Да изпушим по една цигара
Навеждам се! Присядам на каменната плоча, макар и нагрята от слънцето, чувствам я някак студена.
Запалвам ритуалната цигара и в пръстта забивам една и за теб! Ти много ги обичаше!
И двамата пушим, и мълчим!
"Добре съм" (мисля на ум). “Добре съм”, казвам и на глас! Но и в двата случая си ме чул, аз зная!
И как вече думите са излишни, нима променят нещо?
Нося ти и вино, червено! А следващия път ще ти донеса и малко ракия, да я опиташ!
Нося и свещ! Жито не взех, не го обичаме и двамата.
Тесни алеи! Тук-там по някоя баба, облечена в черно и тук-там по някой дядо, забравил какво е топъл боб и аромата на пресен домашен хляб!
Дожалява ми! “Не мога да помогна на всеки”, с това се успокоявам и неуспокоена продължавам да пуша…
Усещам се как започвам да почиствам съседното място от изсъхналата трева. Защо аз? Къде са близките на тази непозната “Мария”… Може да са в чужбина. Може да си няма никой! Уф, че много трева!
Ще сложа и на нея една свещ, може да се страхува от тъмното, жена е! Мен поне ме е страх!
Страх ме е и от гръмотевици!
Облива ме спокойствие… не ми се тръгва! Странно, а знам, че след време ще съм тук “за дълго”… Ставам!
“Обичам те, кажи какво да ти донеса следващия път?”- питам на глас…
“Ще ти донеса това, което обичаше да хапваш, чакай ме”- казвам наум! Тръгвам да крача по тесните алеи… отвсякъде ме гледат хора… чакат близък, за да помълчат заедно! А може би и за по една цигара...
Посветено!
© Естрея Ангел All rights reserved.
