Цялото
Мотрисата на метрото ускоряваше ход. За по-смелите мечтатели – направо летеше. Време беше хората да се приберат в домовете си и да сменят ритъма, за да се отърсят от тревогите, разперили ненаситните си пипала. Лицата около мен бяха различни като възраст, цвят и излъчване, но сянката на обща загриженост ни превръщаше в едно цяло. Това, на вечно бързащия, вечно недоволен и вечно подозрителен спрямо другите човек.
Животът на този човек не е нито радостен, нито тъжен, а едно семпло живуркане:
Душ-кафе-храна-пътуване-работа-храна-работа-кафе-
работа-пътуване-душ-храна-секс (не винаги) или
телевизия (това по-често)-душ-сън.
Монотонно, бавно, денонощие след денонощие. Ако някой безумец реши да се оттегли от цялото, тежко му! И на него, и на цялото. На последното, защото ще наруши своята цялост, а на отделилите се – защото цялото не търпи нефункционални парчета.
Спомням си как веднъж един ексцентрик реши да се отскубне от цялото и отказа да се отдръпне зад ограничителната линия. Цялото тръгна към наближаващата мотриса, а онзи, ексцентричният, остана стъпкан от краката му. Късметлия – мотрисата му се размина, но костите го боляха толкова много, че никога повече не си помисли да се дели от цялото.
Чудно ми беше как се чувстват онези, които са на гърба на цялото. Чуденето ми не продължи дълго, защото един ден закъснях за мотрисата в 7:21 и трябваше да погледна цялото не от страни, а от зад. То нямаше гръб – виеше се и се гърчеше като някое влечуго, за да може да натъпче цялото си цяло в мотрисата. Явно, физиономията ми е била доста гневна, защото цялото ми показа среден пръст и полетя към следващата станция.
Останала сама на перона, осъзнах, че нито цялото имаше нужда от мен, нито аз от него. Извадих книгата, която носех и се потопих в магията й. На перона звучеше музиката на Pink Floyd. Не усетих кога дойде следващата мотриса и видях отделни личности, които влизаха в нея. Едни бяха усмихнати, други загрижени, трети – безразлични. Всеки беше част от себе си – тази, подходяща за пред хора рано сутрин. Какво цяло ми се беше привиждало толкова дни наред?
© Весислава Савова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
!!!
-
Хареса ми и се замислих за масата, за сивотата, за еднаквостта, за това колко е трудно да си различен и все пак да умееш да се впишеш някъде! Защото обществото налага безброй норми и ограничения, но в крайна сметка човек е социално животно! Поздрави!
-
Благодаря ви, че прочетохте поредната ми доза абсурдизъм. Радвам се, че сте харесали. Усмивки от мен!
-
Тухла в стената, нали?
-
Изненадваш ме с нещо различно,Веси !Поздрави!
-
С удоволствие бих вдигнала наздравица за "нефункционалните парчета", от различните е цветното на света- другото е фон...
Прегръдка! -
Замисляш ме, Веси! Не знам защо, но се усмихнах на финала!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
То, ако се замисли човек, това си е цяло изкуство, може би. Или по-точно шанс, или пък смелост да си различен.
Аз мисля, че в някои моменти съм го постигнал. Дали ми е било от полза, то е друг въпрос. Ама каква полза, кой е мислил за това. То, ако се замислиш за файдата, няма да се отделиш от цялото дори посмъртно.
Хайде чао, че много се разприказвах, поздрави !