раздразни апетита с онези приказки за сладолед. Какво ще кажеш за гарнитура от малинов сироп? Толкова ми напомня прясна кръв, че ставам нетърпелива.

  – Слушам, Ваше височество! Нека стрелбата започне… сега! – извика въодушевено Матадор, хвърли се върху кискащата се Персефина и започна да я хапе по ушите, врата и по-надолу, а тя се пресегна, отвори с крак огромния  фризер и отблъсквайки със смях буйния си любовник, започна да вади и да хвърля по него кутии и опаковки със заледени лакомства.

  – О, Матю, искам да си моят немски шпионин готвач! – пищеше след малко венценосната и от виковете ú стените на замъка се тресяха, а мишките и плъховете в подземията се изпокриха из дупките си. – Провери дали и тук не е останал още маслен крем! Малко по-наляво! Сега по-надясно! Точно така! О, да, да, да!

  „Хм, хм!“, мърмореше си под клюна Вергилий, докато се спускаше по извитата стълба с ошипени железни перила към коридора със стаите за мъчения. Обиталището му беше в съседство и той всеки път минаваше покрай баскервилците, притаени в сенките на бледите факли, които почти не разпръскваха мрака, а го караха да изглежда още по-гъст и непрогледен.

 За игуанодона това беше и инспекция, и терапия едновременно. Харесваше му да чува виковете и стенанията на затворниците и да усеща тръпка, представяйки си, че някой ден може да се окаже на тяхното място.

   Игуанодонът обичаше да се плаши. Но сега беше ядосан и само хвърли бегъл поглед към веригите на „кученцата“ на Персефина, вече здраво и надеждно оковани.

  „Ще я видим ний тая работа!“, продължаваше да мърмори поетът, докато влизаше в оскъдно обзаведената си, мрачна бърлога. „Щяла да ме накисне! Без накисване, госпожо! И какво заглавие само ми предложи – „Мисия Лондон“! Добре, че съм гледал филма. А можеше да не съм! Да не си мисли, че е световно неизвестен и дайте да си го грабим, колкото искаме? А после аз да бъда накиснатият. Вярно, преписах онова фолкпарче, но беше само веднъж, кълна се! Няма да направя тая глупост повторно. А тя какво? Вместо да ме укори и да ме накара да се поправя, ми предлага още от същото! Типично за злодейка от Мрака! Но номерът ú няма да мине! И ний сме чели нещо на света!¹ „Джърман“, „Спайдермен“ – та тя дори не прави разлика между прилагателно и съществително! Ха!“

  „Ама какъв монолог му дръпнах само!“, захихика  доволно игуанодонът. „Мирабела ще трябва да наблъска текста само с удивителни! На всяко изречение! Може и да ми излезе прякор „Удивителният Вергилий“ или просто „Удивителният“! Това се казва стил! Не са някакви си там апокрифни, почти библейски врели-некипели!“

  Вергилий се успокои при мисълта колко е талантлив и незаменим и с приповдигнато настроение влезе в банята. Приближи нишата между душа във форма на хобот на мамут и тоалетната чиния, аранжирана като лапа на мечка гризли. Една от черните мраморни плочки беше леко издадена. Той я натисна от едната страна и в стената се отвори тайник. Там игуанодонът съхраняваше съкровищата си: рог от дяволоид, убит от него в честен двубой; перо от феникс, спечелено от колекционер от Световете на Светлината; няколко златни венециански дуката с изображението на Христос от едната страна, нумизматична рядкост в империята на Мрака и строго забранени; и най-ценната му вещ – снимка на млада жена с червена коса и дързък поглед. Усмихващата се девойка размахваше тенис ракета и беше свежа, неимоверно красива и толкова недостъпна!

  „Но това ще се промени, любов моя! Много скоро ще се промени!“ 

   Вергилий загледа снимката дълго и любовно, после я целуна и я остави обратно в тайника.

  – Представяш ли си? Оня селяндур Вергилий написал новаторско стихотворение от една дума! – продължаваше да се киска през това време Персефина в прегръдките на кентавруса. – Ама и аз как го преметнах! Не прави разлика между прилагателно и съществително! Какво като е на английски! И ние отбираме малко от чужди езици!

  – Аз отбирам от твоя език, Персефина! Много отбирам – извика Матадор и със зъби изтръгна лимоновия резен, който венценосната дъвчеше, и се оригна звучно. – Езикът ти е като безкраен ластик, провесен между призрачните дървеса на прогнилите ти зъби. Думите ти са омайни като писък на осъден на смърт трицератопс². Кървясалите ти очи…

  – Айде, и тоя прописа! Явно действам вдъхновяващо на всички наоколо – пак се закиска Персефина и този път тя се нахвърли върху кентавруса.

                                                                     Как роза алена се вае

                                                                     от лилия искрящо бяла?

                                                                     Като целунеш Галатея,

                                                                     от смях и свян поруменяла.

                                                                        Фридрих фон Логау, „Галатея“

                                                                                           Миден, наши дни

  Мирабела Йорданова постави поредната удивителна и въздъхна:

   – Ама тоя игуанодон наистина говори само с възклицателни изречения. Трябва малко да му разнообразя речта. И какво искат от мен непрекъснато моите герои?  Ту Алибей предявява претенции как е облечен, ту Персефина спори какво съм искала да кажа, ту Вергилий си проси удивителни. На Лиан Джу пък, годеницата на Дешанг Джан, не ú харесвал любовният епизод в колата – държали се двамата като тийнейджъри, изчервявали се. Тя дали е гледала корейски сериали? Там героите дори и да се целунат не смеят. Тъкмо се наклонят един към друг, изпружат устни и цък – смяна на кадъра. И все някакви романтични музики! Традиции, възпитание… Нали все пак пиша за Азия, традициите трябва да се спазват!  Откакто използвах пръстена и си пожелах Миден да стане отново населен, се превърнах в русалийка. Сега живея по-добре, но по-щастлива ли съм? И Габриел се запиля някъде… Много неща се промениха, но как това ще се отрази на Книгата? Нещо зациклих на Империята на мрака, трябва да върна нещата към главната сюжетна линия.

