Да спра и да погледам.

Да спра и да погледам

Вече не знам какво е мързелът. Наричаш ме мързелива, но аз даже не знам какво значи това? Забрави го. По-ужасно е, че съм забравила какво е почивката. Да поседя на едно място и да си клатя краката, както съм виждала хората да го правят. Не мога дори да се опъна на леглото и да помоля някой да ми донесе студена кола, защото... просто не мога. Сядам на любимото си канапе и усещам как нервите продължават да пулсират в мен, сякаш не искат да спират работа, за да не загубят силата си. Това е хубаво, защото знам, че винаги съм нащрек.

Когато приключението свърши, се връщам към това добре забравено монотонно преживяване. Не ме радва, но се налага. И забравям кое е имало значение за мен преди. Вече не можеш да ме наречеш мързел. Вече не ме виждаш често, защото аз съм вече негова. Притежава ме животът, който се движи бързо, а аз не намирам смисъла в него. Не виждам какво може да ме зарадва утре, когато ще се събудя с мисълта, че няма нищо интересно да се случи днес и че ще се сблъскам с все същата глупава и, честно казано, скучна действителност. А как обичахме да живеем в приказките. Да се пренасяме в нереалното и да живеем без ангажименти. Да, вече забравих как се почива. Какво е почивка и не знам какво ще правя някой ден, когато ще ми се наложи да поема въздух, иначе ще се задуша. Сякаш съм в едсна миниатюрна стаичка и стените се приближават, а аз съм затворена и съм сама и даже нямам прозорец, защото вече не познавам света около мен, защото вече не мога да спра и просто да го погледам. Колко е красив и колко е променен.

Приключението свърши, а беше толкова хубаво и сега само стоим и чакаме. Вършим си нашите неща, но те не стигат. И само седим и чакаме нещо... дали вдъхновение или осезание или просто следващото приключение. Но даже не знаем къде да търсим и как да търсим. И е... трудно... всичко. Затворена в ежедневието си, не знам накъде отивам и дали ще стигна там и дали ще се справя с нещата, които ще срещна по пътя натам. Дали си заслужава да вървя, но не мога да се откажа, защото също не знам как. Вече нищо не знам. Усещам, че животът тече, а аз не го усещам, защото не го живея или поне не както трябва. И лети времето твърде бързо и докато се усетя, ще погледна назад и ще разбера, че е минало твърде много време, без да съм могла дори да му се нарадвам.

Наричаш ме мързелива, но аз не съм. Старая се и се справям. Както аз си знам. Не го разбираш, но аз го разбирам и това е важното. Защото си ме оставил да се справям сама. И сега даже не мога да спра и просто... да те погледам. Забравила съм те. Имам твърде много други неща, за които да мисля.