Feb 26, 2007, 9:39 PM

Цветовете на дъгата 

  Prose
1620 0 2
8 мин reading

             Спеше ми се по цял ден. Спеше ми се не само заради часовата разлика и еуфорията, не само, защото работех от сутрин до вечер, а защото се чувствах сама. Беше ми все тая дали ще спя, или ще разглеждам подредените им, чисти, докарващи те до умопомрачение улици. Спеше ми се, докато не дойде другото момиче. Беше от Русия, Катя, с най-чистите черти, които съм виждала през живота си и най-кафявите очи, в които не можеш да различиш дали зениците се свиват или разширяват. Още в първия  момент, като я видях как дърпа с всичка сила куфара си по вътрешните стълби на къщата, се запитах: “Какво прави тя тук?” Една мечтателна и усмихната, все едно беше съзряла в двора отпред басейн със стъклен бар по средата. Отнесена, фина, приятелски настроена, с гъделичкащ акцент, вместо “thank you”, произнасяше “senk you” и предполагам, че в този момент зениците и се разширяваха. Благодарение на женската си интуиция, започнах и аз да се държа отнесено, защото усещах, че започвам да следя всичките и движения като мъж - тихите и стъпки в кухнята, мъничките хапчици, когато ядеше, кокетниченето и факта, че слухът ми долавя познати звукосъчетания, докато неумело се опитваше да си пречупи езика, за да изрече оня звук, който Britney Spears нагледно обработи в няколко парчета.

               И понеже жените са в някои отношения изненадващо толерантни (честно!), признавам, че беше красива и обаятелна. Но въпросът остана да си виси в малкото холче, което се опитах да очовеча с водка и свещи: “Какво прави тя тук?”.

               Там, където работех, имаше хора от всякакви националности - индиец, китаец, руснак, китаец, чехкиня, китаец. Един ден, г-н Китаец ме попита през обедната почивка, дали съм влизала в заведенията из града, дали се забавлявам и неочаквано реши, че трябва да влезе в ролята на гид.

               На следващия ден, макар че беше три часа следобяд и срещата ни беше в оживено заведение, преди да изляза оставих бележки във всички възможни шкафове из къщата, с едно и също съдържание - къде се намирам и с кого излизам. Параноята в тази страна те обхваща в момента, в който някой между другото ти каже: “Внимавай!” или “Забавляваш ли се?”. Видях се с г-н Китаеца на приличен китайски обяд. Отправи ми неприлично предложение, обяви, че не е коректно да споделям на никого, сподели сексуалната си издръжливост и няколко чудесни срещи с момиче, което е било на бригада миналата година от Литва. Показваше ми нейни снимки, а аз се опитвах да пресметна колко време ще ми отнеме да изслушам самодоволните му изживявания, за да изтичам у дома  и да си пусна пералнята.

               Г-н Китаеца спря да ми говори, след като се раздрънках пред всички колеги поотделно, какви забави организира в подсъзнанието си. Катя нещо загуби блясъка в очите си, защото установи, че все пак трябва да поработва, обаче очарователно продължи да произнася  senk you”. Усмихваше се блажено на американските момчета и хващаше ръката ми в ученически, почти истеричен екстаз, когато някое от тях я поканеше да се видят след работа. Май въобще не и съчувствах, дори не и съчувсвах, че се налива с негазирана coca-cola от машина. Правеше ми нескопосани комплименти “по женски” и един път ме нарече  “краставица”, защото и обяснявах как ще се каже на бг това-онова. Не ми се отдаваше обаче да влизам в ролята на състрадателната пета братовчедка на Касандра, от южната част на Доминиканската Република.

               Вече безмерно се отегчавах. Всеки ден – едно и също. Този път индиецът ме попита дали се забавлявам. Не му отговорих. Обземаше ме частична безболезнена апатия, броях дните, броях вдишванията си, събирах числата на регистрационните номера на колите, които виждах, умножавах ги, делях ги, изрисувах всички касови бележки у дома с подписа си, само чаках да си затръгвам.

               Един слънчев ден приятелката ми от BG седна до мен в двора с чаша кафе. Последва безсмислен разговор за целите, идеите, плановете...

               - Ти не разбра ли какъв е подтекста на една бригада?

               Можех да видя как се пречупва слънцето в светлите и очи, как отново ми задава тоя смешен въпрос и отговаря сама на него с пречупено слънце. Бяха минали три месеца, откакто вегетирах в тая безумна среда, където със затворени очи съвсем спокойно можеш да объркаш вкуса на праскова със зеле. В тая шантава безвкусица всички бяха заедно, аз бях сама. Всички изчезваха в съботите по двойки, всички се кипреха и разхождаха като възродени нимфетки из цялата къща. А аз безумно се взирах в някакви цифри, а останалите пръскаха константния си заряд от флуиди с всяко свое движение. ”Подтекста” на страстта, на привличането, на обратното и цялата информация, която невроните ти разпределят в тялото, щом мозъкът преработи и сдъвче думата “секс”, която ти минава през главата в такава ситуация на пречупване на слънцето през светли очи.

               Беше ми почти мъчно, че не бях разбрала досега подтекста на бригадата. Беше ми мъчно, че никой не ме светна още в самото начало. И ми ставаше още по-мъчно, като установявах, че няма никакъв алкохол за довечера в хладилника, когато ще бъда сама.

               Отдавна не бях виждала Катя, защото се беше преместила при новия си американски приятел (trade mark), а и след тази бурна  “любов” между тях, бях престанала да си задавам въпроса “Какво прави тя тук?”.

               Отдавна тоя въпрос се обръщаше с невъзможни конски сили към мен, отдавна залезите ми се струваха прекалено романтични и познати. Направих си календар в стил countdown. Лепнах си го на стената. В същия следобед, в който го махнах от там, в къщата настъпи свежа суматоха с лимон. Катя разхождаше пръстена, който американският и приятел беше подарил. С n-брой камъни, които блестяха в цветовете на дъгата - спектър, който доказвал, че са истински... Разговори за сватби, бебета, медени месеци, любов от пръв поглед. Цял коктейл от водка, американска мечта и братска Русия. А аз открито се разхождах в орбитата на това соаре.

               Бригадата е най-подтекстовото пътуване, което можеш да предприемеш. Най-подтекстовото безсъние и цел, най-материализираната мечта и реалност, най-подтекстовият блъф на новото поколение. Давай! И няма скрито-покрито: всичко си е един голям болднат подтекст в кавички (или без). 

     

 

     P.S. : Случи се наистина, ожениха се, да речем "щастливо", тя забременя, направи аборт, но нямаше голяма файда от това и не съм гледала още филма “От Русия с любов”. Нито едно от лицата не е измислено.        

© Цветелина All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Страхотно си описала пустотата на емоциите,които тогава си изпитала,сякаш притъпени,но толкова ярки,чак ми блеснаха в очите..Браво!Иронията ти относно подтекста на бригадите ме накара сериозно да се размисля,а и смятам,че този проблем е актуален на фона на НОН-СТОП тенденцията да "се изнасяме" навън!
    Поздравявам те.
  • Файнал каунтдаун е работата! Много размислящо, та всъщност "Какво прави тя тук?"/6/
Random works
: ??:??