  Писателката придърпа лаптопа, замисли се за секунда и написа: „Бяха минали няколко години…“

                                               Свят Алфа, остров Пенанг, преди около 65 млн г.

  Бяха минали няколко години от преселението на динозаврусите от Алфа в Хадес. Алибей и Оливия живееха в Змийския храм на остров Пенанг уединено и доста скучно. Брошката „Черна орхидея“ пазеше територията, оградена от Стената и всичко, което се намираше вътре, но навън беше почти вечен сумрак и постепенно усилващ се студ.

  Метеоритът, който се беше появил на небето отначало като огромно, светещо кълбо, скоро беше изчезнал, падайки някъде далече отвъд океана. Но последствията от това грандиозно явление бяха дали отражение навсякъде. Небесното тяло беше разтопило скалите на земята и беше образувало гигантски кратер. Остатъците от скалите бяха изхвърлени високо в атмосферата и при падането си обратно бяха предизвикали повсеместни горски пожари. Това от своя страна изпълни въздуха с гъсти облаци сяра, прах и сажди, които закриха слънцето и то вече не затопляше повърхността на планетата. Растителността също пострада. Оцеляваха само най-приспособимите – животни и растения. 

  Двамата излизаха рядко  извън оградата. Повечето време прекарваха в помещенията на храма, оборудвани само с най-необходимото – няколко шкафа с готварски съдове, оскъдна мебелировка, примитивни оръжия и градинарски инструменти – всички направени от дърво. Самите постройки също бяха дървени. Само Стената отвън беше издялана от масивен камък и не допускаше никаква твар да пристъпи вътрешността.

  Змиите също бяха тук, но през повечето време спяха упоени или пълзяха вяло из градината. Всъщност това беше единственото занимание на двамата отшелници –  садяха разни растения, които Алибей носеше от редките си походи навън. Понякога се връщаше и с дребни бозайници, които ловеше с лъка и стрелите, които намери в хамбара. Но разнообразието не беше особено голямо – бозайниците тепърва се появяваха в този Свят и се срещаха рядко. Понякога двамата сядаха пред огнището в централната част на храма и четяха Свитъка. В едно от страничните помещения откриха библиотека и книгите им станаха утеха и развлечение.

  Една вечер, когато навън се бе разразила поредната буря и черни облаци покриваха и без това мрачното, задушливо небе, Оливия прибави още съчки към огъня и замечтано се загледа в пламъците, които хвърляха снопове искри към ниския, опушен таван.

   – Знаеш ли, Алибей, този огън ми напомня вечерите на остров Кефалония в Гърция. Бях там на геоложка експедиция. Близо до село Катавотрес край столицата Аргостоли има необичайно явление. На повечето острови реките текат към морето, а тук е обратното – морето нахлува в подводните карстови каньони край селото, солените му води минават под острова от запад на изток и се появяват на повърхността чак на другия край –  край село Каравомилос и се вливат в пещерното езеро Мелисани. Тогава направихме експеримент –  изсипахме  160 кг боя в подземните тунели на Катавотрес и след 15 дни следи от боята се появиха в източната страна на острова. Англичанинът Стивънс първи е описал това. Той решил да използва енергията на водата и построил там мелница. Кефалония е много красив остров, знаеш ли?. Напомня ми на Пенанг. Но небето там е чисто и лазурно, а водата – бистра и прозрачна като сълза. И  всяко лято – от Преображение до Голяма Богородица, на острова отнякъде изпълзяват хиляди малки змийчета, които жителите на селата носят в храмовете и ги смятат за благодатен знак. Змиите имат кръстове на главите си. А изсъхналите клончета от лилии върху иконите разцъфват по чудодеен начин…

   – Какво каза? – оживи се Алибей. – Змии на Кефалония и цъфтящи лилии? Чакай малко!

  Дяволоидът разгърна картата с Чашите и се взря в малкия гръцки остров, отбелязан там.

  – Ето къде е Чашата „Бялата лилия“! Картата показва само приблизително областта, но не и точното местоположение. Ти си гениална, Оливия! Вече знам къде ще отидем, след като Вратата проработи отново. Дано да ни върне в подходящо време и на подходящо място. Но ще я намерим! Ще намерим Чашата на Милостта. Ще видиш!

  – Ще я намерим, Алибей, сигурна съм. Но този храм? Какво ще кажат колегите ми като се натъкнат в геоложките пластове отпреди милиони години на следи от постройки и инструменти. Та хората тук все още живеят из пещерите!

  – На нищо няма да се натъкнат, Оливия, освен на купчина камъни от Стената. Също като в Стоунхендж. Всичко останало тук е от дърво. Една горяща цепеница и нищо няма да остане от това място. А змиите ще си намерят друго убежище. Само да се измъкнем оттук, останалото е лесно.

  /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=6epm5HjRNvI

1. „И ний сме чели нещо на света“ – перифраза на „И ний сме дали нещо на светът, на вси словене книга да четат“ от „Епопея на забравените – Паисий“ на Иван Вазов.

2. Трицератопси – род тревопасни динозаври, живели в края на кредния период в земите, които сега са Северна Америка.