Д Ж Е Н А

         Натисках яко газта и аудито летеше  по магистралата. Двигателят мъркаше успокоително като  блажен котарак на слънце. Пуснал съм музика, за да не заспя ,че нощта преваляше ,а пътят е дълъг. Още малко и наближаваме границата. Табелите летят зад нас. Като минем Орестиада  и сме  към Атина.   На задната седалка царствено се е разположила  Джена. Красива е мама му стара-мисля си аз. Циганка е, но е хубава  като онези булки от индийските сериалчета. Очите и са черни ,много тъмни. Като се вгледам в тях, направо потъвам като в блато…Няма измъкване… Коремът и стърчи ,защото е в деветия месец и я карам,  за да роди  в онази клиника дето ще ни чака нашият доктор. Всичко е точно-както пее оня в новото парче .Аз съм шофьорът и от мен се иска да не умувам много, а да карам напред и да си гледам пътя.
             Джена е в бизнеса вече от 3-4 години. Всяка година я водя да ражда, изчаквам я да се оправи 2-3 дни  и я връщам в Сливенският катун. Знаете ли, че по-красиви от Сливенските ромки няма… Така им  се носи славата. Правят деца, раждат, вземат си парите и пак…
           Джена мълчи, спи по цялото време. Аз я гледам от време на време в огледалото, мятам и погледи, но нищо не се случва… Иска ми се да целуна тези  напъпили устни, да потъна в тези очи, да опитам циганска любов… ехеее… май  много си фантазирам… ама пътят е много и какво да се прави… Косите и са разпилени , лъскави и се вият около  хубавото и личице. Гърдите и са налети  и напират от пазвата. Нагиздила се е с гердани ,все едно отиваме на панаир. Пръстите и са нежни и забелязвам даже, че си е направила и маникюр. Абе… хубавица е… няма спор…  Аз наближавам петдесетака, ама нямам ни жена , ни коте дето се вика. И не ми личат годините. И меракът ми за хубавици е голям… От време на време ми излиза късмета с някоя от тях .Ако шефът научи – спукана ми е работата. Трябва да внимавам, ама пусти мерак…Викат-мерак, рак  и бунак-не се лекуват… Такива мисли ми се въртят и се усмихвам на себе си…
          Наближаваме Атина  и свивам към квартала с клиниката. Вече знам адреса наизуст и не се шматкам, както първия път. Оставям Джена и се разбираме след 3 дни да я  взема оттам. Мълча.   И тя мълчи.
          Три дни колко са. Минават бързо . Аз  съм там на паркинга и чакам. Дъвча  нервно нещо из устата си. Ето  я. Излиза малко преведена и идва  при колата. Лицето и е пак така красиво. Фигурата и е съвсем променена, родила е и големият  корем е изчезнал.  Стиска си чантичката и мълчи. Гадно и е. Стиска тези десет хиляди евра, които е взела за детето си. 
        Аз карам и неканени мисли ми идват на ума…  Защо  го правят? Защо не се хванат на някаква работа, а търгуват с децата си?  Но кой съм аз да ги съдя? Не съм Господ…
    Поглеждам  в огледалото и виждам Джена , че плаче. Плаче без глас. Сълзите и извират като река от очите и.   Отбивам  и спирам до един крайпътен хан.   Влизаме в мотела и се тръшкаме уморени на леглото.  Прегръщам я, държа я в ръцете си, и целувам тези лъскави коси. Говоря и тихо. Тя още ридае докато се отпусна в прегръдката ми и затвори очи… Не искам нищо от нея. Само да я имам в ръцете си. Чувствата ми ме плашат. Объркан съм.  Да драснем на някъде само  двамата  и край на бизнеса. Дали ще ни открият? Шефът не си поплюва много…
       Не смея да мръдна, за да не се събуди…  Май нещо става с мен… Като цветенце е  нежна …
                Магия ли е това?   Обич ли е, любов ли е…   Джена …