Apr 13, 2021, 2:16 PM  

 CO-вид – 61. Любовта ни събира... Бергамо – 2 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction, Others
659 0 4
Multi-part work « to contents
12 мин reading

                                                       С полъх на свежа прохлада

                                                       е февруарският ден.

                                                       Нови мечти не ми трябват,

                                                       щастие бивше – съвсем.

                                                           Валерий Брюсов, „Февруари“

 

                                                       Лют мраз и слънце – ден чудесен!

                                                            А. С. Пушкин, „Зимно утро“

 

                                                 Бергамо, Свят Гама, февруари 2020 г.

 

  Февруари в Града на стоте кули започна с необичайно студено и ясно време. Температурите паднаха под нулата, замразиха натрупалия в края на януари сняг и превърнаха улиците  в ледени пързалки. На небето нямаше и помен от облаче, слънцето грееше с цялата си прелест и караше снега да искри и да прилича на декор от вълшебна приказка. Към средата на месеца от югоизток повя лек и ненатрапчив ветрец и донесе усещане за свежест и промяна, и аха да разтопи снега –  и пак стегнаха студове! Ледът размисли, изтъня, поразхлаби се по краищата, поразтопи се, остави тук-таме по някоя локва, но в крайна сметка пак превзе улиците и реши да остане.

  Дешанг пристигна в Италия късно вечерта на 14 февруари, в Деня на Св. Валентин. Професор Висконти беше ангажиран и не дойде да го посрещне на летището в Милано, но китайският учен вече добре познаваше пътя, а и отскоро беше започнал да учи италиански. Когато минаваше през портала на парка, обграждащ вила „Отоне“, камбаната на Градската кула в Горния град зазвъня.

  Беше десет вечерта, но ударите, които Деши машинално започна да отброява, минаха 10, после 20, 30, а звънът не спираше. Професорът му беше разказвал, че от 360 години камбаната на кула „Кампаноне“ по традиция бие сто пъти всяка вечер точно в десет часа. В миналото така е предупреждавала гражданите за настъпването на комендантския час и  затварянето на четирите градски порти. И макар вила „Отоне“ да се намираше в пределите на Долния град –  на обширното, почти незастроено пространство на северозапад от Citta alta1, между Ботаническата градина и портата „Св. Лоренцо“ – от всяко кътче на обширния бароков парк и дори от вътрешността на корпусите на Лабораторията по заразни болести, която имаше и подземни нива, можеше да се чуе този тържествен и ясен звън, прокарващ сякаш  златиста нишка между миналото, настоящето и бъдещето на древния Бергамо.

  „Има поверие, че когато чуеш стократния звън на камбаната и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне“, беше казал професорът и Дешанг си припомни тези думи, докато се спускаше по заснежената алея сред шпалир от ливански кедри към вилата, прилична на разноцветна триетажна торта. Край пътя се мяркаха теракотени фигури на нимфи и божества до кръгли фонтани; храсти, подрязани във формата на животни; покрити със сняг цветни алпинеуми край вити стълбища и криволичещи пътечки, осеяни с камъчета, губещи се в преспите под вековните дървета.

  „Какво да си пожелая?“, почуди се Дешанг. „Да открия тайната на този необичаен нов вирус и да получа Нобелова награда за медицина? Прекалено суетно! Да се оженя за Лиан? Това и без друго рано или късно ще се случи. Богатство, слава, здраве? Все преходни неща. Какво всъщност искам? Да бъда щастлив? Да, точно! Искам да бъда щастлив. Това изглежда, включва всичко. Искам да бъда щастлив!“.

  Щом изрече тези думи, Голямата камбана на Градската кула отброи стотния удар и замлъкна.

  Дешанг се усмихна на детинското си желание всичко да се разреши по вълшебен начин – без усилия и проблеми, и се отправи към представителната сграда с широко стълбище, водещо към тройна аркада с огромен герб на рода Висконти  – син дракон с отворена огнена паст, а в нея – мятащо се червено, изплашено човече.

