Може ли нещо да е

                                                                                                                    толкова
                                                                                                                     елегантно,
                                                                                                                     колкото да имаш само
                                                                                                                     няколко желания,
                                                                                                                     за да имаш сили да ги
                                                                                                                     задоволиш.
                                                                                                                           
                                                                                                                     Ралф Уолдо Емерсън

Сигурно не е трудно да опитомиш лисица. На пръв поглед не става за ден или два, дори за седмица, но накрая си заслужава труда. В "Малкия принц" е описано как става и с желание и търпение е възможно. При всички случаи се изисква и искрица любов, за да не се заплеснеш и оплетеш в собствената примка, харизвайки примамливия дивеч на другите ловци от дружинката. Дори и когато дружинката е част от великолепната съмнителна авантюра, наречена животосъществуване. Както се случи с мен и Натали в тази необикновена история. Чел бях, че за да опитомиш лисица, първо трябва да го желаеш силно. Трябва да знаеш защо ти е да направиш това, или иначе казано, да опиташ да устоиш на пламъка в едни по детски наивни, но същевременно и хищни очи. Защото в моя случай лисицата се оказа двайсетинагодишно девойче с поглед, напомнящ за една горска жителка, синоним на добронамерената хитрост, но и на двуличие. Важно е да знаеш, преди да започнеш, дали наистина искаш да го направиш, защото веднъж опитомена, но поставена в екстремна ситуация, лисицата няма как да не се върне към предишния начин на живот, тоест отново да стане дива и прицел на мъжагите, тръгнали на лов. Но докато сме я опитомявали, жената е правила същото с нас, апропо, ние сме променени за цял живот. А този, който си мисли, че не сме зависели от нейните желания, е на грешна пътека. Нейните желания са оня храм, където коленичим и се молим явно, забравяйки ловджийските си такъми, още в началото на пътя. И така до часа, когато плячката ти се изплъзне и отново започне да скитосва на свобода. Както направи и Натали. 
Но да започна оттам, където завършват всички пътешествия - гарата. Повечето класици твърдят, че мъжкото двуного е самотен боязлив самец и ловец. Той обикновено нерешително залага капани в съмнителни пренаселени места за социални контакти - фитнес-клубове, дискотеки, игрални зали и не на последно място - в главоблъсканицата на жп гарите и подобни. Там се таи надеждата за съблазнителен улов, но е и отблъснат от миризмата на лук на съседа по маса в мръсния бюфет, усеща тропота на стоманените коне - вагоните, но изгаря от тревога да не посрещне поредното утро безнадеждно сам. Най-вече в полусянката на вечерта, когато небесата са се схлупили над земята, а дъждовните капки сякаш проникват до мозъка ти.
И така, стърчиш на полупразния перон, и ето я нея!, плячката!..., безкрилно, мокро до костите девойче, акостирало с последния влак в град, бъкан с любопитни старици и бездомни крастави псета.
Сега тя, поизгубила ориентация, с напрегнат поглед оглеждаше чевръстото цигане, което напразно се опитваше да я заговори в намерението си да претараши багажа на дамата. Дъждът бе наквасил обилно и двамата, а тя стискаше ненужно здраво сака си, като че ли всеки момент щеше да скочи с него в бляскавата карета на принцесата-жаба... За част от времето отправи светкавичен поглед наоколо, привличащ и отблъскващ едновременно, очите ù се спряха на мен и потърсиха закрила. Знаех, че съм хлътнал вече за тези четири секунди. Още не беше проговорила, но изфабрикувах най-стеснителната усмивка, на която съм способен. Момичето ми се усмихна, приемайки реакцията ми като комплимент, с убеждението, че е резултат от външността. Както си и беше, но не и поради причината, която тя предполагаше. Имаше и нещо друго. Овалът на личицето и неприлично изразителните очи напомняха с нещо за жителката на гората, позната ни от детските книжки. А сега и тялото! Дори през тъничкото яке личеше, че е превъзходно. Природата я бе дарила с необходимите неща в излишък, а дъждът допълнително подчертаваше изкусителната фигура. Наистина всичко си беше както на останалите жени, с една разлика - пропорцията бе греховно сгрешена. Не че беше нещо необикновено. Такива като нея можеха да се видят в солдатските караулки! Но пък този лисичи поглед!
Ама че момиче, помислих си аз.
