CO-вид 73. Смъртта на бялата мечка

                                                       Пúсана писáна

                                                       рано отзарана

                                                       мие се, приглажда,

                                                       черна като сажда.

                                                    М. Димитрова

                                                                    Миден, наши дни

  – Не искам да я убивам! Няма ли друг начин?

  Мирабела стоеше пред бялото поле на екрана и не смееше да докосне клавиатурата. Електронният лист на файла ú заприлича на безкрайно снежно поле, а виелицата, бушуваща в мислите ú, трупаше още и още ледена неподвижност.

  – Налага се! – каза Габриел.

  Внезапно виелицата стихна и над полето нахлу ослепителното февруарско слънце. Снегът заискри, а в далечината се чу пресипналия, но ясен глас на звънче.

  – Повратната точка изисква жертви. И не ние сме тези, които решаваме кой да живее и кой да умре. Ние сме само шахматни фигури в игра, в която друг е движещата сила – като в „Алиса“ на Луис Карол, помниш ли? От нас зависи само дали ще прекосим полето и ще станем царе или царици, или ще си останем завинаги обикновени пешки.

  Мирабела въздъхна и по безкрайната шир на снега се появиха отпечатъци от стъпки.

  „Не искам да я убивам“, написа тя.

                                                  Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020

  – Ами недей! – извика горестно Алибей.

  Той беше положил главата на Сюе в скута си, прегръщаше я с възлестите си ръце и я люлееше като малко дете.

  Мартина плачеше. Професорът подсмръкна подозрително няколко пъти и се извърна към прозореца, а Лаура пристъпи към Франческо и закри очите му с длан.

  Алибей продължаваше да притиска изстиващото тяло на девойката, сякаш искаше да я стопли и върне отново към живот. Мъчителен стон се изтръгна от гърлото му. Той се залюля и внезапно запя с нисък, хриплив глас:

  Мечката бяла

  спи зимен сън.

  Вятър навял е

  преспи навън.

  Света изтрил е,

  трупа безспир…

  Спи, моя мила,

  спи, дъще, в мир! 

  Душата на снежния дракон се отдели от тялото, изтръгна се от претъпканата с човешко присъствие и горчива печал унила стая и литна към нямото небе на северозапад – към заснежените алпийски върхове над язовир „Глено“, чието смалено наполовина синьо око не проливаше вече поройни сълзи под порутените остатъци от стената, а заедно с редките снежинки, прехвърчащи от свода, навяваше странни, като насън, спомени за Небивалото.

  Мартина мълчаливо подаде на Алибий комплект зимни дрехи и се дръпна встрани, за да могат карабинерите, извикани от професора, да изнесат тялото на Сюе.

  Прозорецът на стаята се беше покрил с ледени цветя – единствените, съпровождащи любимата на Дун Симън в последния ú път.

                                             Наблюдателната зала на Спиралния ръкав

  – Във всички Светове ли е мъртва? – Координаторът се наклони над екрана на Свят Гама.

  – Да, сър – отговори Нефертити.

  Тя също подозрително подсмърчаше, а после, с бяла лапа с боядисани в кървавочервено остри нокти крадешком изтри една сълза, стекла се от плътно подчертаните ú със сребристосив туш очи.

  – Налагаше се да умре – каза не много уверено Координаторът. – За да се отвори място за Промяната.

  – Само да не се отвори Бездната на отчаянието за Дун. Тогава ще го закъсаме – каза Нефертити и извади огледалце.

  Неизтриваемият грим от трансуранов плутоний с металически блясък по краищата беше непокътнат. Лъвицата попи със салфетка от арктуриански пух безупречните си скули и деликатно издуха носа си в кърпичка от регулска асимилираща хищна тафта.

  Отстрани на компютъра гайгеровият брояч се събуди и нежно зашепна –  очарованието на жената сфинкс беше истински радиоактивно. Тя бързо смъкна предпазния шлем над лицето си под неодобрителния поглед на Координатора.

  – Трябва сериозно да обмисля нови правила – каза намръщено той. – Разбирам, традициите са си традиции, националната специфика си е национална специфика, но те не трябва да бъдат за сметка на безопасността в Залата. А иначе – ту единият имал касиопеански астигматизъм и без втори шлем от слюда бил безпомощен, ту другият – той хвърли светкавичен /с назряващи в него светкавици/ поглед към Нефертити – разпръсква навсякъде неотразимо от нищо друго, освен от оловни плочи, дебели колкото десет атмосфери, очарование…

    – Ту третият мята светкавици, където свари, и се изразява със сложни и завъртяни като нютонови стружки/стърготини изречения, на които не можеш хвана коя част е подчинена, коя съчинена и коя – абсолютно измислена! – измърмори Мирабела и погледна със съжаление чернеещото от безброй стъпки поле на екрана си. – Писала, писала, и не кандисала, нали така, Алибей?