  Пред входа стояха Мартина и Бруно и махаха на приближаващия се забързан китаец.

 

  – Намерили го пред клетките с прилепите в приземния етаж! Бил вече предал Богу дух. Преди да умре, извикал нещо и се строполил като посечен. А от главата му излетял огромен прилеп. Ухапал притичалите се лаборанти и ги издраскал с ноктите си, преди да го хванат – обясняваше един от работниците, почистващи снега, на събралата се тълпа пред входа. – Дяволска работа, ви казвам!

  – Разправят, че в подземията на римските катакомби под парка броди духът на самия Бернабо Висконти, един от прадедите на нашия професор – намеси се друг работник и направи кръстен знак. – Трима папи са водили война срещу него. Приживе единият го проклел, защото казал на архиепископа на Милано, че той сам си е и папа, и император, и Бог в своите владения и никой не може да му заповядва какво да прави.

      – Интересно как се е преселил от замъка си в Милано в нашите катакомби? – намеси се скептично един от лаборантите, нисичък младеж с очила и разсеяно изражение.

  – За призраците разстоянията нямат значение. Петдесет километра за тях са като да плюнеш срещу отсрещната стена, става за секунди – каза важно работникът и демонстративно се изплю върху снега.

  – Аз пък си мислех, че са прокълнати и не могат за напускат мястото, което обитават – каза иронично младежът.

  – Казвам ви, дяволска работа! Всички от рода Висконти са магьосници и обесници. Женят се за благочестиви девойки от знатните родове в Ломбардия, за да си пречистват кръвта и да си вършат необезпокоявани сатанинските дела.

  – Сигурно затова е наказал дъщеря си Бернарда, хваната в прелюбодеяние, като я затворил в крепостта, близо до портата на Милано,  и я оставил да умре там, след като я държал седем месеца само на хляб и вода – продължи заядливо лаборантът. – Защото благочестието не е имало значение за него.

  – Явно е смятал, че мъчението на неблагочестивите е благочестиво дело или е изискване само спрямо другите, но не и към самия него. И затова е имал 30 деца от шест различни жени – намеси се друг от тълпата.

   Този толкова дълбокомислен и съдържателен теологичен спор беше прекъснат от появата на професора и замря по естествен и категоричен начин.

 

  Дешанг се събуди в стаята си в южното крило на вила „Отоне“ със смътно чувство на тревога. Беше сънувал странен и объркан сън – бродеше из катакомбите на имението и все не намираше изход. Някаква сянка го преследваше, но той не можеше да различи лицето ѝ, въпреки че му се струваше странно позната. Накрая стигна до дъното на един тунел и пред него се изправи сляпа тухлена стена, със струйки вода, стичащи се от сводестия каменен таван. Дешанг се обърна и сянката се втурна срещу него. На бледата светлина на факлите, горящи покрай стените, младият мъж различи сгърбена фигура с лице, нацапано с боя и пудра, с червен нос и коса, стърчаща изпод смешна двуцветна клоунска шапка. И това лице му беше странно познато.  

  „Алибей Симън ли беше това?“.

  Дешанг примижа срещу яркото слънце, нахлуло през тюленото перде на прозореца. В сияещите му лъчи трептяха и се меняха загадъчни шарки,  които се проектираха върху отсрещната стена, цялата в картини в масивни позлатени рамки. На одеялото от фин вълнен жакард прищявката на февруарското светило беше очертала сферично кълбо, пронизано от дълга, искряща игла. Вретеното се въртеше и преливаше в такт със заскрежените клони зад прозореца, полюшвани от деликатния вятър.

