Дайте да се разберем

Продължение 3 – Съни бийч

      Сутринта рано, рано се натоварихме на маздата. Да пристигнем по-рано, да направим един предварителен плаж на Съни бийч и после към Созопол, нали така. И без това настаняването е след 14:00, що да губим деня. Маздата им я купих на нашите преди 12 години, обаче все още е пушка. Върви много. И най-важното – има климатик. Излизам на магистралата за морето. Вече е цяла от София до Бургас – кеф. Няма стари пътища, няма ограничения на скоростта. Караш и пееш – като в Щатите. До Стара Загора беше добре, даже много добре. Обаче от там нататък имах чувството, че на амортисьорите на маздата нещо им стана. Колата взе да тръска, а пътят сякаш стана на вълни. Спрях да погледна. На колата сякаш нищо и няма. Тръгнахме пак – пак същото усещане. Викам си, само това ми липсва сега да прецакам нещо колата точно на път за морето. Спряхме на една бензиностанция да пием кафе и малкият искал Мак Доналдс. На опашката споделям с другите шофьори, че май имам проблеми с колата и им обяснявам за тръскането и за потъването и издигането като при вълни. Двама ме успокояват, че колата ми е наред и че не е от колата, а от пътя. Направо не мога да повярвам. Пътят се вижда, че е направен съвсем скоро. А пропуснах да кажа, че  на магистралата с максимална скорост 140 км/ч, имаше поне 10 ограничения до 90 км/ч и едно преминаване от едното платно в другото , където движението ставаш двупосочно и ограничението стигаше до 50 км/ч. Голяма магистрала, няма що. Но нека гледаме позитивно, Тръгнали сме на море. На българско море.

На бензиностанцията имаше и Mc Donald’s. Наредих се на опашката да поръчам. Оказа се че тука Big Mac е два пъти по скъп отколкото в Америка и почти два пъти по-малък, т.е. 4 пъти по-скъп, а уж стандартът на живота в България е по-нисък. Въпреки високите цени макдонълсът беше пълен и десетки деца и родители се тъпчеха с вредната храна.

- Сложете и малко кетчъп.

- Те се плащат отделно.

- Колко?

= Лев и педесе.

- За колко?

- Ами за едно.

- Вие сериозно ли? За едно кетчъпче, което е не повече от 20 гр. Лев и педесе, ами това е почти долар. В Щатите мога да си взема колкото си искам кетчъпчета към хамбургера безплатно. Това все пак е Mc Donald’s, навсякъде би трябвало да е еднакво?

- Ами господине, нищо не мога да направя. При нас всяко нещо допълнително се плаща.

Другото интересно беше кока-колата. Тука не миришеше на кола, а миришеше на йод. Бяха поръчал големи коли и признавам, че аз моята я оставих наполовина, което не ми се е случвало в Щатите. Не можах да понеса ужасната миризма и вкус. А уж би трябвало, навсякъде по-света като е Mc Donald’s да е Mc Donald’s. Е, тука не е.

Поехме пак по магистралата, но след двадесетина километра пак спряхме. Този път в задръстване. Имаше два последователни инцидента, на които тука все още им казват катастрофи, все едно, че се е свършил светът. Вярно, че единият инцидент беше доста неприятен, защото лека кола се беше навряла почти до средата под един камион. Сигурно рязко е спрял, а онзи отзад може да се заблял нещо. Не знам. Дано само да не е загинал някой, но като гледах докъде е влязла колата под камиона може и това да е станало. Хвърчаха линейки. Не дай си боже.