А как удивително приличаше на друго същество, което бях загубил неотдавна безвъзвратно! Имаше същата руса главица, същата загадъчна усмивка, а погледът... Знаех за теорията, че всеки един от нас има двойник някъде по света, но искрено се надявах това да не е точно новата ни позната. Иначе се опасявах, че историята ще се повтори... Боже, какво съвпадение!
-Бихте ли ми помогнали, господине?
Имаше глас на отритнато пале, готово всеки момент да захапе доброжелателната ръка. Но очите неистово молеха.
Доближих се до двойката, размахах заканително пръст и циганчето моментално услужливо се шмугна зад гърба ни, потъвайки в мрака. Дъждът продължаваше да плющи, но в късния час на перона бяхме останали само двамата. Лисичката и аз. Мъждукаща лампа хвърляше приглушено светлина върху силуетите ни, не бързахме за никъде, нашият влак бе пристигнал на последна спирка. Уловът бе в ръцете ми, сега всеки чакаше другия да започне пръв дресурата и да стегне или разхлаби примката. От самите нас зависеше как ще протече опитомяването и до какво то ще доведе!?
-Знам наблизо приличен хотел - подхвърлих наслуки. - С добра храна и чисти легла.
Отговорът ме сепна и ме изпрати направо в лапите на горския дух.
-Да побързаме, какво още чакаме, направо съм скапана от дългото пътуване. Надявам се, че там ще се държиш като добро момче.
Дикцията вече беше обиграна, тя присви насмешливо лисичите си очи и потърси с поглед изхода на гарата. Повдигнах с усилие тежката чанта, навярно носеше целия си гардероб, натъпкан в него, и се устремих с бърза крачка към хотела със звучното претенциозно като града на срещата ни име "Годишните времена".
Сградата беше стара, доста далеч от жп възела, но напомняше за хотел "Ария" в Маунтин Вю, където бях срещнал нейната предшественица по време на калифорнийската ми авантюра. Останал без пукнат грош в джоба си, Глория бе моят ангел спасител, ала след взаимното привличане и бурните нощи момичето един ден изчезна от хотела, оставяйки ме в ръцете на емиграционните власти. Но това вече е друга история, която ще разкажа, когато остарея и с умиление си спомням за младежките  прегрешения.
А сега фоайето на "Годишните времена" бе мрачно, слабо осветено, с два анемично клекнали филадендрона от двете страни на рецепцията. Отзад се мъдреше любопитна старица, която огледа ловеца и плячката, обели незнайно защо нагоре очи, намигна крадешком и побутна небрежно ключ с номера на стаята. Сетне промляска, сякаш дъвчеше с протезите си автомобилна гума:
-Регистрацията - утре. Ако момичето остане повече от една нощ.
Лицето ми светна и го поведох  нагоре по стълбището. Бях стар познайник на бабата, често доизживяващ самотните си дни и нощи в хотел - близнак на онзи от миналото, желаейки да остане насаме със спомените си. Така почти бях приспал неподозираните центробежни сили, опитвал се да укротя до тази нощ, когато срещнах двойницата на Глория. Натали, разбрах това по пътя, разбуди в мен забравени чувства, с които сега не можех да изляза на глава. Съдбата бе пожелала две години след нелепата раздяла с американката да срещна нейно копие, което може би, оттук-нататък да осмисли живота ми? А сега щях и да прекарам една нощ в стая с нея, кой ли знае?...
Всъщност вървях по много тънък лед и трябваше да внимавам. Нямаше ли да ми изиграе лоша шега необичайната прилика между двете. Защо нещо в нея ми напомняше за героинята от приказките?
Въпросите бяха риторични, но тогава не си давах труд да им отговоря.
Ако ви запозная с това, което правехме между 23:30 и 3 часа сутринта, мога да ви подскажа как се търси керамична лула или пощенска марка в куп хотелски одеяла. В случай, че не ви липсва нито едно от двете, изобщо няма да ви бъде интересно.
С две думи - любихме се. Любихме се, тя драскаше с нокти като ранен звяр, попаднал в капана на добронамерен ловец. Любихме се и дълго разговаряхме. Разговаряхме по начин, като че ли сме чакали този миг на опитомяване цял живот и сега не можем да му се насладим. Усещах, че се влюбвам, Странджанското слънце бе изпекло косите ù до блясък, близък до онзи от Калифорнийския сън. Но животът рано  струпал на плещите на момичето огромни неприятности. Тя решила да го промени, като хване вечерния влак и слезе на последната безименна гара. Сега изглеждаше доволна от развоя на събитията, малко объркана, но агресията бе изписана по лицето на тази невинност с хищни очи. Заслепен, не виждах истината, по-скоро я бърках със страстта на една самотна жена.
Лежах в леглото и я гледах толкова невинна до себе си, но в същото време раздирана от тревоги и животинска страст. Тя излъчваше чувственост, до болка намагнетизираща, и ми даваше надежди, че мога да прекарам остатъка от дните си дори на безлюден остров, стига тя да е до мен. В главата ми се преплиташе споменът за Глория и настоящата ситуация. Как ли се чувстваха хората със стабилни професии и с кротки жени? Обзалагам се, че за нищо не се тревожат. Навярно и спят спокойно. Кълна се в св. Дамян Понтийски за това!