Да пази Бог
Моньо Синилков караше нервно колата. Прибираше се в къщи. Беше имал изморителен ден. Данъчните проверяваха строителната му фирма, жената мрънкаше за луксозно палто от мола, а капризната му дъщеря искаше нов Мерцедес.
- Ех жени...Лошо с тях, а без тях още по-лошо. - изпъшка ядосан Моньо и стисна тънките си устни. Псувнята, която му идваше на ум остана само в мислите му. Не защото беше особено културен, а защото телефона иззвъня. Зарязал кормилото на колата си, той хвана с две ръце джиесема и заслуша съсредоточено. После започна да вика:
- Не мога да го направя. Такава услуга не предлагаме. Разбирате ли? Ако искате търсете други майстори. - и запрати на съседната седалка устройството.
Лицето му беше червено като залеза. После се сети и хвана кормилото. Пътят беше пуст, колата празна и Моньо се развика колкото душата му иска:
- Ще ми казват те как да си върша работата. Всички станаха с големи претенции за малко пари. Моите хора работят качествено. Като не харесват да се махат. - беше категоричен той.
Викаше все едно е на политически митинг. Под напора на чувствата шофирането беше на заден план. Моньо ръкомахаше с ръце. Трябваше да се разтовари. А колата сама се караше. Дори успя да вземе завоя без той да забележи. След няколко минути крясъците спряха и Моньо беше съвестен шофьор. Гледаше телефона като най-големият си враг. За щастие той повече не звънна. Скоро пристигна поуспокоен пред дома си. Паркира с майсторска маневра. Лицето му беше възвърнало естественият си цвят. Слезе от колата. След него вървеше ангелът му пазител. Беше изморен.
- Бог да ми е на помощ. Този път го опазих жив, но до кога?! Не мога вечно да му държа кормилото. - промърмори тъжно той.
© Катя Иванова All rights reserved. ✍️ No AI Used
Благодаря ти, Пепи.