  – Но какво ще стане с Дун? – настоя Нефертити. – Той ще бъде съкрушен. Това няма ли да се отрази зле на сюжета?

  – Сюжетът е издържал и много по-страшни сътресения. Не го мисли! – каза Координаторът. – Колкото до Дун, той няма да си спомня за Сюе. Поне в следващите няколко… – триметровият титан замълча, запресмята нещо наум – …десетки години. Да, Дун ще забрави Сюе през следващите двайсетина години поради независещи от него причини.

    – Но между тях имаше безусловна любов! Не е честно! Как сюжетът ще компенсира загубата ú? – нацупи се Нефертити и сивата ú очна линия стана индигова.

  „Предимството на алотропните1 форми“, си каза тя. „Няма нищо по-хубаво от неизтриваем грим, който се променя в зависимост от настроението.“

 – Но ти, любезни читателю – изхъмка Мирабела, – да не си помислиш, че Нефертити е лекомислена! Суетността е просто една от многобройните характеристики на сложната ú, полунечовешка същност и съвсем не е най-определящата. Тя само придава цвят – тук Мирабела се усмихна – на иначе деловата и изключително практична натура на сфинксовете от рода Караиванови2. Като артистизма на племенника ú Васил Левски и неговото прословуто тефтерче за разходите, където е записвал всичко до стотинка.

  – В природата нищо не се губи, само преминава от една Книга в друга – каза Координаторът, потупа Нефертити по обвитото в три слоя непробиваема нептунианска броня рамо и се отправи към завесата от силови полета.

  – И не ме карайте да издавам предварително какво ще се случи! – обърна се той към смълчаната Зала, малко преди да изчезне зад Вратата. – Ще се нароят алотропни произведения и ще пренаситят интонационната среда. Мащабната Книга на Мирабела ще стане безинтересна заради кратки и претендиращи за спомоществувателност форми /Здрасти, Вергилий!/ и Мирабела ще загуби инерция и читатели. 

  – Читатели? Говориш за Реалността извън Книгите. Как би могъл да знаеш? Пък и стърготините, в крайна сметка отпадат – възрази Нефертити.

  – Да, но забавят действието с ненужни разяснения и подробности. Като това тук. Трябваше отдавна да съм в кабинета си! – сопна се Координаторът и прекрачи силовите линии.

  – Мирабела е романтичка – обади се октопусът. – Вярва, че оригиналът притежава харизма, която привлича стружките. И че рано или късно, тя ще си върне изгубените читатели. А ако пишеш без смирение и благодарност към първоизточника, викаш Провидението. А когато то дойде…

  – Изгубеното време обаче не може да си върне – каза дълбокомислено Нефертити, извади от непромокаемата си чантичка пудриера от Големия Магеланов облак и изтри една невидима бръчица над дясната си вежда. – Доколкото разбрах, Мирабела няма нищо против рояка.

  – Мирабела може да няма нищо против, защото е добра и не е без вина. Но същото не може да се каже за Провидението. То е сляпо като Темида и абсолютно невинно. И затова безпощадно!

  – Каква е вината на Мирабела?

  – Прекалено възприемчива е.

  – Май сега изземваме функцията на Критиците. Алотропността не е свойство само на химичните елементи и на подражателството в литературата, нали? – попита с опасение Нерей. – Същото може да се каже и за Световете.

  – Да – отговори Нефертити, обилно мацайки със звезден галактически прах упоритата зигзагообразна чертичка на челото си.

  – Ами ако след отпадането на стърготините остане не кой да е Свят, а Хадес? Ако той е оригиналът?

 – Това може да се разбере само след Армагедон – каза примирително сфинксът и впери идеално изрисуваните си очи в октопуса. – А дотогава мога да ти дам само един съвет.

  – Какъв? – източи врат Нерей и пипалата му се завълнуваха от любопитство.

  – Вярвай! – каза Нефертити и хлопна капака на пудриерата толкова силно, че Нерей инстинктивно отскочи, въпреки че зад стъклото на скафандъра му звездният прах беше като безобидно облаче пара в горещ летен ден над реката.

  – А, това ли било! – каза разочаровано той, избърса стъклото на шлема си и отново се съсрдоточи върху екрана на подопечния си Свят.