  „И как ми дойде наум вчера това глупаво желание? Нима не съм щастлив? Имам всичко, което би поискал един млад мъж с амбиции. За какво мога да мечтая още? Да бъдеш щастлив – толкова неопределено и мъгляво понятие! Трябваше да поискам нещо по-конкретно. Нобеловата награда би била добър избор като начало.“

  Силна врява и суетня пред един от корпусите на Лабораторията прекъсна приятните разсъждения на младия китаец. Той се взря през прозореца към тълпата пред сградата и различи закръглената фигура на професора, в домашен халат и набързо наметнато на раменете палто. Пред входа беше спряна линейка, а недалече – полицейска кола. Тълпата до Лабораторията вече се разотиваше.

  Дешанг се облече набързо и излезе. Покрай него минаваха хора и нещо развълнувано обясняваха, като усилено ръкомахаха, по обичая на италианците. Ученият различи само думите omicidio2 и pipistrello3, но и това беше достатъчно. Той се втурна по разчистената алея към Лабораторията.

 

  Пред стаята с клетките на прилепите имаше карабинер, а на вратата беше окачена жълта ограничителна лента.

  – В момента разпитват професора, не може да влезете! – прегради пътя на учения младичкият служител на закона в черна униформа с червен кант на панталона.

  Дешанг се опита да му обясни на английски, че е спешно и непременно трябва да говори с Бруно Висконти, но карабинерът беше непреклонен.

  – Изчакайте, ще ви повикат! – каза само той и Дешанг не успя да изтръгне от него и дума повече.

  Разтревоженият учен се повъртя пред вратата, а после закрачи нервно напред-назад. Внезапно някаква сянка се мярна в края на осветения от луминисцентни лампи коридор и на Дешанг се привидя силует, облечен в ярки дрехи, със смешна клоунска шапка.

  – Не може да бъде! – си каза китаецът и тръгна надолу по коридора.

  Слезе по някакви стълби и се озова в една от подземните галерии на римската катакомба. Тунелите и ритуалните помещения на древното съоръжение прорязваха цялата територия на вила „Отоне“ и бяха запазили мрачната си тайнственост, макар сега там да се помещаваха само складове и подземни лаборатории. Дори в едно от разклоненията любознателният и склонен към приключения професор Висконти бе открил старо бомбоубежище от Втората световна война и го беше преустроил в архив и книгохранилище. Прекалено населена беше институтската библиотека на повърхността – вечно пълна с научни работници, лаборанти, аспиранти или просто туристи. /Професорът беше практичен човек и не пропускаше възможност да припечели от известната си фамилия, организирайки туристически посещения във вила „Отоне“/.

  Дешанг продължи да върви след тайнствената сянка, докато не стигна до един коридор, който завършваше със сляпа стена.

  „Също като в съня ми“, помисли си той, обърна се, но противно на очакванията, зад гърба му нямаше никого. От полуотворената врата на една стая отсреща се процеждаше светлина и се чуваше приглушена музика.

  Младият мъж бутна вратата и надзърна в стаята. Беше цялата в рафтове със стотици книги и папки, подредени като войници, а в дъното, на масивно дъбово бюро със запалена настолна лампа седеше девойка и усърдно четеше дебел том с яркочервено сърце на корицата. От телефона на бюрото се носеше нежна класическа музика. Отстрани имаше пепелник с димяща цигара, а пред него – малко сребърно украшение във формата на дракон със сива главичка от някакъв скъпоценен камък. 

  Девойката внезапно вдигна глава от книгата с надпис „Въведение в кардиологията“ и фиксира смутения китаец с лешниковите си очи, в които проблясваха зелени искрици.

   – Лаура? – Дешанг направи още една крачка. – Какво правиш тук?

   – Май аз трябва да ти задам същия въпрос – каза дъщерята на професор Висконти и се усмихна предизвикателно.

   /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=BK13frGBC5s

 


                                                                        

 

1.Citta alta /итал./ – Старият град

2. Оmicidio /итал./ – убийство

3. Pipistrello /итал./ – прилеп 

 

 

 

 

                                                                                            

 

 

» next part...

© Мария Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??