Да му се не видяло
Умря бай Иван. Ми, време си му беше, а и той го очакваше. В наше село столетници не се въдят. Хората имат чувство за мярка и, като усетят, че вече ни пасват на времето, ни то на тях… Просто си умират тихо и кротко. Помнейки, че е по-добре околните да се тюхкат: „Язък, рано си отиде…“, вместо да вдигат вежди: „Ама тоя още ли е жив?!“…
Та – казаха, че умрял бай Иван. Изглежда беше вярно – щото жена му купи ковчег. А кой ще си дава парите напразно?
Понесоха го от къщата му за църквата. И баш пред входа, дето има две лъскави колони, чичо Митьо – добре налял се от мъка по приятелчето си от кръчмата, залитна, понесе се наляво и… Ковчегът се удари в колоната, чу се някакво охкане, после капакът падна и бай Иван се изправи…
Бре!
Та отидоха да отпразнуват възкресението – няма да пропадне зян поръчаното за помен, я. И бай Иван и чичо Митьо се насвяткаха хубавичката. Единият от благодарност, другият от радост…
Бая време тая история се разправяше из наше село, даже стрина Иваница понякога я споменаваше през зъби.
А сетне бай Иван умря. Сериозно този път.
Пак докараха ковчег – старит стрина Иваница го шитна с печалба в съседното село, таман тогава овреме умря кметът им, пак понесоха сандъка към църквата.
И баш пред колоните стрина Иваница бутна чичо Митьо по рамото:
- И внимавай да не блъснеш колоната, ей…
Интересно, неправилно, еретично - само за мислещи - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски All rights reserved.