                           Лабиринтът на джуджетата, „Омагьосаната планина“ 

     Над Зли рид в Омагьосаната планина бушуваше поредната гръмотевична буря. Небето сегиз-тогиз се раздираше от светкавици и силен грохот съпровождаше ярките им, зигзагообразни припламвания. Най-високата част на рида, Юмрук скала, се разтърсваше периодически от  гръмотевици и беше удряна от стрелкащи се мълнии .

  От гнездото на върха излетя сокол скитник и подгони скалните дроздове от околността, които уплашено се разлетяха.  Соколът дълго се ви с крясък в небето, без да се страхува от бурята.

  От светлия процеп на поредната илюминация се изтръгнаха две сенки и ураганният вятър с грохот ги запрати към скалата, заплашвайки да ги размаже там. Но юмрукът внезапно се разтвори и пое двете човешки тела в дланта си, а после скалите отново застинаха, сякаш нищо не се беше случило.

  Изиграла ролята си в този грандиозен небесен спектакъл, бурята пошумя още малко и отмина, оставяйки след себе си разтревожения писък на дроздовете и локвички утаена вода из скалните цепнатини.

  Дешанг помогна на Юймин да седне и се огледа. Вратата ги беше запратила в неголяма вдлъбнатина на невъобразимо висока скала. На дъното, малко по-надолу от мястото, на което бяха застанали, чернееше вода, а през пръстите на „ръката“ – на склоновете долу, се виждаха множество изсечени трапецовидни ниши и далечна пътека, която се виеше към покривите на някакво село в края на ждрелото. 

  Дешанг обиколи тясното пространство и погледна през всеки процеп, но изход нямаше. Наоколо бяха разхвърляни кости от „закуските“ на сокола.  Нямаше дори растителност – само студена и негостоприемна скала. Под това, което трябваше да представлява палеца на „ръката“, ученият откри масивна дървена врата, която беше заключена. Той се опита да я отвори със силата на тежестта си, но тя не помръдваше. Погледна отново отвъд скалите. В нишите долу се мяркаха дребни фигурки, като че детски, облечени в ярки, разноцветни дрешки и с островърхи шапки на главите. Но не бяха деца, защото лицата им бяха обрасли с дълги, гъсти бради.

  – Няма да повярваш какво виждам! – каза той. – Това са джуджета, като в приказките. Само че живи! Къде сме попаднали? Ей, ехей! – викна той и замаха към фигурките, но те или не го чуха, или се направиха че не го чуват, и бързо се скриха.

  – Трябва да отворим вратата – каза Юймин. – Не ми се вярва брошките да са ни захвърлили от един капан в друг. Сигурно има начин да се измъкнем оттук!

  – Вратата има ключалка – каза Дешанг, който разглеждаше внимателно грапавата дървена повърхност. – Формата ú ми напомня за нещо. Пазиш ли още перото от катакомбите?

   Юймин бръкна в джоба на палтото си измъкна златното перо, чийто връх просветна на бледата светлина, процеждаща се през облаците. Дешанг  пъхна перото в ключалката, леко натисна и завъртя ствола и вратата с  прищракване се отвори, откривайки изсечен в скалите тунел, който се спускаше отвесно надолу.

  – Ох, пак ли ще лазим из тунели! – запротестира Юймин, но го последва.

След малко младият мъж внезапно спря.

– Какво има? – разтревожи се Юймин.

– Не знам! Нещо пълзи по мен. Някакви насекоми.

Девойката понечи да отговори, но почувства как хиляди миниатюрни същества сноват по дрехите ú, а някои се пъхнаха дори във врата ú. Тя се обърна назад и видя как от локвата на дъното изпълзяват още и още.

– Дешанг – пророни задъхано Юймин. – Не ми се иска да го казвам, но се налага:

т и ч а й !

                                                                                          /Следва/                          

https://www.youtube.com/watch?v=PYdm_Z1wnQ0

https://www.youtube.com/watch?v=SGeyOfawKtA

Линк към втора част на Книгата „Приказки от Омагьосаната планина“: https://otkrovenia.com/bg/proza/zlata-hubavica

1. Алотропия – свойство на химичните елементи да съществуват във вид на няколко прости вещества, различни по строеж, свойства и цвят. Алотропните форми може да имат различен брой атоми в молекулата (например молекулен кислород О2 и озон О3) или различни кристални решетки. Алотропите обикновено се бележат с букви от гръцката азбука.

2. Караиванова е майката на Левски, Гина, внучка на Иван Т. Тахчиев /Караиван/. Баща му – Иван Кунчев Иванов е бил багрилец /бояджия/ и гайтанджия, дядо му по майчина линия е бил златар –  из „Васил Левски по спомените на Васил Караиванов“ от Петър В. Караиванов, София, 1987 г.