В България хората карат доста над разрешената скорост. Там където нямаше ограничения, аз карах със 140, колкото е разрешената скорост на магистралата. Въпреки това ме изпреварваха и то така сякаш съм спрял. Движеха се поне със 180, ако не и с двеста. А пътят направо си е опасен за такива скорости. И двете ленти бяха почти пълни. Имаше и тарикати, които ме изпреварваха отдясно, в аварийната лента. В Америка, най дясната лента е най-бързата, но не за друго, ами там пътуват колите с повече от 1 човек вътре – двойки, семейства, ей-такива. Един вид имат предимство защото не са излезли с две и повече коли, а пътуват двама, трима или повече с една, демек не пълнят трафика. Хитро нали. Но там в най-дясната лента не карат с превишена скорост. Просто се придвижват по-бързо, щото са по-малко коли и не висят толкова в задръствания. А в България най-дясната си е аварийна, т.е. ако си там можеш да спреш за нещо аварийно, а не да я ползваш за скоростна, за изпреварване отдясно. Пълна дивотия. Интересно, че около инцидентите – „катастрофите“ беше бъкано с полиция, а тарикатите продължаваха да изпреварват отдясно. Отбих на първата бензиностанция и спрях за второ кафе докато се разтехни малко пътя. Ние в Америка цял ден пием кафе. Но там го пием American coffee  или иначе казано Шварц. Пием, доливаме, пием, доливаме. Бях забравил колко е силно тука еспресото, така че второ кафе щеше да ни е too much, но не исках да съм в задръстването. Там се чувствах застрашен, че някой ще ни удари и нас.

Въпреки, че тръгнахме доста рано, заради многото спирания и намалената скорост приближихме Бургас към 10:30. То имаше две предишни отклонения за Слънчев бряг, но ги пропуснах, щото ме посъветваха да държа магистралата чак до Бургас и от там да се върна към Несебър и Слънчев бряг. На Слънчев бряг, сега му викат „Слънчака“. Ние едно време му викахме Sunny Beach, което на мен по- ми харесва. „Слънчака“ ми звучи като „слънчасал“ и има някаква чалгаджийска нотка в това име.

Като казах за Слънчака и се сетих за слънчогледите. По пътя видяхме няколко полета със слънчогледи. Но всичките слънчогледи бяха дребни и почти изгорели до кафяво. Тогава осъзнах, че никъде не видях поливни инсталации. Нищо в България не се поливаше. Ужас. Че как при тия жеги до 40 градуса, ще оцелее тази реколта. Другото, което ми направи силно впечатление, че чак не можах да повярвам – слънчогледите не гледаха слънцето, а гледаха в обратната посока. Ей т‘ва не можах да си го обясня…освен ако не е някакво ГМО. Значи, сега вече слънчогледът не е слънчоглед, а е слънчоНеглед. Шантава работа. ГМО ще да е.

Влизаме в Съни бийч. Ей, чудо. Огромни нови хотели, ролби, замъци. Чудоо ти казвам. Едва ли не съм във Флорида или във Вегас.  Ама около стените на замъците – треви един бой, боклуци, строителни отпадъци, незавършени и изоставени строежи. Сърцето ме заболя. Как може, викам си, да не оправят околната среда и инфраструктурата при тези явно скъпи хотели.

Опитвам се да стигна до плажа. С колата явно не може. Навсякъде има знаци влизането забранено, а отвъд знаците виждам че има паркирани и движещи се коли. Спирам и питам един таксиджия:

- Абе, как да идем до плажа с колата. Навсякъде е забранено. – а той ми отговаря:

- Аааа, карай срещу знака, само гледай да няма полиция.

- Ама как така срещу знака.

- Абе, хич да не ти пука. Ако те спре някой, кажи му, че имаш резервация в хотел.

- Е, ама аз нямам резервация тука. Само минаваме на път за Созопол да направим един плаж и да разгледаме. Двайсе години не сме си идвали.

- Ми ти може и да влезеш, ама няма да има къде да спреш. Тука всичко е резерве. Трябва да си голям късметлия да се наместиш някъде. Има паркинги под някои незавършени хотели, но и те са платени и трябва да пообиколиш, за да намериш.

- Е само за плаж няма ли къде да се спре.

- Почти няма шанс, бате. Сега е върха на сезона и всичко е фул. Айде, че ми идва клиентката.

Влязох срещу един от знаците „Влизането забранено“ и направихме един бая голям алай из „Слънчака“ докато намерим къде да паркираме, но пък поне разгледахме. И вътре в комплекса е място на контрасти. Супер модерен хотел, а срещу него сграда с витрини, явно на бивши магазини, а зад витрините – купища мръсни чаршафи, счупени пластмасови столове и друг изпаднал инвентар. И ти си вървиш по улицата – от ляво Лас Вегас, отдясно Бангладеш. Защо бе? Защо?

Най-накрая се добрахме до плажа. То трябваше да се пита много как да излезем на морето, защото има много хотели на първа линия и можеш да излезеш на пясъка само през определени проходи между хотелите. Ама пък какъв пясък. Бях го забравил. Свалям маратонките да го почувствам. Отивам до водата както бях с дънките само си запретнах крачолите. И имам чувство че съм в рая. Златен пясък, синя вода, синьо небе. Майки викат след децата си. На плажа се носи глъч. Наистина бях забравил тези усещания. Бил съм в Маями, бил съм в Джамайка. Е не е същото.

Тръгваме да се настаним под някой чадър. Чадъри бол и при това има много свободни. Шезлонгите са затворени са, т.е свободни, още не са отворени. Отварям два шезлонга, придърпвам още един свободен от съседния чадър. Имаше някакви хавлии на нашите шезлонги, но аз ги сгънах и ги окачих на чадъра. Вероятно бяха забравени. Постиламе нашите хавлии и се излягаме. Вдишвам дълбоко. Кеф. След малко към нас се приближава нацепен младеж с фланелка с надпис Beach service.

- Господине, тези шезлонги са заети. Не видяхте ли хавлиите? със строг тон ме заговаря батката.

- От кого за заети? Шезлонгите бяха затворени. Видях хавлиите – ето ги, окачил съм ги на чадъра.

- Е да де. Заети са за хора от хотела.

- Ааа, т.е. този участък от плажа е на хотела отзад.

- Не. Не е на хотела. Наш е.

- Може ли хора, които не са от хотела, да се пекат тука.

- Може. Но е платено.

- ОК. Ще платя. Колко струва?

- Абе, не бе. Тези тука са заети, разбираш ли?

- Т.е. някой вече е платил за тях, така ли?

- Не е платил, но като дойде ще плати.

- Е добре, ние вече сме тук и сме готови да платим.

- Абе, не разбираш ли, че са заети, ти казах – батката ми говореше на ти от самото начало, а се виждахме за първи път.

- Не, не разбирам. Никой не е платил за тези места. Аз искам да платя и да направим един плаж за два часа. Какъв е проблемът?

- Ами, хавлиите.

- Какво, хавлиите?

- Ами те са си оставили хавлиите.

- Е, и?

- Вижте какво, идете ей там на свободната зона напомпаният ми показва края на плажната ивицата на около 100 м от мястото където сме. – Там може да си опънете Ваш чадър и да си постелете на пясъка.

- Нямам мой чадър и не искам на пясъка.

- Ааа, няма да се разберем така.

- Защо?

- Ами вий от дума не разбирате, аз ви казвам кат чуек, вий тука ми са дръвчити – батката явно беше минал съвсем на Бургаски сленг.

- Вижте сега – опитвам се да бъда любезен, макар да ми идва да му отпера един с опъкото на ръката, но като му гледам категорията, нямам никакъв шанс, а не ми се иска да карам ваканцията пребит. – Ние сме само за малко, минаваме от тука на път за Созопол. Не сме си идвали в България от 20 години, нали разбираш – опитвам се да вляза в речника му аз. – имам предложение за Вас: Аз ще Ви платя за цял ден, а ще стоим максимум два часа. Ако някой претендира през това време за местата, които така или иначе не е платил, ще се разберем или да си тръгнем или да ни преместите на други шезлонги. Как Ви звучи?

- А бе, честно, не можах мноу да тъ разбира, мъ стойте сига тука. 40 леа е сичко – чадър и трити шизлонгъ. Но да знайш, чи касова билежка няма а ти пусна, нъли.

- Ок – съгласих се аз и, сигурен съм, наруших няколко данъчни закона.

Два часа никой не дойде да си търси нито чадъра и шезлонгите, нито хавлиите. Батката се облажи с 40 лева, а ние потеглихме с мокри бански към Созопол.

По пътя синът ме пита:

- Тате, тук има толкова хубави неща – планина, море, храна, а защо всичко е направено толкова лошо? It doesn’t make sense.

Е, не знам какво да му отговоря. Честно.

Следва продължение